Мълчанието

1. Когато си мълча с някого, съм открил два вида мълчание - съдържателно и безсъдържателно. Съдържателното е, когато някак се опитваш да предскажеш какво си мисли другият, но не си съвсем сигурен и започваш да си правиш варианти. Но продължавате да мълчите. В следващ момент ти хрумват още интересни идеи, които той/тя би могъл/могла да си помисли. Но много важно е да продължавате да мълчите. Екстазът идва, когато се досетиш, че той/тя премисля същите неща като теб - значи той/тя също се опитва да си представи какво си мислиш ти. И тогава вече идва прекрасната необходимост (или нещо отвътре ти нахлува) да започнеш да си градиш какво би си помислил ти, в отговор на неговите/нейните мисли за твоето мълчание. Не е сложно.

2. Интересно, колко е неприемливо двама непознати да ходят по-дълго от 20 секунди един до друг по тротоара. Защо могат да се натискат в трамвая, да се допират на опашка за кафе или на плажа, но не и да ходят заедно по тротоара? Движението ли е, което ги плаши или синхрона? Защо? Изведнъж се поглеждат отстани и оценяват ситуацията като комична? Или параноя - тоя какво смята да направи с мен, телефонът ми на мястото ли си е? Откъде идва заплахата? Да не би защото някой насилствено е влязал в твоя ритъм и това е като интимно проникване в непозволеното? Незащитен ли се чувстваш?

3. Джармуш:

"След смъртта си бих се мотал пред музикалния магазин. Или около книжарницата. Ще процеждам през зъби: "Рембо!". Или пред видеотеката: "Каурисмяки!"

* Grant Thornton

Мутрология и мутристика

1. Всеки знае, че мутрологията е наука за мутрите (етиология, типология, патофизиология), а мутристиката е приложната и част (диагностика, поведение, предикция). Попаднах на интересна мутрологична статия с малко объркващо заглавие - "Различия в лицевия индекс ширина/дължина според социалния статус, в организации, държави и ценностни системи". Екипът е от "Гьоте университет" - Франкфурт и аз най-накрая се успокоих, че и други са открили срамната ми тайна - повечето шефове са с охранени лица ("шефская морда", на руските автори).

2. Работната хипотеза е проста - хората с по-широки лица са по-високо в социалната йерархия. Цитират се предишни обзори, според които мъже с по-охранени лица са по-агресивни, по-доминиращи, с по-изявени психопатни черти и с по-малка вероятност да умрат от насилствена смърт, в сравнение с теснолиците си събратя.

3. Като начало, изследователите създават индекс fWHR - ширина към дължина на лицето (висок fWHR - широко лице). После свалят от интернет снимки на бели мъже директори на компании, благотворителни организации и йерарси в римокатолическата църква и започват да ги мерят, сравнявайки индексите на "сребролюбците" с групата на "безкористните". Установяват следното:

а) Отношението широчина/дължина на лицето корелира положително със социалния статус, т.е. директор с шишкаво лице - успешна фирма

б) Теснолиците нямат особен шанс във високите позиции - социалният и корпоративен успех изискват повишена агресивност и безскрупулност 

в) Интересно, но в благотворителните организации, както и сред католикосите, зависимостта се запазва - широки лица - висок пост.

4. Обяснения: 

а) Тестостероново. Широколицието би могло да е свързано с нивото на тестостерона в пренаталното развитие. От друга страна, в ред сериозни изследвания, висок тестостерон не означава непременно агресивност, а по-скоро привързаност, склонност към сътрудничество, щедрост

б) Социалнопсихологическо. Хората несъзнавано усещат, че широколиците са по-подходящи за босове и ги изтикват нагоре сами. Ширината на лицето по някакви причини е сигнал, че кандидатът е подходящ за шеф. Вероятно се очаква да е по-агресивен, но на корпоративен език това се редефинира като "амбициозност", "пробивност" и проч.

5. Интересно следствие: обвинените в корупция широколици шефове почти винаги биват сменяни с теснолици. До следващия път.

* сн. Baldovino Barani

Маргиналност и почтеност

Няма връзка между тези понятия, ли? О, има!

За да избегнеш срама, че живееш в държава-симулакър и някак си да спреш да се впечатляваш от разпада на правилата (от граматическите, през Правилника за движение, до керваните с отсечени дървета), имаш някои възможности. Ето две.

1. Ако ти възникне проблем в мозъчни полета 8-11 по Бродман и започнеш да компенсираш чрез патриотизъм, това е лесно - отваряш джентълменския комплект и почваш:  "България над всичко", "Чист народ - красиви хора", "древните българи са създали цивилизацията", "санскритът е несполучлив диалект на старобългарския" и т.н. Не забравяш и че Америка е виновна за всичко, съседните страни също, но по-малко и проч.

2. Ако мозъкът ти е ок, но си настроен решително - само маргинализацията ще ти помогне, пич. Как? Първо - няма да те закачат толкова с глупостите си, второ - ще изпитват неприятна смес от респект и боязън, което ще ги дистанцира и ще ги води към пункт първи. Трето - човек изпада в едно особено състояние на деперсонализация, при което усещането е, че животът не е точно борба, тъпотиите не са точно за теб, а се плъзгат или отъркват (без скърцане) по пътя към други клетници-мишени, неуспели навреме да се редислоцират. Значително намалява и тази свръхвключеност в социалното проституиране, но има и слабо място - трудно се ходи на работа с толкова маргиналност в джоба. Освен това, тази твоя независимост, малко пречи на околните да се влюбват веднага в теб. Но пък, след като можеш да се адаптираш към повишения радиационен фон и летящите найлонови пликчета, все ще намериш някаква шибана златна среда и за любимата си девиация - нали искаш да си почтен.

* сн.: Пьотр Ловигин

Боске

Летуване

Желаете ли да летувате
във моята поема?
През цялата година под наем има стаи -
те гледат към възторга и към безкрайността.
Не искам скъпо аз:
едно мълчание или въздишка кратка -
и аз ви правя наематели до края на живота.
А поканете и приятели:
мечтателни ли са - по-лесно те се лъжат;
залъгване ни трябва през тоя век студен,
съгласни ли сте с мен?
Стихът ми е безплатен, като хотел луксозен,
открит за всички птици.

Ален Боске

* Peninsula of Pelion

Христология, Зонтаг, Обломов

1. И колко дълго още ще търпя винаги глуповатият партньор на главния герой - Панса/Дон Кихот, Хорацио/Хамлет, Уотсън/Холмс, Воробянинов/Бендер? Ако е някакъв вид антитеза, та да ми изпъкне - няма нужда, той и така е изпъкнал. Или пък, да е "преходен обект", за по-безболезнена идентификация с него? Или ми намеква да избера по-тъпичкия, защото главният герой по дефиниция е подражаем, но непознаваем, освен в ученическите съчинения? Христологичен, както казват някои.

2. Сюзън Зонтаг разказва, че като ученичка, с приятелката си Мерил, разбрали, че в съседство живее Томас Ман и решили да му гостуват за да си говорят за литература. Речено-сторено, поканили ги на чай и бисквити. В разговора, Ман предположил, че от американските автори и те като него, смятат Хемингуей за най-представителен. Двете приятелки не го били чели. Зонтаг знаела, че е "...популярен автор, чийто романи превръщаха в романтични филми (обичах Хъмфри Богърт), пишещ за риболов и бокс (мразех спорта). Никога не ми е звучал като писател, който би трябвало да прочета..." и казала: "Е, Вие сте велик писател, как е възможно да харесвате този пройдоха, който следва вкусовете на тълпата?" Получило се малко неудобно.
3. От Дм. Биков - "Обломов" - руският психеделичен роман"

Цялото творчество на Гончаров е сага за това, как хората правят всичко друго, но не и каквото трябва. "Обломов" описва състоянието когато ще ставаш за училище, а наоколо е тъмно и студено и ти лежиш под топлото одеяло и си казваш: "Още пет минути". "Обломов" не трябва да се чете, в него трябва да се потопиш. Това е психологически роман, действащ като наркотик. С помощта на изтънчени, сложни техники Гончаров не описва състоянието на Обломов, а те потапя в него. В полусъня, в неврозата - когато трябва да станеш, но не можеш, когато трябва нещо да свършиш, а ти не разбираш как. Гончаров вкарва читателя в транса, в който и самият герой се намира през по-голямата част от живота си.

Блатото

1. Знанието е безкрайно, чувствата - нетрайни и затова са за предпочитане. Блатата знаят колко ги обичам - понякога ме дърпат за ботуша в зловеща милувка - да се докопат до мен, да ме прекарат през любимото си - пътешествие с картини на потъващи клетници, размахващи ръце за помощ и никой не идва да им подаде клон или въже. Но всеки си върши работата.
Когато нагазиш в блатото, не си ги мислиш, но ги има и двете: поквара и оскверняване.
2. Покварата е статика. Неприятното усещане за нещо непознато и живо на дъното, на което си стъпил и което си настъпил. И онзи специален, зловещ звук, с който блатото очаквано ти проговорва: "Жвак!". Природата е дискретна - повече мълчи, повече слуша. Но кажи нещо - ще ти изжвака отговор. Поизследвай я, но не като изследовател, а по-скоро като живнал меланхолик. Създай си малко страх или възбуда (което е същото), с едно малко, гнусно (и малко гнусно) проникване в забраненото
3. Оскверняването е динамика - наглостта да навлезеш в чуждото, нелеп опит за завръщане и да не те щат. Обсебен си от богатството на блатния живот, прочее, с пълно право - нали и твоят идва оттам. Там е домът на предците ти, наследен и споменат в завещанието им. Това ли била тъмната сила, която ме дърпа да ходя там? Защото вярвам, че съм произлязъл от тези полуживи (т.е. полумъртви, но с характер) коацерватни творения, обитаващи там до ден днешен ли?
4. Но я знам тази тайна - измамното спокойствие на повърхността и кипящият живот вътре. Във Втори курс видях капка блатна вода под микроскоп. Уха! Там, замаяни от изненада, че непознат ги гледа, плаваха (или плуваха, знам ли?) чудовищата обитаващи еталонния кошмар на всеки среден цветносънуващ човек. В капка кръв не е по-весело.

Фрагм.

1. Прекрасно е, да наблюдаваш как администрацията постепенно се отдалечава от задачата да обслужва професионалистите, редефинирайки я така, че те да започнат да обслужват нея. Това несъмнено се отразява на две неща:
- на психиката им - расте самочувствието - телата им силно се увеличават отпред
- на соматиката им - адинамия - телата им силно се увеличават отзад
Красотата, този основен критерии при кастинг на администрация, започва да отстъпва, пометена от възраст, хормонални промени, усещане за безмислие и компенсаторна сляпа вяра в значимостта си.
Да не говорим пък, че се нарушава и принципът на Парето “80/20”.
2. Влязох в някакъв магазин на Аспарух да попитам какво предлагат и две дупнишки мадони-мерчъндайзърки ми казват: "Имаме само бизнес-поли, господине, над коляното". Що за глупости, аз като нямам семеен бизнес и искам под коляното, какво да нося? Но това само си го помислих, а им казах нещо много по-обикновено: "Нали знаете, че способността на човек да извлича щастие от естетически съвършени обекти или материални ценности е в пряка зависимост от удовлетворяването на много по-важни психологически потребности, сред които са емпатия, способност за селфпрезентация и селфистийм?"
Мислех да добавя още нещо, но те почнаха да изваждат поли и някак вдървено да ми кимат към пробната. Щях да цитирам едната от двете латински сентенции, които знам ("Алеа якта ест" и "Сапиенти сат"), но си замълчах.