Теренни изследвания

1. Всеки човек си има някаква странна местност от детството - ту се появява в сънищата, ту я мяркаш от колата, ту внезапно я откриваш някъде в чужбина. Не е ясно откъде и кога ти е дошла, винаги е пастелно-приблизителна. Съблазнявам се да си я обясня с минали животи, измерения или архетипи, което е грешка, примерно когнитивна грешка дали да не я наречем? Come on, на лов за дежавюта

2. Късмет е, ако ти се появи насън, защото тогава имаш най-много време да повървиш, да я огледаш. Винаги има обаче, някаква пречка. Нещо не си направил достатъчно, нещо си забравил, някакъв банален предмет е станал неизползваем, някой не е дошъл или някой е дошъл, но кой е той?

3. Архетипно е все пак, иначе защо ще му се присънва на човек влажна зеленясала стена в сенките и от една дупка в нея извира вода, а после отидеш в Рим (за съвсем друго) и внезапно я видиш наистина - стои си там, чака те

4. Хубаво е, че след това ти остава смътен проблясък, но не си много сигурен, тя ли е била или някаква подобна на нея, щото си знаеш - сетивата ти лакоми, мозъкът - скептик, а отгоре пък се наслагва и пентиментото на спомените. И се питаш: колко са тия места - две ли са? Три? Едно е.

* Жена свързваща двата бряга (Крушуна)

Спонт.

Като си легнеш към два нощя, (е добре де, не към два, към три и нещо) и сутрин ставаш за работа, защото снощи погрешно си се идентифицирал със свободен художник, а не със задъхан плъх, и застанеш под горещия душ, и разбираш, че няма да мръднеш оттам, обмисляйки да звъннеш на колегите и с преправен глас да им свeтнеш, че работата не е вълк, тя е просто work, и да им втъкнеш другарската си жалейка, и си мечтаеш за бизарно погребение в банята и домашните ти викат - стига стоя там, ще получиш хидроцефалия, а ти извикваш - имам я вече, и хидрофилия имам, само хидропс и хидроцеле нямам, но толкова ли е невъзможно...

Още тогава

С Джойс се запознахме някъде около рождения му ден (неговият е днес, моят е няколко дни след това). И двамата ходехме по улиците на Триест с гладни аутсайдерски погледи и си търсехме издател. И двамата бяхме написали първия си роман (аз - "Брандмайстерът"- порнодрама с исторически препратки, той - "Одисей"). И двамата изпитвахме трудности с издаването им. Моят проби сравнително бързо в малко инди-издателство, макар и в нищожен тираж - 2000 екземпляра, намерили вечен покой в гаража на мой приятел. "Улис" бе постоянно отхвърлян от издателите, но мисля, че все пак видя бял свят през 1922. На случайна снимка от ония години отчетливо се вижда ситуацията, в която бяхме и даже част от тогавашния ни събитиен хоризонт.

Видян съм, следователно си

Днешните тинейджъри все по-рядко четат екзистенциализъм в леглото, а си е възбуждащо. Подозирам, че и нетинейджърите също. От Е. Муние, “Увод в екзистенциализма”

1. Аз-ът постига съществуване в Cogito единствено дистанцирайки се по отношение на самия себе си, разглеждайки се като битие видяно от някакъв вътрешен друг. В един определен смисъл само другият е изначално съществуващият. Той е с мен неотстъпно. Тоест, в единството на първичната интуиция има едно Sum ergo es (Съм, следователно си), което повлияно по определен начин се уточнява във Video ergo es (Видян съм, следователно си).

2. Двусмислието започва от определението на моя поглед върху другия или на неговия върху мен. Погледът на другия ми краде света. Той опразва богатството, което собственият ми поглед е запазил за себе си. Той ме отчуждава и притежава. Това е спор на двама собственици за някакво благо и в никакъв случай - размяна на свръхизобилие между две екзистенции. 

3. Параноикът е същество с болестно свръхизострено себесъзнание, за когото в същото време субстанцията на света е безкрайно обеднена. Обеднялото осъзнаване на битието го кара да чувства, че ако някой - който и да е - взима участие в това битие, то той му взима неговото участие. Оттук вече другият се явява за него единствено в аспекта на заплахата и възможното нашествие. Всичко, което го заобикаля се отнася до него и го дебне. Неговият свят е заплаха и концентрична злост, чиито раздразнителен център е той. Той не само прави от видяното битие подгонено битие, но и подобно на някаква болна плът страда от контакта и дори от докосването, сякаш за него вече не съществува онази сфера на удобство, която е нашето място в света.

* картина: Жан Юбер, "Волтер укротява кон"

Вълшебните приказки

1. Сашо (7) напоследък убива зомбита в някаква поредна игра. Хвърчи доста кръв и виждам, че на момчето му е приятно. Бих се разтревожил малко, ако не знаех каква атмосфера цари в приказките, но не тези, облагородени от Перо и Грим bros., които сме (му) чели, а в едни по-особени, ранни (бих казал оригинални) версии, например при Базиле

2. От него научаваме, че на Пепеляшка и накипяло от униженията на мащехата си и в сговор с бавачката я помолили да провери какво има в майчината ракла. Злата жена погледнала и те я хлопнали с капака. След погребението, Пепеляга мотивирала очевидно слабия баща да вземе бавачката, но подобрение пак няма - появили се шест нови дъщери. Да убиеш сам шест човека е заруднително и сюжетът плавно превключва към пантофката. Там също имаме отрязани пръст и пета, но Грим са преценили, че може

3. В Червената шапка, вълкът изяжда бабата, това го знае и пеленаче, но слава богу без подробности. В действителност, косматият маниак сготвя яхния от бабата, а от кръвта и прави напитка и след това с удоволствие наблюдава как невинното момиченце си хапва и пийва от бабата. Котката се опитва да я предупреди, но Кумчо В. я улучва с тежкото бабино сабо и тя издъхва

4. При Спящата красавица също имаме неполиткоректен жест. В горската къщичка, където девойката е в кома, сложена на разкошен трон, минава някакъв крал (не баща и, слава Богу) и привлечен от неземната и красота я полага на леглото. Там той "събира цветята на любовта" от нея. Естествено, след девет месеца злощастницата ражда (момче и момиче). Докато суче, момченцето успява да изсмуче отровния шип и майката оживява

5. Както отбеляза един познат, "като дете ми подариха приказки, които се оказаха издание за филолози - вътре непрекъснато се съвокупляваха, беше много интересна книга"

6. Всъщност, Бетелхайм и Проп отдавна ни предупреждаваха, но кой да ги чуе

* графиката е на Гюстав Доре

Очевидни неща

1. Тези, които са ходили на лекар, освен с обичайните проблеми, без да усетят са се срещнали и с екзорсистките практики, но повечето отричат когато ги попиташ директно. При екзорсизма, както при всяко лечение, първо гоним най-опасните демони (сега го наричат "спешен случай", "Пирогов" и др.). На тия, които няма да можем да изгоним, им се отнема от силата (сега се нарича “намаляване на вредата”)

2. Специалистът е добре запознат с гадните характерчета на отделните демони и каква точно мръсотийка биха направили (диагностика). При изгонването на демоните, принципът е те да бъдат назовани по име - колкото повече изброиш, толкова по-ефективна е намесата. Имената им ги има в специални компендиуми, проблемът е, че: а) много са; б) често се крият под няколко различни имена 

3. Но нали науката е за това - да определя броя на демоните по възможност максимално точно. Например, Йоханес Хартлиб в трактата си “Книга за всички забранени изкуства и ереси” (XV в.) смята, че те са между 10 969 и 60 000. Това малко противоречи на твърдението на друг учен - холандецът Йохан Веер, който в “Pseudomonarchia daemonum” (1583) ги обединява в 111 легиона по 6666 демона в легион

4. Що се отнася до имената им, списъците са доста дълги. Ето някои (от “Компендиум по геомантия”, XV в.):

Aveche, Boab, Bille, Fameis, (известен и като Fronam), Beduech, (известен и като Banone), Astaroth, Forches, (известен и като Fortas и Sartii), Furfur, Margoas, Malphas, Gorsor, Simias, Volach, Cambra, Gudiffligei, Andrialfis, Vuduch, Andras, Saymon, Azo, Bachimy, Albernis, Cabeym, Arabas, Lanima, Primam, Paimon, Belial, Egym, Ras, Torcha, Ara, Acar, Paragalla, Ponicarpo, Lambes, Triplex, Complex, Gomory, Descarabia, Amduscias, Androalphus, Oze. 

5. Не, наистина - много са и са навсякъде

Перлюстрация, добри практики

1. Когато хората още пишеха нормални хартиени писма в пликове с марки, беше много приятно сутрин да минеш край кутиите, да си измъкнеш някое и да си почетеш на спокойствие. Понякога, в плен на сюжета можех да прекарам часове, реконструирайки съдби и отношения изплували от внезапно разтворената времева вагина. Процедирах така: ако нещо в текста ме натъжава, преписвах писмото, като махах тъжния сюжет и слагах нещо веселичко или дълбокомислен афоризъм. Ако текстът е високостилен - добавях нещо оптимистично на латински, (напр. “Alea iacta est”), ако не - изпростявах и аз (напр. “Щастието се хваща в три капана: съжалениe за миналото, неблагодарност към настоящето и тревогa за бъдещето.") След това пусках писмото обратно. 

2. Сега писмата са само електронни и са адски безинтересни. Кой би написал сега мейл, в подобен стил: "Съблазнен от красотата на Вашите мисли при последния ни разговор, сядам пред прозореца отгдето проникват неясните ухания на пролетния сумрак за да Ви отговоря…”

3. Въпреки това, по стар навик, минавайки край кутиите сутрин, трескаво дръпвам няколко сметкофактури за м-тел или ток. При късмет дори намирам симулакър на писмо - в перверзен плик, със слюдено прозорче (т. нар. “хибридно конфиденциален стил”), през което чета, че привикват пенсионер в градинката зад Общината на разстрел за неплатено парно. Питате ли как се чувствам, докато този целулозен Прокруст прерязва срамната ми перлюстраторска страст? Просто вехна

* сн. Joe Valtierra