Нищо

1. Примерно, да чувстваш как лошото намалява, а доброто не се увеличава. Или примерно, да има два вида хора - едните - вече нещо са им отнели (слогaн: "О, бях, бях, ама след онази случка..."), вторите - очакващи нещо да им отнемат (слогaн: "Съм, съм, но чувствам, че скоро няма да съм"). Едните са преди Голямата Липса, другите след нея. Сноват наоколо като гигантска депресивна притча

2. - Колко е часът?

- Девет без петнайсет.

- О, я по-добре да питам някой друг.

3. Липса допускам, че е от “lips” - устни. “Lipsing” е синхронизиране движението на устните с вокала на песен или с репликите на актьорите при дублажа. Липсингът става все по-популярен. “Целият свят пее несъчинени от никого песни. Много риторика, слаба логика” (Мамлеев)

* сн.: Marco Glaviano

Три пласта

Седим с един приятел в китайския докато още можеше и си мълчим. Сервитьорката донася две бири и пита:
- Защо мълчите?
Не и отговаряме. След известно време, пак и се налага да донесе други две бири. И отново:
- Мълчите. А това, че има хора наоколо, деца?
Поглеждам я, да разбера под маската дали не е китайка. Да, китайка е, но май е мъж. Мислено гадая какво би попитала още ("Каква беше последната произнесена фраза помежду ви?") за да се подготвя за странното съчуанско обслужване. За всеки случай си измислям "последна произнесена фраза помежду ни": "Борхес мрази еротиката и огледалата".
- Произнесена от кого?- пита.

***
- Сега ще изсвиря любимото ти на Дебюси. Нали ще внимаваш?
О, този огнен поглед, о, тази трипластова маска, о, този възбуждащ клапан за изгорелите газове отстрани!
- Да - казах - как няма да внимавам!
Ето в какво се превръщам - във внезапен роб на неумението и да чете мисли. Започвам трескаво да си припомням. Имам ли любимо на Дебюси? Имам на Майлс, на Сметана (заради фамилията), знаех и за Барток, (чиято внучка срещнах ненадейно в Секешфехервар през 80-те). Но Дебюси?

***
Прекарах кошмарна нощ - през цялото време с натрапливата убеденост, че значенията се сливат преди още да съм направил какъвто и да било избор. Трудно ми е да го обясня, сякаш си в дефектен екземпляр на Проп.
Но ето какво се сещам: една позната ме беше поканила на osobena кремсупа от кестени и докато вървях към osobenata кръчма от чиста симпатия към провала, знаех: ще ме обземе дребнава заядливост на фона на неизвестно откъде взел се “Най-вежлив човек на света" и те ще се слеят преди още да съм казал "гък". Това щеше да стане

* на сн.: три жени покрити с чаршафи почиват след масаж на лицето в турска баня, Ню Йорк, 1904 г.

Майките

0. Така стана с времето, че от десетина и повече години лекувам почти само майки. Някой, ако знае защо нека ходи горд със знанието си, аз както обикновено се чудя

1. Хората край мен катерят възраст и има един период, в който овладяват неврозата си и спират с боязливите погледи и безкрайните въпроси. Тази хомеостаза, няма да продължи дълго, но все пак продължава известно време. Но ето, че в резултат на това или без връзка изскачат нови проблеми - майките

2. Бащите доста по-рядко. Може би заради симпатичния творчески подход на Природата мъжете да напускат по-рано. Това доста помага в практиката, защото на бащите се помага много по-трудно. Повечето бащи са с концепция и не дават да им се месиш. Да приема помощ? А ако те подгоня с бастуна? Същата тази лошо контролирана енергия сега изкривена и вкарана в каналите на лудостта

3. Майките са меки, защото винаги са били помагащи. В тях се влиза леко и незабелязано. Особеният артистизъм на ситуацията е, че дори безпомощни, те приемат всякаква помощ за да и обърнат вектора веднага в твоя полза. Правят го някак незабележимо - не за да не ти накърнят нарцисизма на помагащ, а за да не се губи ценно време за тъпите ти ритуали.

4. Тази кротост, наречена от един момент нататък "благост" размива границите и помага да си емпатичен без задължителната морална травма позната на професионалните емпатизанти.

5. Обичам да помагам на майките, защото и те на мен обичат

Игри

 Ogilvy & Mather са създали серия пластмасови фигурки, с които желаещите могат да пресъздават популярни конспиративни теории. Предполагам, че възрастните параноици здравата ще се изкефят в тихите зимни нощи играейки пред камината и обединявайки пластмасовите сюжети в безкрайни сиквели-приквели-спинофи.

Ето ги петте блазнещи теми:

Розуел, Зона 51

Американците не са кацали на луната

Мерилин Монро е жива

Убийството на JFK

Елвис е жив

Мумия на клоун

1.Това, което някога ме разочароваше (сега вече не) е постепенното изтъняване на интелектуалната част на професията. Почти до прозрачност. И какво прозира отдолу? Хладен инструментализъм на фона на мощен, оголен нарцисизъм, плюс - колкото по-нагоре в йерархията - толкова по-нетърпима хистероидност. Алчност споменах ли? Всичко това ме огорчава, но като цяло си мълча и се подсмихвам отблъскващо
2. “Анатомията е съдба”, както казва Фр. по друг повод, но е факт, че анатомичният модел много помага да разберем мотивацията на това, което се случва. Примерно, мозъкът е 10% от тялото и той чудесно, комфортно и нетравматично кореспондира с останалите части, например със задника, който в някои случаи достига до 72% от общия обем на тялото. Но тъй като има строги йерархии, задникът не смее да диктува на мозъка как да мисли и живее. Ако обаче човек се вгледа внимателно - вижда, че понякога той смее

* на сн.: мумия на клоун

Книги и филм

1. Има един потресаващ разказ на Набоков от американския му период (написан на английски) - “Знаци и символи” (“Signs and symbols”). Разказва се за възрастна двойка бедни руски емигранти в Щатите, които искат да посетят психичноболния си син в психиатрията, където живее и както всяка година се чудят какъв подарък да му донесат за рождения ден. Отдавна са наясно, че нищо не му е нужно и нищо няма да приеме. Накрая му избират кошничка с десет малки бурканчета с разноцветни плодови желета.

“Тя мислеше за безкрайните вълни на болка, която по някаква причина и се налагаше да изтърпяват, тя и мъжът и; за невидимите великани, невъобразимо измъчващи момчето и; за разлятата в света несметна нежност; за участта на тази нежност, която или смачкват или я използват безцелно, или я превръщат в безумие;”

2. Има един хубав разказ на Акутагава (“японският Кафка”) - “Женско тяло”, в което героят се превръща във въшка и започва да пълзи по голото тяло на жена си, възхитен от красотата на гледките и панорамите, които се разкриват пред погледа му

"Пред него се издигаше могъща планина, от чиято окръглена форма се спускаше нещо като гигантски сталактит, започващ някъде отвъд границите на зрението му. Този сталактит, завършващ допрян в леглото, беше с формата на нар и толкова червен, че изглеждаше като че огън бушуваше скрит във вътрешността."

3. Има един потресаващ филм на Лоузи - “Прислужникът”, който винаги ме кара да се възхищавам от прекрасния начин, по който слугата постепенно се превръща в господар на господаря си. Всичко е точно толкова английско, колкото си го представям, може би защото Лоузи е американец, живял дълго време в Англия. Както в моя случай

* сн.: кадър от "Прислужникът"

Flow/fly

1. Хората нямат нито време, нито желание, както се носят в потока (на произносимия от третия път Чиксентмихай) да спрат, да се обърнат към някого, който в този момент е до тях, да го погледат двайсетина секунди и да му кажат: “О, ама ти си страхотен/тна! Толкова си истински!”

И той/тя, малко изненадан ще отговори: “Какво ти става?” И ти трябва да му/и отговориш: “Не, не, спокойно. Просто изведнъж виждам колко си страхотен и истински" (/тна, /ска).

Това ли не е хамлетовско?
2. Вместо това, предпочитат да отлепят един от бледожълтите стикери на бюрото си и да напишат: “На земята не е имало, няма и няма да има втори такъв като мен”. Дали ще сложиш удивителна накрая или не, няма никакво значение, защото в следващия момент, билийв ми - практически тутакси, около теб започва да жужи зелена муха-лайнарка с последния възможен въпрос: “Жуж-жуж-бръм - що за проект си ти, всъщност? - жуж-бръм-жуж - Каква е необходимостта, изискваща да те има?

3. На персонализъм ме избива

* сн.: Ellen Rogers