1. Сашо е вече на 6 и реших да му прочета една от най-зловещите приказки - Хензел и Гретел /по Grimm bros./, един несъмнен Рубикон на детските страхове и притеснения, според мен. Разбира се, той я познаваше вече от някакви анимации и вяло се впечатли от противоестественото изоставяне на децата в дълбоката гора, евентуално за да умрат. Имаше някои въпроси - защо ще умрат децата, защо ги заведоха там, толкова ли нямаха малко храна и т. н.
2. Отговарях му строго по Бетелхайм (шега). А сериозно - не познавам по-голям неакадемичен (!) авторитет в областта на отношенията приказка-дете и се наложи да отворя пак "The uses of enchantment", няма ли някой да я преведе най-после, питам се
3. Ето два прекрасни откъса:
"...Как детето възприема вълшебните приказки? Да вземем за пример безбройните истории, в които героят надхитрява страшния великан, заплашващ живота му. Спонтанната реакция на едно петгодишно момченце чудесно показва какво са тези „великани” за детето.
Една майка е преодоляла притеснението, с което разказвала на сина си такива „кървави” и „страшни” истории. В разговор с детето, тя научава, че то вече е виждало във въображението си как едни хора изяждат други хора. Тя му разказва приказката „Джак, победителят на великани”. Накрая, детето пита: "Нали няма великани, кажи?”
И още преди да получи утешителния отговор, който би обезценил историята, то продължава: „Но големите ги има и те са като великаните”. От позицията на своите пет години, то разбира посланието на приказката, което морално го подкрепя: въпреки че възрастните, въоръжени с опит, приличат на страшни великани, едно умно момченце е способно да ги победи.
Този епизод разкрива една от причините за отвращението, което изпитват възрастните, разказвайки приказки: ние се чувстваме неудобно от мисълта, че понякога в очите на децата си изглеждаме като страшни великани, каквито всъщност сме. Ние не желаем да приемем, че децата знаят, колко е лесно да ни подиграят, да ни се присмеят и да изпитат удоволствие от това. Но независимо, дали ще им разказваме или не, тези приказки, в техните очи – както показва горното – ние сме едни егоистични великани, желаещи да запазят за себе си всички прекрасни неща, които ни правят силни. Приказките вдъхват увереност на децата, че накрая (след като порастнат) и те ще станат по-силни от великаните и ще придобият същата власт и мощ.
***
"Прието е да се крие от детето, че всичко, което не се получава в живота, произтича от собствения ни характер, от склонността ни да реагираме агресивно, егоистично, гневно или страхливо. Ние искаме децата ни да вярват, че човек е добър по природа. Но децата знаят, че самите те не винаги са добри и често, дори да са добри, нямат желание да са такива. В собствените си очи, детето се вижда като чудовище, защото то противоречи на всичко разказвано от неговите родители."
