Пътник в зимна нощ

Бях започнал "История на четенето" на А. Мангуел, но както често става, внезапно ме запратиха към нещо много хубаво на Калвино - „Ако пътник в зимна нощ“. Намерих си го, ето откъс:

"... Е, какво чакаш? Опъни крака, вдигни стъпалата си на възглавничка или две, на страничните облегалки на дивана, на чаената масичка, на писалището, на пианото, на географския глобус. Настрой осветлението така, че да не ти измори зрението. Направи го незабавно, защото, щом четенето те погълне, мърдане няма да има. Гледай страницата да не остава в сянка – гмеж от черни букви на сив фон, неотличими като мише котило. Внимавай и да не я изложиш на сноп ослепителна светлина, която да рикошира о жестоката белота на хартията и да наяде сенките на знаците като южно пладне. Постарай се да предвидиш отсега всичко, което ще ти помогне да не си прекъсваш четенето. Цигарите да са в обсега на ръката ти, ако пушиш, както и пепелникът. Друго ли те притеснява? Е, ти си знаеш.

         Не че очакваш нещо конкретно от конкретно тази книга. Ти по принцип си човек, който вече нищо отникъде не очаква. Толкова много са онези, по-млади или по-стари от теб, които живеят в очакване на изключителни изживявания – от книгите, от хората, от пътешествията, от събитията, от всичко, което им готви утрешният ден. Не и ти. Ти знаеш, че най-доброто, което може да те сполети, е да избегнеш най-лошото. Това е изводът, до който си стигнал както в личния си живот, така и в по-общ, даже световен план. А книгите? Така, смяташ, че поне в тяхната ограничена сфера ти се полага удоволствието от очакването – тук може да ти провърви или не, но рискът от разочарование не е голям.

       И тъй, видял си във вестника, че е излязла „Ако пътник в зимна нощ“, новата книга на Итало Калвино, който нищо не е публикувал от години. Прескочил си през книжарницата и си купил романа. И с право. Още от витрината забелязваш корицата с търсеното заглавие. Устремен към тази визуална стръв, си проправяш път в магазина през барикадите от Никога Нечетени Книги, които те поглеждат свъсено от рафтовете в опит да ти вземат страха. Но ти знаеш, че не бива да допускаш да те сплашат, че сред тях се простират с хектари Книгите Които Спокойно Можеш Да Не Прочетеш, Книгите Които Стават За Всичко Само Не И За Четене и Книгите Неразгръщани Но Вече Познати Поради Принадлежността Си Към Категорията На Прочетеното Далеч Преди Да Е Било Написано. 

И така, преодоляваш първия пояс от укрепления и те връхлита пехотата на Книгите Които Охотно Би Прелистил Ако Разполагаше С Още Няколко Живота. С чевръста маневра ги прескачаш и се озоваваш посред фалангите на Книгите Които Възнамеряваш Да Прочетеш Но Не И Преди Някои По-Наложителни, Прекалено Скъпите Книги Които Би Могъл Да Изчакаш И Да Купиш Като Ги Пуснат На Половин Цена, Прекалено Скъпите Книги Отложени За Когато Излязат В Джобен Формат, Книгите Които Можеш Да Помолиш Някой Да Ти Заеме, Масово Четените Книги Които Имаш Чувството Че И Ти Си Чел. 

Отбиваш атаката им и се придвижваш под кулите на укреплението, където отпор дават Книгите Които От Сума Време Се Заричаш Да Прочетеш, Книгите Които От Години Търсиш И Не Намираш, Книгите Посветени На Нещото С Което Се Занимаваш В Момента, Книгите Които Искаш За Да Са Ти Подръка Постоянно, Книгите Които Ти Се Ще Да Си Заделиш За Прочит Примерно Това Лято, Книгите Които Ти Липсват За Окомплектуване На Поредици В Твоята Библиотека, Книгите Които Пораждат У Теб Внезапно Трескаво И Необяснимо С Думи Прости Любопитство..."

* Деветте архетипни героини (от Tom Gauld, "Baking with Kafka") 

Любопитните

1. Понякога ме измъчва историята с птицата Додо. Голяма, нелетяща, европейците я открили на остров Мавриций през 15 век. Додо не се страхували от хората и водени от вроденото си любопитство, идвали да видят каква е хавата, при което моряците ги прибирали на кораба за прясно месо. Последното живо неизядено Додо е видяно през 1662. Португалците я смятали за много глупава птица и я нарекли doudo - идиот.
2. Прилича ми на гордо самоубийство - любопитен означава свободен, а да си упорито любопитен - при късмет - само неглижиране, при лоша карта - чакай изяждане
3. Пуйката от своя страна, се е дала да бъде одомашнена, пак през 15 век. Тя е решила съзнателно да служи за храна на хората и даже си е извоювала празнични овации веднъж годишно на всяка американска трапеза. Поради това, хилядите нейни приятелки по света спокойно си живеят в пуешките си концлагери, а останалите им диви роднини хората ги приветстват с летално оръжие
4. Антропоморфни увлечения - животните да не са хора?

Самонарастващият Логос

Венедикт Ерофеев (24.10.1938 - 1990)

От “Москва - Петушки”
"... А Черният мустак каза:

- Да, вие много сте видели, много сте пътували. Кажете, къде ценят повече руснака - отсам или оттатък Пиринеите?

- За оттатък не знам. А отсам - хич не го ценят. Например, в Италия не му обръщат никакво внимание. Само пеят и рисуват. Един да кажем стои и пее. А друг до него седи и го рисува. А трети, малко по-нататък, пее за този, който рисува. И всичко това така те натъжава. А те, тази тъга не я разбират.

- Е, те италианците да не би изобщо нещо да разбират! - намеси се Черният мустак

- Именно. Когато бях във Венеция, в деня на свети Марко, ми се прииска да погледам гребните състезания. И толкова тъжно ми стана от тях! Сърцето ми ронеше сълзи, устата ми немееше. А италианците не разбират, смеят се, сочат ме с пръст: “вижте го Ерофеев, пак ходи като на*бан!” Е, да не би да бях на*бан?! Просто устата ми немееше...

......

И все пак, не тръгнах да се връщам. Поех през Тирол в посока Сорбоната. Пристигам в Сорбоната и им казвам: "искам да стана бакалавър". А те ме питат: “Ако искаш да ставаш бакалавър - на теб би трябвало нещо да ти е присъщо като на феномен. Какво ти е присъщо като на феномен?" И какво да им отговоря? Казвам им: “Какво може да ми е присъщо като на феномен? Аз съм сирак.” “От Сибир ли си?” - питат. “От Сибир”. “Е, щом си от Сибир, поне на психиката ти нещо трябва да и е присъщо като на феномен. А какво и е присъщо на психиката ти?” Аз се замислих: все пак това не ти е Храпуново, а Сорбоната, трябва да кажа нещо умно. Помислих и им казвам: “На мен, като на феномен ми е присъщ самонарастващият Логос”. А ректорът на Сорбоната, докато измислях какво умно да им кажа, тихо се промъкнал отзад и като ме шибна по врата - “Тъпанар си ти, казва, а не Логос!” “Вън - крещи - вън Ерофеев от Сорбоната ни!” 

Тогава за пръв път съжалих, че не останах на квартира при другаря Луиджи Лонго.

Фънки бизнес

1. С прогнозите е толкова специфично. През 1837 в Таймс излиза бележка от неизвестен футуролог, че ако веднага не ограничат конския транспорт, към 1940 Лондон ще се покрие с 8-метров слой конски изпр. Не съм бил в Лондон, но мисля, че няма такъв слой. Или историята за английския аналитик в MI5, който при пенсионирането си след 47 години служба, казал: "Всяка година песимисти и паникьори идваха при мен със зловещи прогнози за начало на световна война и всеки път аз ги опровергавах. Сгреших само два пъти."

2. А ето тук няколко прогнози на фамозния Киел Нордстрьом (книгата е "Funky Business Forever: How to Enjoy Capitalism", 2007 - "Фънки-бизнес форевър: как да се кефим на капитализма":

• Информацията се увеличава така, че всяка сутрин се събуждаш по-глупав от снощи
• Ценността на висшето образование става нищожна. Знанието в академичния свят вече не е уникално, монополът е разрушен. Вече не ви трябва Харвард, за да може знанията ви да са на “завършил Харвард”. Ако преди 5 години такава диплома ви е давала достъп до всяка корпорация, сега тези знания са достъпни за всеки желаещ и физическата диплома е на изчезване. Ако сега решите да пестите за престижно образование на детето си след 10 години - не си губете времето. Университетите ще престанат да съществуват в сегашния им вид. Специализирани знания са необходими, но това не ви гарантира успех. При приемане на работа, първо се гледат уменията на кандидата, а след това го обучават на отношения с колегите му, а вече може да се прави точно обратното: първо намирате човек, с когото ви е максимално комфортно, а после го обучавате на професионални умения. Всеки може да стане профи, но не всеки може да ви е приятен като човек
• В основата на конкурентноспособността трябва да са емоциите и въображението. Питат Стийв Джобс защо Mac OS X толкова добра и той отговаря: "Направихме иконите толкова красиви, че да ви се иска да ги близнете". Нито дума за мегахерци и гигабайти. Затова, основният въпрос, който трябва да си зададат компаниите е: "влюбени ли сме (не просто харесва ли ни и симпатизираме ли им), а именно - влюбени ли сме в продукцията си, колегите и купувачите си? А те в нас?" Прост тест: колко клиенти за последните две години са си татуирали логото на компанията ни на бицепсите си? Ако Харли-Дейвидсън го постига за племето си, защо да не могат и другите?
• В новата парадигма всички сме лаици, но това създава възможности за бизнеса, защото се нуждаем от компании, които постоянно да затварят разрива между новопостъпилата информация и нашите знания
• Държавите умират като структури. След 50 години вместо 218 страни ще има 600 града. След 25 години няма да има Австрия, защото още днес Австрия, това е Виена и разни градчета наоколо

* сн. Martino Di Silvestro

Вeчеря на Капри

Тази снимка циркулира отдавна. Пише,че е правена някъде на Капри, не знам до каква степен е режисирана, но като съм виждал разни италиански местенца, сигурно е реална. Ако ми кажат: искаш ли да ти организираме една такава вечеря, но след това веднага ще трябва да умреш,  тутакси казвам: да, искам. После ще размисля и желанието ми делтовидно ще се разтече в куп въпроси:

- ще мога ли да избирам с кого ще съм на масата, че не с всеки искам?

- как ще разбера, че вечерята е към края си?

- кой ще дойде да ми каже да привършваме?

- а как точно ще умра след вечерята - на пълен ли стомах (което е вредно) или ще изчакат?

- ще има ли възможност за апелация (примерно, ако повърна изяденото пред свидетели, да не ме убиват)?

- кой ще знае за вечерята и за условието да умра след нея?

- няма ли, ако знаят, да ме гледат тъжно, а 3% даже да заплачат?

- няма ли това моето да им сговни прекарването (ако знаят)

- дали няма вариант да си организирам тази вечеря сам, без непременно да умирам?

- дали може да се предложи на някой друг да умре накрая, вместо мен (с информирано съгласие, естествено)?

- тия лимони да не вземат да ми падат на главата?

- мога ли да си откъсна един просто така?

- кога ще се състои вечерята, че не винаги мога?

- какво ще поднасят - какво ядене, а какво пиене?

- наистина ли нищо не се плаща?

- да не духа много от морето?

- ще мога ли да си говоря с хората, защото италианският ми е слаб (въпросът е факултативен)?

Както виждаме - обичайните въпроси от жив към живи, все едно няма да умирам и освен това, някак темата за смъртта постепенно се изхлузва. Въпросите също са прекалено много, може да се мине и само с един: Докога ще продължи вечерята?

Мумии в гардероба

1. Защо никой не ми е казал, че институциите са създадени за да потискат импулсите на хората,  да не ги избива (прекалено) на магично мислене. В това няма нищо лошо - с митове си обясняваме всички възможни ситуации в ежедневието. Задачата на добре функциониращите елити е да създават такива институции и да ги поддържат в добра форма. При пробив (т.е. при шантави елити или при криза), магичното избликва и започва да заема неподобаващо голям обем в общественото пространство

2. Естествено, общностите регресират, превръщайки се в архипелаг от детски градини. Най-търсени стават страховите сюжети, защото кое дете не обича да играе на “искам да ме плашиш”. А кой уплашен родител няма да се уплаши за детето си, за кого още? А кой нефелен елит не мечтае да управлява чрез страх? С любов ли да управлява?
3. От друга страна, на планетата живеят към 8 милиарда човека, външно изглеждащи доста симпатично и безобидно. Не искам обаче да си представя, ако изведнъж всички те станат способни да мислят

4. Само да не се окаже мизантропия това

* Египет, 1860 г. Търговец на мумии

Успешен и дебилен

1. Наскоро прегледах книгата на известен гуру, оплодител на щастливци (лайф-коучинг, самоусъвършенстване), въпреки че хич не обичам неща като селф-хелп, коучинг и пр. Казва се “Неограничена власт или изкуството да владеем себе си” (“Unlimited Power: The New Science Of Personal Achievement”), на Антъни Робинс.  Мернах някъде, че има възможност да посетя и семинар за около 10 000 долара (door price). Помислих си: по-добре книгата - хем ще придобия неограничен пауър, хем ще спестя за нова китара и обектив и най-вече - ще овладея себе си, at least

2. Книгата започва еротично (прев. мой):

“Слушах за него от месеци. Казваха, че е млад, здрав, щастлив и успешен. Гледах го докато напускаше ТВ-студиото, докато консултираше президенти, видях го да дебатира с диетолози, да обучава мениджъри, да работи със спортисти и деца с увреждания. Изглеждаше невероятно щастлив и влюбен в жена си, докато пътуваха заедно по света. И когато приключиха, те се върнаха у дома в Сан Диего, в замъка си с изглед към Тихия океан. Как стана така, че това 25 годишно момче, с гимназия, можа да постигне толкова много за толкова кратко време? Как от лузър, с наднормено тегло и никакви перспективи, той се превърна в здрав, уважаван човек с отлични възможности за неограничен успех? И, което ме изуми най-много беше, че това съм аз! „Неговата“ история е моята собствена.” 

По нататък, Тони споделя, че ако следвате няколко прости принципа и вие ще станете такива (със замък в Сан Диего и др.)

3. Това ударно дебилно начало не е случайно, то филтрира аудиторията. Ако прочете този пасаж и не ви стане смешно или повръщателно и продължите четенето, значи ще могат да ви втъкнат и останалите 460 страници НЛП-глупотевини за “неограничената сила”(в българския превод е “власт”) и при късмет, защо не и някое TED-че или семинарче за десет хилки. Ако не сте издържали, защото бегом към vomitoriuma (стая за повръщане в Др. Рим) - значи не сте в таргетната аудитория, филтрирахме ви, пипъл, няма щастие за вас

* на сн.: Лондон, 1877 г. Джентълмени пият бира