Танцът на думите

1. Интересна е версията за етимологията на “личност” - от “лице”(“просопон” - маската на актьора в древногръцкия театър) към “глас”(“per sonare” - "звуча през" - отворът за устата в маската на актьора в Др. Рим). Значи последно гласът, т.е. думите
2. Любимият ми италиански философ Агамбен (а други и не познавам) в “Голотата” цитира Епиктет за отношенията актьор - маска:
“Те се характеризират с двойно напрежение: от една страна актьорът няма право да избира или да се отказва от ролята, дадена му от автора, от друга - напълно да се отъждестви с нея той също не може. Помни, пише Епиктет, че ти си актьор в пиеса, която поставя режисьорът. Ако той пожелае да я направи кратка - ти си актьор в кратка драма, а ако поиска да я направи дълга - то в дълга.
Ако той поиска ти да изиграеш роля на бедняк, изиграй я добре, както и ролята на сакат, началник, плебей. Твоята работа е добре да изпълниш дадената ти роля, а кой да я избере за теб е воля на друг (Енхиридион, XVII). Но актьорът, (както и мъдрецът) не трябва напълно и изцяло да се уподобява с ролята си, да се слива с персонажа. “Скоро ще настане време - отново ни предупреждава Епиктет - когато трагическите актьори ще мислят, че техните маски, котурни и влачещи се одежди са самите те (Беседи, I, XXIX, 41)"
3. Кога “скоро”?

* Илюстр.: Рисунка на танцьорка от гробницата на кралица Хатшепсут, ок. 1450 преди Хр. Спорят дали е танц или показва йога. Танцува, не виждат ли динамиката?!

Волният

1. Неведнъж съм се питал какво имат хората предвид с израза “да си затворя гещалта” и наскоро, воден от чиста интуиция опитах да затворя един. В гимназията си бяхме измислили коктейл - боза с оранжада (бозоран) и си ни харесваше, нали си е наш. Оттогава ми остана носталгия (жажда) по онази ексцентричност и свобода, която изпитвах, пиейки крафтовия бълвоч. Скоро реших да пробвам с швепс и боза, за да изпитам пак същото и да ми се затвори гещалтът. Питието беше неприятно, нищо не изпитах, нищо не ми се затвори
2. - Аз пък, навремето си мечтаех - каза един приятел - да съм като Питър Фонда в оня филм - яздя си Харлито с развята коса на път за Марди Гра или поне да съм като Гойко Митич - препускам си из прерията с лъкa - един малък Ташунка Витко раздаващ справедливост. Но после дойде време да започна работа

* сн.: сцена от Фотоувеличение на Антониони

В-ната 1

1. Когато злото излезе наяве, то се оказва по-ужасно отколкото си си го представял. То е грозно, криво, варварско, вони и на човек му става гнусно. Учуден е от безсилието си и че му се налага да търпи всичко това. Отвратен е от абсурда и от опитите си да избяга от реалността натъпквайки се с още повече реалност, която после ще повръща, за да се натъпче отново. Не помага и нарцистичният драйв (обичай себе си и се надявай, това да е взаимно)
2. В “Чумата” на Камю, най-симпатичният персонаж за мен е чиновникът Гран, който пише роман, но не може да го започне, защото не успява да доведе до съвършенство първата си фраза (“В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка…” и т.н.). И наистина - в един абсурден свят, по време на чума, лошо ли е поведението ти да съответства на неговата абсурдност? Не е ли естествено това състояние, когато започнат да се случват неща отвъд пределите на разбирането ти?

Трансвест едно

1. Все пак колко много помага, ако можеш на моменти да се превключиш на “отстранено мислене”. Трудно е за описване, а и не е необходимо - всеки го разбира. Изведнъж започваш да възприемаш нещо конкретно - поведение или сюжет, или гледка така, сякаш идваш от друга планета и искаш да си обясниш случващото се пред теб. Нещо като лек транс или нещо като играчите на шах на Вацлавик
2. Това състояние е малко рисково, защото се появява бифуркация - в лошата посока накрая си казваш: “И за какво е всичко това? Какъв е смисълът?” и току обидиш някого. В добрата посока си казваш: “Баси какви хора има на този свят!” и го произнасяш тихо и с искрено възхищение. Обикновено странстваме и в двете посоки (и се връщаме, слава Богу). Повечето от нас възхитени

* на сн.: Антична стена отстъпва пред облак (Хисаря)

Симулотрон

1. Доста често в трамвай седем, чувам непознати да обсъждат симулакъра. Например се питат: “Възможен ли е симулакър на симулакъра?” Обикновено ми отрязват края, защото слизат на НДК или на предишната и оставам без отговор.
Само веднъж чух продължение на подобен разговор. Двама си говореха за хипстерството и не бързаха да слизат или бяха трамвайни перипатетици - ликейци славни. Говореха си на “Bro”, но според мен не бяха от Bronx. Ядосваха се, че не са получили отговор ни от Бодрияр, ни от Дельоз. Сдържах се да не се провикна: “Платон!”, но знам - рано сутрин трамвайните фрикове не са добре приети в Седмицата
2. Използваха за пример хипитата (обект), съвременните хипстери (симулакър a.k.a. "копие загубило връзка с оригинала") и специалните бради тип "канадски дървосекач", които последните са принудени да носят (симулакър на симулакъра). Естествено, не е тук мястото да възпроизвеждам целия спор, само ще добавя, че грехът на простите аналогии ме облада, но закратко

Джорджия О`Кийф, есенни листа

Джорджия О`Кийф, 135 години от рождението и. Листинг

Панталони

 "Трябва ли жените да носят панталони?" Една твърде естетска серия на Бърт Харди от 1941 г.

1. Одри

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13. "Too many spivs". Трима джентълмени за равновесие

Bert Hardy 1913-1995