1. Прочетох в едно списание, че Станислав Виткевич - Виткаци /художник, писател, драматург, поет, фотограф, ум. 1939г./ смятал липсата на оригиналност за единственото по-страшно нещо от смъртта. Замислих се - добрекс, приемливо е донякъде, но няма да ми стане девиз. После прочетох, че си задавал много въпроси, сред които следните:
Защо съм точно това, а не онова същество?
Защо съществувам, ако е можело да не съществувам?
Не знам, тук нещо не е наред. Тия си ги задавах в шести клас.
2. Една от гадориите на постсоца е, че тъкмо си купил два пъти един и същ продукт и на третия път, той вече не е същият. Влошил се е, станал е гаден, отровен, инфернален, произвел го е Пеевски или просто го няма веч на щанда.
Тази слепота към запазената марка е отмъщението на соца - поразяващата му ръка предлагаща само два вида кашкавалиер, но затова пък с относително постоянни, усреднени вкус и качество.
Представям си французин, конкретно влюбен в някое от хиляда и петстотинте вида сиренайки, отива сутринта да си го купи и вместо това му казват:
- А, това го няма вече, що не вземеш бор-чвор - същото е, да ти е*а майката.
Веднага ще му се разпадне вселената на Гаргантюата ниедна. А и защо трябваше да го псуват, хейтъри тъпи!
3. Малко се скрих в една гора над Панчарево, ама къде ти. Зад мен се появиха двама пенсионери-трибуни, спорещи за политика. Не че спореха, единият беше в по-висока позиция и наставляваше другия, как правилно да мисли. Плещеха обичайното - някъв Цветанов бил престъпник /кой от всички?/ и проч., но транзакцията им като цяло беше претенциозно интелигентна. Абе на ръба - менторът спомена за "капсулирани общества", ученикът вметна за конспирология. Че са клетници ги издаваше единствено викането - доста над необходимото. Причината - с тях крачеше симпатична жена и те и се слагаха всячески и второ - движех се отпред облечен с новата си шапка с противокомарна мрежа и грешно ме припознаха като следовник или даже френд.
* на сн.: снежни гънки
