Котките на Халсман

1. Филип Халсман /2.5.1906, Рига - 1979, Ню Йорк/ - фамозен латвийско-немско-австрийско-френско-американски фотограф. Евреин, разбира се.

Халсман е на 22, когато при съвместна разходка в Австрийските Алпи, баща му пада в пропаст и загива. Тъй като няма други свидетели, съдът приема, че се касае за отцеубийство и го осъжда на 10 години затвор. Случаят придобива известност и редица важни личности /Айнщайн/ се застъпват за него.

И така, след 2 години, Халсман е освободен с условието да се махне и повече да не се вясва в Австрия.

2. Халсман се е сприятелил и е заснел всички възможни известни личности, за които се сети човек. 

3. През 1948 той е в Ню Йорк и снима Дали. Историята е следната. От тавана висят две картини, статив и табуретка. Съпругата на Халсман държи стол. Един асистент брои. На "три", друг асистент излива кофа с вода, а трети хвърля трите котки във въздуха.

На "четири", Дали подскача, а Халсман снима. След това отива в тъмната стаичка да проявява, а асистентите бършат водата и утешават котките.

4. Котките летят двайсет и осем пъти. След шест часа снимки, котките се чувствали превъзходно, а хората искали да умрат.

В сърцето на мафията

1. Когато се оказах в Сицилия преди години, възкликнах вътрешно: "O, най-после ще видя мафията. Ако ми провърви, мога да отида даже в селцето Корлеоне, /има го на картата/ и там, ще наблюдавам на терен точно онези първични процеси на зараждането и". Може би, мислех си аз, въпреки краткият си престой /десетина дни/, ще мога да видя как родовете стават кланове, после с помощта на интересния обичай "вендета" се избиват взаимно и накрая остават няколко най-силни, които се легитимират и си делят властта и пазарните ниши.

2. Все пак, се надявах да попадна там в стадия непосредствено след стрелбите, тъй като не исках неприятности. Дори си мечтаех, как, като видят кроткия ми нрав, ще ме поканят за съветник в тази неправителствена организация.

3. Колко съм бил глупав. Първо - не видях никаква мафия там. По улицата ходеха нормални сицилийци и колкото и да се вглеждах, не зървах хора с черни костюми, капели, очила и с малки рязани пушчици под саката /лупари/.

4. Тогава, на едно скромно празненство с вино, грапа и народни танци, използвах разширението на съзнанието, което дава алкохола и попитах италианците, които ни придружаваха, защо не мога да видя мафиоти по улиците. Даже се направих на чистосърдечен /т.е. дебилен/ и предположих, че вероятно са се справили с този проблем малко преди да дойда или нещо такова.

5. Те бяха свикнали с такива въпроси. По стечение на обстоятелствата, говорих по темата със свещеник. Е, каза той, разбира се, че има мафия, но няма как да я видиш, ако си турист. Ако живееш тук, обаче, неминуемо ще допреш до нея и за най-малкото социално движение, което би направил извън къщи. Но ако не преминаваш определени рамки, ти си в безопасност и ще можеш да се насладиш на реда и законността, която тази Организация осигурява.

6. О, казах си аз, тези неща са ми толкова познати! Подобна наслада изпитвам и когато си ходя из София. Е, не е толкова качествена, но пък нашата Организация е отскоро, въпреки, достойните традиции и приемствеността. 

7. Някак си така си говорихме с отчето.

* на снимката: уличка в Калтанисета, Сицилия /лента, скан/.

Фрагменти от юни-1

1. Прочетох за ново, коварно оръжие. Работи с някакви лъчи - въздейства върху противника причинявайки му силно сексуално желание към същия пол. При включването му, вражите войници спират да се бият и се опитват да встъпят в сексуални отношения един с друг. Коварно е, както си го представям.
2. Дъщеря ми Доротея, когато беше на 5, ходеше навсякъде с малко бележниче и моливче в ръка. Вътре си записваше някакви явно важни неща, за съжаление, не помня какви. На зъболекар също си го взимаше. Там пък какво записваше?
3. Щял да настъпи краят на света. Колко високомерен е човекът. Ти ли го създаде бе, келеш, че да му слагаш край? Кой край - това, че ще умреш ти, не е край на света, това е твоят собствен край. И стига с тия шибани изчисления, стига си удвоявал получената сума, за да ти излезе датата. Просто млъкни, че ме нервираш. Не се ли настрада, Настрадамус ниеден!

4. Стоях на една спирка и наблюдавах как пресичат кучетата. Преди всичко съм малко недоволен, защото наблизо имаше зебра, а само няколко от тях я ползваха. Но затова пък я ползваха правилно. Другите преценяваха разстоянието и скоростта на задаващата се кола и майсторски, без излишно бързане пресичаха платното където им е най-удобно. Може и така, разбира се. 

5. Кучетата спасители, ако по време на акция дълго време не откриели никого, се демотивирали и отказвали да работят. За да ги мотивират отново, някой от спасителите лягал сред руините и позволявал на кучето да го открие и спаси, тогава, то се ободрявало и започвало отново да работи както трябва.

6. Страхотен коан: Една стрела сваля един орел. Две стрели – това е прекалено много.

* на снимката: Детски стоматологичен кабинет, в края на работното време. Паднали детски зъбки.

25-ти кадър

1. През 1986-та, бидейки на стаж в една московска пси-клиника, имах колега, който се опитваше да лекува алкохолици по метод, известен като "25-ти кадър". Тъй като тогава, техниката беше доста примитивна, пичът беше конструирал нещо като стробоскоп, с чиято помощ прожектираше на стената диазпозитиви с отблъскващо съдържание. Темите бяха: "брадва изцапана с кръв", "дете напускащо семейството си, произнасящо тъжна прощална фраза", "замърсен бездомник, пресичащ улицата рисково" и други такива. 

2. Тези сюжети се задържаха пред погледа на смаяния алкохолик трийсетина секунди, а между тях, с помощта на стробоскопа, за части от секундата, се появяваха снимки на бутилка водка, счупена бутилка водка, нож и бутилка водка, брадва и бутилка водка и други глупости и бутилка водка. Тези последните не ги виждахме, те трябваше ловко да преобърнат несъзнаваните нагласи на алкохолика и той да намрази коварния спиртосъдържащ враг форевър.

3. Аз предложих на колегата да сложи повече трупове в различни ракурси към бутилката водка. Такива можеше свободно да се заснемат в институтската морга. Тамошните санитари, срещу бутилка водка, можеха дори и да ни ги подарят, разбира се, ако ги помолим за това.

4. Обаче, точно това беше невъзможно. Социализмът, с шизофренния си страх от всичко, което би напомнило интимност, табуираше смъртта и изобразяването и, правейки от нея нещо срамно, премълчавано и по възможност несъществуващо.

5. Методът беше интересен, но имаше две слаби места. Първото бе, че и досега, не е доказано, че е ефективен, а второто - по-важното, че /при забранен Фройд/, доста трудно можеше да му се даде марксистко обяснение. То беше задължително, защото колегата пишеше дисертация по темата и просто нямаше начин да не призове от небитието психиатрични авторитети като Маркс, Енгелс и Ленин.

6. Не споменавам изобщо, че експериментирайки с неща, непризнати от официалната идеология, той рискуваше да му дойдат на гости чичковци с тъмни шлифери и с физиономии на хора с достъп до класифицирана информация. Те щяха да проявят истински интерес към темата и сравнително бързо, да му стъжнят живота.

7. Сега да беше! Отваряш "Уикенд" или "Галерия" и нямаш проблеми с труповете, прави с тях каквото искаш. Ех, такова лечение щеше да им изпраска, щяха да умрат от ужас, бедните алкохолици.

* на снимката: 25-ти кадър

Фуко - шофьорът на 64

1. В немалка степен съм почитател на Фуко и днес, получих подобаваща награда. Как стана всичко.

Стоя си на Хигиената и чакам автобус 64. Гледам го как си дреме на първата спирка и адски дълго не тръгва. Тъкмо реших, че съм попаднал на фалшиво 64, защото другите не стоят толкова дълго на начална спирка и той се приближи.

2. Вече вътре, убеждението ми, че автобусът е менте се засили - пичът караше странно, с резки спирания и хората, подобно малки одушевени амортисьори, майсторски пружинираха из салона. После някак с кожата си почувствах как ще се опита да влезе в забранената лента /за надясно, който познава района/, но след две-три сплашващи маневри се отказа. Тогава погледнах в огледалото за да го разгледам, този булеварден шаман и какво да видя - зад волана седеше Мишел Фуко.

3. Наясно съм, че като се обърне колата, обяснения много. Например, това можеше да е самият философ, преродил се в софийски автобусен шофьор /Божичко, що за карма!/. Можеше да е почитател на Фуко, но за разлика от мен, много по-истински - имал е смелостта да се дегизира като него, докато аз все отлагам. Но тогава, защо би карал автобус? Не трябваше ли, да потърси максималното сходство, преподавайки философия в СУ? Или поне в Пернишкия технически, с онази странната абревиатура?

4. Е добре де, най-вероятно, това бе случаен двойник на Фуко. Бръснатата глава, характерните малки, леко затъмнени очилца с дискретна рамка, които явно ползва само за четене, защото докато караше гледаше над тях, леко наболата брада, особеният, съзерцателен поглед, с който наблюдаваше колите пред него... Докато се опитваше да наруши различни правила на движението, той заплашително въртеше умните си очи във всички посоки - явно гледаше в страничните огледала и преценяваше риска /един път за себе си и втори път за пътниците/. Или може би шлифоваше поредната си оригинална теза?

5. Ето това е наградата ми за днес. Утре - сигурно ще е друга някаква.

* на снимката: Фуко в шофьорско яке

Бащата на Кундера

1. Милан Kундера, в едно свое есе /"Завесата"/, разказва следната история.

Баща му, който бил музикант си седял с приятели, когато по радиото се раздали началните акорди на някаква симфония. Компанията му -  музиканти и меломани, веднага познали Деветата на Бетховен. Те попитали бащата: "Каква е тази музика?" След дълъг размисъл, той отговорил: "Прилича ми на Бетховен". Присъстващите едва сдържали смеха си - класически музикант не разпознава Деветата симфония! 

"Сигурен ли си?" попитали те. - "Да, отговорил бащата, това е късен Бетховен". 

"Откъде знаеш, че е именно късен?"

И тогава той им посочил един специфичен хармоничен ход, който младият Бетховен, просто нямало как да е използвал.

2. Тази история много добре илюстрира различните подходи към знанието.

Обикновено се приема, че при получаване на информация, човек веднага започва да я (ре)организира по познатите му индивидуални шаблони /срв. израза: "смилам информацията"/. Интересно, че при бащата на Кундера, процесът протича така, че мотивът /"та-да-да-даа"/, остава неразпознат, защото мисълта се насочва към съвсем други информационни блокове - към хармоничния строеж на произведението и там търси маркери за идентифициране. Това сигурно е доста сложен подход, но е много сладко като идея.

3. Кундера обаче, използва този пример за да илюстрира съвсем друга теза, също много интересна. По нататък, той пише:

"Нека си представим съвременен композитор, съчинил соната, която по форма, хармония и мелодия би приличала на соната на Бетховен.

Да си представим даже и това, че сонатата е толкова майсторски написана, че ако беше на Бетховен, щеше да е сред шедьоврите му. И все пак, колкото и добра да е тя, подписана от съвременен композитор, щеше да предизвика само смях. В най-добрият случай, биха аплодирали автора като виртуозен стилист.

И какво?! Ние получаваме естетическа наслада от соната на Бетховен и не я получаваме от друга соната, в същия стил и точно толкова очарователна, но подписана от наш съвременник? Това не е ли връх на лицемерието? Излиза, че възприемането на красотата съвсем не е спонтанно и не зависи даже от чувствата ни, а е разсъдъчно и е обусловено от знанието на датата?"

* на снимката: кула на път към Дупница. Красива е, но тази в Пиза е по-красива.

Бордеите в Австрия

1. Има един поучителен холивудски сюжет, в който героят непрекъснато се опитва да осъществи някаква леко налудна, но обществено-полезна, свидна своя мечта. Всички му пречат, защото им се струва твърде откачено и не вярват, че ще стане. Накрая героят побеждава и всички виждат колко хубаво е сега и колко са се заблуждавали.

2. Прочетох за нещо подобно, но не в Щатите а в Австрия. Бившият борец Норберт Сендлхофер от 2002 г. насам, цели девет години копнее и се бори да осъществи мечтата си. А тя е много романтична - в малкото, симпатично градче St Andre im Lungau /до Залцбург/, той се опитва да отвори публичен дом.  (http://www.guardian.co.uk/world/2011/apr/12/austrian-brothel-nine-year-battle?INTCMP=SRCH )

3. На Норберт постоянно му се пречи. По неизвестни причини, гражданите не желаят да имат публичен дом в съседство с къщичките си, затова, те непрекъснато измислят спънки за строителството му. Например, заявяват, че на улица с публичен дом, автоматично ще се увеличат автомобилните аварии. Или пък, критикуват качеството на водопроводната вода в дома. Логиката е съвсем достъпна - ако на някой клиент, след секс изведнъж му се допие качествена вода, той ще трябва да се задоволи с ръждивата хлорирана течност, която ще тече от крановете на вертепа.

4. Австрийският мечтател, упорито преодолява трудностите, предизвикани от тесногръдието на съгражданите си - изкопава собствен водоизточник в двора, реновира душ-кабините. Когато местната санитарна инспекция постановява, че "сексът е тежък физически труд" и затова стаите трябва да съответстват на изискванията за помещения, в които се извършва такъв, славният сънародник на Шварценегер вдига таваните и слага нова вентилация.

5. След деветгодишни сражения с пошлите бюргерските страхове на съгражданите си, най-после, съдът в Залцбург издава разрешително и бордеят бива открит.

6. Колко е хубаво, когато нечия небесносиня мечта се сбъдне по такъв вълнуващ начин!

* на снимката: данъчна проверка на бордей със специално обучено куче