Видян съм, следователно си

Днешните тинейджъри все по-рядко четат екзистенциализъм в леглото, а си е възбуждащо. Подозирам, че и нетинейджърите също. От Е. Муние, “Увод в екзистенциализма”

1. Аз-ът постига съществуване в Cogito единствено дистанцирайки се по отношение на самия себе си, разглеждайки се като битие видяно от някакъв вътрешен друг. В един определен смисъл само другият е изначално съществуващият. Той е с мен неотстъпно. Тоест, в единството на първичната интуиция има едно Sum ergo es (Съм, следователно си), което повлияно по определен начин се уточнява във Video ergo es (Видян съм, следователно си).

2. Двусмислието започва от определението на моя поглед върху другия или на неговия върху мен. Погледът на другия ми краде света. Той опразва богатството, което собственият ми поглед е запазил за себе си. Той ме отчуждава и притежава. Това е спор на двама собственици за някакво благо и в никакъв случай - размяна на свръхизобилие между две екзистенции. 

3. Параноикът е същество с болестно свръхизострено себесъзнание, за когото в същото време субстанцията на света е безкрайно обеднена. Обеднялото осъзнаване на битието го кара да чувства, че ако някой - който и да е - взима участие в това битие, то той му взима неговото участие. Оттук вече другият се явява за него единствено в аспекта на заплахата и възможното нашествие. Всичко, което го заобикаля се отнася до него и го дебне. Неговият свят е заплаха и концентрична злост, чиито раздразнителен център е той. Той не само прави от видяното битие подгонено битие, но и подобно на някаква болна плът страда от контакта и дори от докосването, сякаш за него вече не съществува онази сфера на удобство, която е нашето място в света.

* картина: Жан Юбер, "Волтер укротява кон"

Вълшебните приказки

1. Сашо (7) напоследък убива зомбита в някаква поредна игра. Хвърчи доста кръв и виждам, че на момчето му е приятно. Бих се разтревожил малко, ако не знаех каква атмосфера цари в приказките, но не тези, облагородени от Перо и Грим bros., които сме (му) чели, а в едни по-особени, ранни (бих казал оригинални) версии, например при Базиле

2. От него научаваме, че на Пепеляшка и накипяло от униженията на мащехата си и в сговор с бавачката я помолили да провери какво има в майчината ракла. Злата жена погледнала и те я хлопнали с капака. След погребението, Пепеляга мотивирала очевидно слабия баща да вземе бавачката, но подобрение пак няма - появили се шест нови дъщери. Да убиеш сам шест човека е заруднително и сюжетът плавно превключва към пантофката. Там също имаме отрязани пръст и пета, но Грим са преценили, че може

3. В Червената шапка, вълкът изяжда бабата, това го знае и пеленаче, но слава богу без подробности. В действителност, косматият маниак сготвя яхния от бабата, а от кръвта и прави напитка и след това с удоволствие наблюдава как невинното момиченце си хапва и пийва от бабата. Котката се опитва да я предупреди, но Кумчо В. я улучва с тежкото бабино сабо и тя издъхва

4. При Спящата красавица също имаме неполиткоректен жест. В горската къщичка, където девойката е в кома, сложена на разкошен трон, минава някакъв крал (не баща и, слава Богу) и привлечен от неземната и красота я полага на леглото. Там той "събира цветята на любовта" от нея. Естествено, след девет месеца злощастницата ражда (момче и момиче). Докато суче, момченцето успява да изсмуче отровния шип и майката оживява

5. Както отбеляза един познат, "като дете ми подариха приказки, които се оказаха издание за филолози - вътре непрекъснато се съвокупляваха, беше много интересна книга"

6. Всъщност, Бетелхайм и Проп отдавна ни предупреждаваха, но кой да ги чуе

* графиката е на Гюстав Доре

Очевидни неща

1. Тези, които са ходили на лекар, освен с обичайните проблеми, без да усетят са се срещнали и с екзорсистките практики, но повечето отричат когато ги попиташ директно. При екзорсизма, както при всяко лечение, първо гоним най-опасните демони (сега го наричат "спешен случай", "Пирогов" и др.). На тия, които няма да можем да изгоним, им се отнема от силата (сега се нарича “намаляване на вредата”)

2. Специалистът е добре запознат с гадните характерчета на отделните демони и каква точно мръсотийка биха направили (диагностика). При изгонването на демоните, принципът е те да бъдат назовани по име - колкото повече изброиш, толкова по-ефективна е намесата. Имената им ги има в специални компендиуми, проблемът е, че: а) много са; б) често се крият под няколко различни имена 

3. Но нали науката е за това - да определя броя на демоните по възможност максимално точно. Например, Йоханес Хартлиб в трактата си “Книга за всички забранени изкуства и ереси” (XV в.) смята, че те са между 10 969 и 60 000. Това малко противоречи на твърдението на друг учен - холандецът Йохан Веер, който в “Pseudomonarchia daemonum” (1583) ги обединява в 111 легиона по 6666 демона в легион

4. Що се отнася до имената им, списъците са доста дълги. Ето някои (от “Компендиум по геомантия”, XV в.):

Aveche, Boab, Bille, Fameis, (известен и като Fronam), Beduech, (известен и като Banone), Astaroth, Forches, (известен и като Fortas и Sartii), Furfur, Margoas, Malphas, Gorsor, Simias, Volach, Cambra, Gudiffligei, Andrialfis, Vuduch, Andras, Saymon, Azo, Bachimy, Albernis, Cabeym, Arabas, Lanima, Primam, Paimon, Belial, Egym, Ras, Torcha, Ara, Acar, Paragalla, Ponicarpo, Lambes, Triplex, Complex, Gomory, Descarabia, Amduscias, Androalphus, Oze. 

5. Не, наистина - много са и са навсякъде

Перлюстрация, добри практики

1. Когато хората още пишеха нормални хартиени писма в пликове с марки, беше много приятно сутрин да минеш край кутиите, да си измъкнеш някое и да си почетеш на спокойствие. Понякога, в плен на сюжета можех да прекарам часове, реконструирайки съдби и отношения изплували от внезапно разтворената времева вагина. Процедирах така: ако нещо в текста ме натъжава, преписвах писмото, като махах тъжния сюжет и слагах нещо веселичко или дълбокомислен афоризъм. Ако текстът е високостилен - добавях нещо оптимистично на латински, (напр. “Alea iacta est”), ако не - изпростявах и аз (напр. “Щастието се хваща в три капана: съжалениe за миналото, неблагодарност към настоящето и тревогa за бъдещето.") След това пусках писмото обратно. 

2. Сега писмата са само електронни и са адски безинтересни. Кой би написал сега мейл, в подобен стил: "Съблазнен от красотата на Вашите мисли при последния ни разговор, сядам пред прозореца отгдето проникват неясните ухания на пролетния сумрак за да Ви отговоря…”

3. Въпреки това, по стар навик, минавайки край кутиите сутрин, трескаво дръпвам няколко сметкофактури за м-тел или ток. При късмет дори намирам симулакър на писмо - в перверзен плик, със слюдено прозорче (т. нар. “хибридно конфиденциален стил”), през което чета, че привикват пенсионер в градинката зад Общината на разстрел за неплатено парно. Питате ли как се чувствам, докато този целулозен Прокруст прерязва срамната ми перлюстраторска страст? Просто вехна

* сн. Joe Valtierra

Театрон

1. Който не го е правил, не е изпитвал удоволствието да си общува с хората чрез текстове. Единици могат да си го позволят. Като се замисля - аз, Барт, евентуално Рорти и толкоз. Примерно, изписваш историята с Кафка и момиченцето с куклата, и си в приятно очакване да те заподозрат, че си я измислил сам. За да се оправдаеш, веднага им представяш като реална, друга измислена история с момиченце - тази за Кевин Спейси. Върви си Спейси из Сентръл парк, разхожда си се и вижда - до една албиция (спада към сем. Бобови) стои нещастно момиченце и плаче. Никой не искал да си дружи с нея и т.н. Взима я Кевин на ръце, утешава я, пита я как се казва, а тя: “Харви Уайнстийн се казвам, как!”
2. Ницше: "историята може да се разглежда като три различни вида – монументален, антикварен и критически.” Моите, да предположим, са от монументалните
3. И се питаш: “Щом си толкова богат на оправдания, кажи: ако дойдат извънземни и те вземат да им опишеш впечатленията си от Земята, какво ще им разкажеш? Добре, ще им кажеш за Кафка, за Сентръл парк, как си ходил на джаз, на театър и после какво?” И си като в китайската поговорка: “Заекът знае сто песни и всичките - за моркови.” А не си виждал даже полуостров Мани

* Erbosin Meldibekov: "Гатамелата в кожата на Чингисхан"

Кора и ядро - 2

- Както биха казали неокантианците - започна Н., след като отпи и си запали - има два вида напиване - идеографично и номотетично. При идеографичното, е крайно важно какво именно пиеш, в каква чаша, с какви ястия го съчетаваш, кой друг и при какви обстоятелства е пил същото в миналото и какви, да речем литературни, музикални или живописни алюзии изплуват в мисълта ти.

Бях дошъл с едно сравнително скъпо Кианти Класико Берарденга от 2015-та, но Н. извади от хладилника двулитрова (!) бутилка Узо, наля си и добавяйки щипка калиев бихромат постигна онова опалесциращо бяло, което можем да видим в чашата на всеки неоантичен грък, резидент в кварталната таверна.

- И забележи - подчерта Н. - говоря ти за едно абсолютно интелектуално пиянство, в което удоволствието почива както на дисморфофобни сензации, така и на причудливата амалгама от симулакри и хтонични културни цитати.

Съвсем повърхностно познавам Кант и с учудване разбрах, че след него, философията доста е дръпнала, припознавайки катадневните човешки нужди (дирене на смисъла и др.) като свои.

- Номотетичното пиянство от своя страна - многозначително натърти Н. - експлоатира парадигмата на естествените науки и подхожда към напиването като към химически процес. Основната цел там, е активиране цикъла на Кребс и достигането на определени концентрации на алкохол в кръвта.

Налях си още вино от красивия фалус от тъмно стъкло. Кървава капка нерешително потече надолу към станиола с черното петле. Тръпнещ от плътното тяло с послевкус на зелена смокиня и гнил мъх, бях пронизан от неприятен спомен. Да, Н. не за пръв път концептуализира до болка познатия дискурс “номотет vs видеограф”. В главата ми изникна незнайно как "Invectiva in Sallustium", чието авторство (според мен напразно) приписват на Гай Салустий Крисп.

Не, тези отношения няма да продължат дълго.

* илюстрация: Мария Ландова

Как да унищожим Земята

Пълно е с интересни идеи, но всяко нещо с времето си. Ето например, едно доста добросъвестно изследване на Сам Хюз "Как да разрушим Земята, оригиналът тук. (Who the hell is Sam Hughes? Твърди, че е писател и програмист). Под “разруши” разбирай истинско разпарчетосване, а не всякакви популистки изцепки като “унищожаване на живота”, “екологична катастрофа” и т.н. Авторът предупреждава, че това НЕ Е ръководство за хора, които искат да премахнат всичко живо от едноклетъчни нагоре, Земята да стане необитаема или някакви майстори да я завладеят. Целта е да се направи така, че планетата повече да не съществува. В текста подробно се анализират различните методи и колко време и ресурси ще са необходими. Съдържанието е стегнато и максимално прагматично:

Текущо състояние на унищожаването на Земята/Методи за унищожаване/Методи за възстановяване/Други, по-малко научни начини Земята да бъде унищожена/Методи от художествена литература/Неща, които НЯМА да унищожат Земята/Обща стратегия на геоцида

Ето основните начини по Хюз:

1. Анихилиране на Земята с еквивалентно количество антиматерия

2. Ядрен разпад - да се разделят всички земни атоми до водород и хелий

3. Да бъде погълната от миниатюрна черна дупка

4. Да се насочи слънчевата енергия към земята чрез гигантски огледала, докато тя се изпари

5. Да се усили въртенето около оста и докато тя се разпадне на части

6. Да се взриви земното ядро с бомба от антиматерия

7. Да се отделя парче по парче, като всяко се изстрелва в космоса

8. Да се удари с нещо много масивно и бързо, например с друга планета

9. Да се измени орбитата и, да се насочи към слънцето

10. Да се измени орбитата и, да се насочи към Юпитер (по-лесно - приливните вълни ще я разкъсат на части)

* на сн.: Останките от самолета на Екзюпери след аварията над Сахара, т.е. това не е падането в океана, дето после оня Хайнц казва - "Май аз го свалих, ама отде да знам, че вътре е бил Екзюпери, що не си го пазихте малко повече". Това е инцидентът, след които Екзюпери написва "Малкия принц"