Ритуал и съблазън

1. Съществуването започва когато напуснеш автоматизмите си (наричат ги и “ритуали”). Преди това си “същност”. Да съществуваш е хубаво - изведнъж да почувстваш, че аз - това съм аз, че не чета за себе си в някаква перверзна книга и че всичко се случва действително с мен. Но има и минуси - ходиш ужилен от коприва с човешки бой и се опасяваш да не потънеш. Затова незабелязано се връщаш към ритуалите. В края на краищата, мухата, летяща в куфар също е донякъде свободна. Свързано е с големината на куфара и не толкова с размерите на мухата
2. Основният смисъл на ритуала е в повторяемостта. Пробивът към екзистенцията граничи с лек ужас, постепенно преминаващ в тъга. Гаденето на Сартр е културологично - което във Франция е гадене, тук не е
3. Съблазънта е интересен и чест мотив за сътрудничество във всички йерархични структури. И ето - отиваш съблазнен на обещаното матине с клавесин, чаша абсент и умни разговори с приятни хора, и виждаш странни украшения по стените. Разглеждаш ги по-внимателно и откриваш, че това са скалповете на предишните съблазнени
4. "Не са толкова дълбоки, колкото ги описват", както каза И., след като преди години случайно падна в един канал във Венеция

* На сн.: Пелион(Пилио) е мястото където обитават кентаврите, а този е с човешко тяло

Тацитно несъгласие

1. Забелязвам, как oт един момент нататък (при всеки различно), човек започва да се движи напред гърбом. Рутината, отговорна за това загърбване на бъдещето (термини: “загнабъд” или ЗНБ) осигурява онзи комфорт, който ти позволява да очакваш Плодзеленчукът и днес да е там, където беше вчера и да не очакваш през нощта да са отворили на негово място чуден магазин с лимец и проч. пенкилерни варива. С прости думи - страхът от миналото е за предпочитане пред страха от бъдещето - тухлите вече са в раницата, мистър Хайд се е прибрал след бурна нощ, работим с приятния във всяко отношение доктор Джекил
2. Особено след като намерих в един шкаф таблетки аспирин от 1976-та и те ми подействаха добре - разбрах, че миналото може не само да погребва илюзии, но и да (ги) лекува
3. Има моменти когато всички започват да ме пререждат по опашките и разбирам, че временно съм изчезнал. Има и още по-зловещ признак - като летя насън, (не толкова често и така високо както преди), започвам да чувствам неудобство, че хората се плашат, виждайки ме да се нося на петметрова височина и в крайна сметка ме намразват. Преди - гордост без предразсъдъци, сега - неудобство с предразсъдъци. Колко повече доказателства, тия са достатъчно
4. Набоков твърдял, че ако Кафка познаваше по-добре ентомологията, щеше да знае, че Грегор Замза трябва да е имал крилца и по принцип е можел да излети нанякъде

Трепет и лик

1. Вчера наблюдавах една трепетлика. Нямаше никакъв вятър, но листенцата и танцуваха безобразно - тя си беше намерила вятър. Почувствах болезнено недоумение. Исках да проумея логиката на това, всички дървета наоколо да си стоят спокойно, а тя да трепти като отвързана. Търсех и оправдание, свързано със здрав смисъл и умерен дарвинизъм в рамките на закона. Нищо не ми дойде и затова приех, че Създателят/Създателката е направил трепетликовия ребус в пристъп на нелепо шегаджийство, съвсем встрани от общия си план

2. Но има и нещо друго. Отварям Бубер напосоки и каво да видя:

“... Но може и така да стане, че по нечия воля и милост аз, наблюдавайки дървото, да се реша на връзката с него, и ето че то вече не е някакво То. Изключителността ме е покорила със своята мощ.

Не е впечатление, не е игра на въображението ми, не е островче на настроението ми дървото, а стои насреща ми от жива плът и има да дели мегдан с мен, тъй както и аз с него - само че другояче. Нека не търсим как да обезсилим смисъла на връзката: връзката е взаимност.

Да не би това да рече, че то, дървото има съзнание, подобно нам? Не ми е известно. Но нима само защото ви се струва, че сте имали късмет със себе си, пак ще разделяте неразделимото? Не душа на дървото и не дриада ме среща, а самото дърво”*

3. Хоп, току що т.1 стана безсмислена. Случва се

* преводът на Бубер е на Радосвета и Владимир Теохарови

** ил.: Дриада, Евелин де Морган (1850 – 1919)

Светъл, поетичен текст

1. Има стихове, които толкова силно ми въздействат, че като ги прочета и ми става изключително невероятно, че някой може да напише такова нещо и че именно аз ги прочитам. После си казвам: не, изглежда е станала грешка, я да проверя какво точно ми е въздействало, може пък и да не ми е въздействало. Но усещам че не, няма да мога да ги прочета веднага, ще опитам пак след час. Някакъв ужасен, светкавичен рикошет, кой може да издържи на това? Кой може, след първото разтърсване веднага да си причини второ? С прозата е различно, но с картините, музиката и театъра е почти като със стиховете
2. Постепенно съмненията ми отпадат - да подкрепиш някого означава да го докоснеш и може би даже прегърнеш. Може, разбира се да го облъчиш и с много думи, но все пак запомнете - преди всичко докосване и прегръдка

* И.И. Машков, Автопортрет и портрет на Пьотр Кончаловски, 1910 г.

Медикъл

1. Забелязал съм, че много често в лекарските кабинети освен кичозни остъклени картинки в метални рамки, има икони. Не познавам вярващ лекар, но такъв, дето след работа да ходи на служба в близката църква или манастир, на меса, така да се каже. Повечето са атеисти - “Абе има нещо, не точно Бог, но има някаква сила…” Но най-много са агностиците: “Ти вярваш ли, че някой може да ти помогне, ако не си помогнеш сам?”
2. Понякога, като си тръгва някой пациент и ме попита: “Ще мога ли да намеря изхода?”, аз си представям как не го намира и с месеци блуждае из болницата. Междувременно някои по-свободни лекари го консултират, намират му нещо (всеки по специалността си), пращат го по изследвания, някои направо го приемат и му назначават терапия или му оперират нещо и така с години, докато някоя санитарка не го срещне по коридорите и честно не му каже: “Ето там е изхода, драги!” И ти се чудиш, как не го е видял досега?

Психофизиология

1. Понякога сутрин ставам с гадене и си мисля, че ако не е рак, значи е Сартр. Това е, защото една от любимите ми думи е “поглъщам”. А нали за да ти се гади, обикновено поглъщаш нещо грешно предишният ден - развален дюнер или ненормално голямо парче гипсокартон от реалността
2. Четох, че при Метерлинк и при Чехов, героите преставали да се слушат един друг и диалозите им се водели във вакуум. Спомних си как скоро, като ядох череши, плюех костилките в един пепелник от значителна височина. Оттам те отскачаха и падаха на пода и после - айде с пръстчетата обратно в пепелника. В един по-добър свят, те щяха да отскачат от пода и да се връщат обратно в пепелника. Не ме разбирайте неправилно - и този свят е достатъчно добър.
Но напоследък странно - все по-често не искам да ме разбират правилно. Ще трябва да видя как е при Метерлинк

* сн.: Irina Polin, "Butterfly"

Галантерия

1. В събота преследвах една кукувица (не метафората, а самата птица) и така се забих в горските дебри, че после едва се измъкнах, окичен в тръни, досущ нежен Христос. Така и не я видях, подмамваше ме изключително само с кукане. “Защо би ме подмамвала, да не съм гнездо?”, мислех си. Следвам си желанията, какво ми е виновна птицата
2. Винаги като реша да съм галантен, срещам тъпо неразбиране и емоционална немощ. Изглежда не тълкувам коректно думата и съответната и форма “галантерия” (нариц. същ.) . Не е ли странно - отлично знам какво е “пасмантерия” и “кинкалерия”, а с галантерията провал?
3. Някой като ми каже: "Бааси дълбоките чувства изпитвам, но никой не знае за тях!", си мисля: о, брат’чед, че ти не изпитваш никакви чувства, всъщност. Като са ти толкова дълбоки, къде да ги потърся, да ги видя? Дай поне една емоция, пусни един фиш. Емоциите нали са за другия, да ги види, пък да си прецени какво ще прави по-нататък с теб? За себе си ли ги пазиш, с каква цел? Сигурно за да се тровкаш по-качествено? And the ship sails on.

* ил.: скрийншот от филма на Фел.