четвъртък, 16 април 2015 г.

Шоуто на Труман

1. Понякога, макар и рядко, ме обзема едно много особено подозрение - че съм олигофрен, но тъй като околните ме щадят, правят всичко възможно да не го разбера. Отвреме-навреме обаче, не успяват да го скрият и някакви бледи признаци се очертават под този плащ на милосърдието, но веднага след това изчезват, така, че никога не разбирам истината докрай.
2. Предполагам, че познатите ми практикуват няколко варианта за маскиране на срамното ми състояние от самия мен:
а) преструват се, че не забелязват олигофренските ми изпълнения и се държат така, сякаш върша нещата нормално.
б) спускат се на моето ниво и тогава аз се чувствам разбран, сред приятели и даже съмишленици /мисленето при олигофрените, като изключим някои проблеми с рефлексията, си е напълно приемливо/
в) спускат се под моето ниво и се държат по-олигофренски от мен, за да мога аз да си кажа: "О, изглежда съм доста умен, като гледам какво говорят и вършат тия хора."
3. Първият /а/ вариант извиква у мен едни light, слънчеви пристъпи на параноя, с които лесно се справям; нещо като пулсации на ежедневието в хипогастриума са. Вторият, /б/ - с него ми е комфортно - чувствам се обичан и разбран.
Третият обаче, /в/ ми е проблем. Той е най-коварен. Забелязвам го постоянно и се чувствам виновен, че хората се подлагат на такива натоварвания заради мен. Толкова пък да съм им важен? Не знам, само да не се окаже, че всички отдавна сме в шоуто.

* на сн.: кадър от филма

Няма коментари:

Публикуване на коментар