сряда, 4 април 2018 г.

Темпорално

1. Като се замисля, човек не прави нищо друго освен да отмерва времето. Ту му минава твърде бързо, ту му се точи мъчително, обсаден отвсякъде от големи и малки часовници, цъкат, някои мигат, други се разтичат като джелато плеснато на римски зид; някой бърза, друг закъснява, един пита гледачката, колко му остава, друг недоволства, че му е толкова много и решава да го редуцира, трети иска повече, отколкото се досеща, че му се полага и пълни уста с киноа, тежки метали или храндоби*, та дано го елонгира.
2. Всъщност, един добре поставен, лонгитудинален въпрос за времето би бил: "ще ме надживее ли кристалната ваза на перваза зад пердето и ако да, с колко?" Невърмайнд.
3. Не стига тия лимити, ами и заради странните хрумвания на вавилонските жреци преди 40 века, с тяхната 60-тична система, се налага всичко да ми е кратно на 6, вместо много по-близкото до западния ми разум - на десет. Защо часът да не е сто минути, минутата - сто секунди, денонощието да е примерно, 20 часа и т.н. Добре поне, че векът не е 60 години, или не дай си боже 72 години. Е, англичаните поне са останали доволни.А на Рим не му пука.

*храндоби - неологизъм за "хранителни добавки"

* сн.: Charles Traub. Рим, 1982

Няма коментари:

Публикуване на коментар