Девойката и смъртта

1. Чета си разбиващия "Девойката и смъртта" на Турние от екрана и  ми е супер, но нали мозъкът е мултитаскинг (може би само моят?) - едновременно ровичкам из нета и попадам на друга девойка, но не порно, а доста по-сериозна. Глава от книгата “Теория на девойката”, както пишат - един от важните текстове на френската философска група “Тикун” - наследници на дада, Ситуационистския Интернационал и Бенямин

2. Текстът е доста налудничав - нищо не разбирам, но звучи прекрасно. Типичен текст-коан. Ето малко:

Девойката, това е най-простото социално отношение, централна форма на желанието вътре в Спектакъла.

Девойката никога не отдава самата себе си, тя не дава нищо освен това, което притежава, т.е. набор от зададени качества. Затова, девойката не може да бъде обичана, а само употребявана.

Съблазняването е вид социална работа, която девойката осъществява. Импотентността и фригидността на девойката непосредствено се проявяват в това, че собствената и еротична сила се е отделила от нея и е станала автономна дотолкова, че сега може да господства над нея.

Когато девойката се кикоти, тя все още се труди.

Сексуалността не съществува. Това е абстракция, отделен момент изведен в абсолют и станал призрак в отношенията между хората.

В света на девойката, изискването за свобода е приело формата на съблазняване.

Стремежът на девойката да се превърне в символ, не говори за нищо друго освен за желанието и да участва на всяка цена в обществото на безучастността. Това се изразява в непрекъснати опити да съответства на видимия си образ. Тази задача предполага фанатизъм.

В тялото на девойката няма място за двама.

Девойката си позволява да бъде действително близка само с "най-добрите приятели/приятелки", към които всякаква латентна сексуалност е била погасена предварително; никой не е държан на по-голямо разстояние от тези, с които тя е спала. Именно опитът с това разстояние трансформира любовника/любовницата в партньор.

“Женствеността” на Девойката означава единствено, че Спектакълът е превърнал легендарната близост на “Жената” с природата в абсолютна близост с “втората природа” на Спектакъла

Целта на двойката: да скове целия неконтролиран поток от разстояния между телата, отделяйки там приемлива територия за близост.

Девойката придава на думата “желание” крайно своеобразно значение. Нека не грешим: в нейните уста то не обозначава тягата, която едно смъртно същество може да изпитва към друго смъртно същество, а изключително, на обезличеното ниво на ценностите - разлика в потенциалите. Това не е емоционалното напрежение на създанието към своя обект, а напрежение във вулгарния, електрически смисъл, механично неравенство.

Девойката не обича нищо, освен обезличените човешки действия. Тя успява да открие Спектакъла навсякъде и където и да го намери, тя му се възхищава.
Разочарованието в любовта и позволява да отслабне с три килограма.

Модел и девственост

1. Е да, човек губи доста време в мотаене из дълбинните версии на "Кой съм?", "Защо съм?", "Накъде отивам?" и др. Това "травма", "идентитет", "защИтен" и какво ли не още, ти стават като "добър ден". В един момент усещаш, че се носиш обезчестен из галериите на условна мина Перник и вагонетката, която си яхнал май не те извежда наникъде

2. Ако продължиш с това подземно возило на щастието, ще разбереш, че дори да избегнеш превръщането си в контрол-фрик или статусен мандрил-жрец, само чудо ще те спаси от ролята на свръхкомпетентен резоньор, от който хората ужасени се разбягват с викове: Изрод! Изрод! 

3. Затова реших -  стига рискувал, ще наричам това, което се случва пред/около/край мен, (т.е. "кой?", "защо?", "къде?", "сега ли точно?") изключително и единствено с думите: "това пред мен". Естествено, така да опростиш ежедневието си, е адски егоистично. Потискащо е да виждаш край теб хора с тежък наръч интерпретации, а ти - в лека пухенка, подфъркащ наоколо, досущ потулен клоун.

4. Може би като сайд-ефект ще спестя и малко пари, но най-важното -  ще избегна отвратителността на моделите. Например, вече няма да ми се налага да се съгласявам, че бялото е липса на цвят (субтр.), а черното е всички цветове накуп (адит.). Винаги упорито съм виждал бялото като цвят наречен "бяло" с десетина оттенъци, но моделът казва: не, не виждаш цвят, виждаш тотална липса на цветове. Черното - всички цветове накуп. Я да видим, казваш си в четвърти клас и плескаш боички по листа, но вместо черно, неизменно получаваш само тъмно-лайняно. "Айде малко повече уважение към модела де!", казват ти и започваш да се правиш, че виждаш черно. "Растеш, копеле!" - казват ти референтите. Чак ми става неудобно като се сетя

* сн. Gabrielle Duplantier

За хората и мишките им

Рисунка на Олга Лялина

1. Един път преди десетина години като бях в унес, внезапно видях в интернет, че дават награда, ако решиш уравнението на Навие-Стокс (описва динамиката на турбулентността в потоци газ или течности). В училище бях предпоследен по математика и физика, но човек с възрастта се развива, затова реших да опитам. Обърках се почти веднага - искаха нелинейни функции, а аз криво-ляво се справях само с линейни
2. След фиаското, от глобалното минах към локална проблематика. В къщи се беше завъдила мишка, манифестирала появата си с нощно прегризване маркуча на пералнята и неголямо кухненско наводнение
3. Започна мъчителен трилър от онези дето злото не се появява в кадър, но ти чувстваш, че е наблизо и те наблюдава.
Като начало се запознах с различните народни средства за дератизация, напр. бутилка, в която мишката би влязла да види какво има вътре и би останала там завинаги и др. Очевидно, експлоатираха примитивни фолклорни визии за мишките като нискоинтелектуални суицидни създания - комплексирани храмови проститутки при великия Танатос. Не са.
4. При механичните капани, се сблъсках с нова парадигма. Всички тези конструкции, почиваха на схващането, че нежните сивушки умират да изследват грозни метални конструкции с пружини и лостове от втори род, като последните в определен момент им нанасят слабохуманизиран удар по гръбнака и смърт. Предполагам, че моята княгиня Мишкина е умирала от смях, гледайки как отделям от залъка си късове скъп, ароматен камамбер за да заредя първобитния агрегат.
5. По същото време, възрастна жена продавачка в Железария ме пренасочи към високите технологии, съветвайки ме да си взема едни плоскости, намазани с отровен туткал, върху които мишката стъпвала и оставала там завинаги - печален монумент в прослава на съвременните лепилни смеси. Жената беше мъдра и не предлагаше прости решения. Предупреди, че на този вид капани, според някаква скръбна статистика (нейна?) се хващали най-вече малки деца и никога мишки, но все пак, си струвало да опитам. Бях в бездетен период и инвестирах в няколко токсични плоскости

* прод. в сл. брой

Малко Тарантиново

Диалог на Винсънт и Джулс в "Криминале"

В. Знаеш ли кое им е най-смешното на европейците?

Дж. Кое?

В. Дребните разлики. Имам предвид, че и там си имат същите лайна като тук, само че малко по-различни.

Дж. Например?

В. Ами например, в Амстердам можеш да си купиш бира в киното. Ама не в някаква хартиена чашка, ами направо в халба. В Париж пък, можеш да си купиш бира в "Макдоналдс". Знаеш ли как викат на четвъртфунтовия бургер (Quarter Pounder with Cheese) в Париж?

Дж. Не му ли викат така?

В. Не, човече. Метричната им система е друга, те не знаят какво по дяволите е четвъртфунтов.

Дж. И как му викат?

В. Викат му "Роял със сирене".

Дж. "Роял със сирене"? А как викат на "Биг Мак"-а?

В. "Биг Мак" си е така, само че е "Льо Биг Мак".

Дж. "Льо Биг Мак"! А как викат на "Уопър"-а?

В. Не съм ходил в "Бъргър Кинг". Знаеш ли какво слагат на картофките в Холандия вместо кетчуп?

Дж. Какво?

В. Майонеза.

Дж. Ебаси!

В. Казвам ти, човек! Направо ги давят в тия лайна.

Дж. Ооох!

* Макдоналдс на Сен Лазар, Париж

От Реймон Кьоно - "Упражнения по стил"

Колебливо

Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше... Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро... със своята младост, украсена с дълъг... Нос? Език? Палец? Не, не - врат. И шапка, ама странна, странна, странна... Той взе да се кара - така беше! - с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи - може би с бягството на единия от двамата.

Май именно същото лице срещнах отново, но... къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?... Като че ли беше с приятел... Който сигурно му е говорил нещо... Но какво ли, какво ли, какво ли?..

Несвързани

1. Не че особено ме привлича личностовата типология, която ползват астролозите, но (поне) един афоризъм им признавам: “най-добрият приятел на водолея е шапката му - винаги може да си я сложи и тихо да напусне”

2. Харпър Ли страшно си дружала с Труман Капоти. Толкова много, че чак имало слухове, че “Да убиеш присмехулник” (харесвах я много) май не я е написала тя. Капоти пък, при всеки удобен случай отричал той да я е писал. От друга страна, Дерида нали казва, че е невъзможно да създадеш автентичен текст, защото всеки текст е колекция от идеи и мисли несъзнавано заимствани от други хора (автори), които несъзнавано са ги взели от други и т.н.

3. Седнах да си мисля за “Лудите” (Lunacy, 2006) на Шванкмайер, безспорен мой фейвърит и изведнъж осъзнах, че и той като доста хора се опитва да се справи с факта, че светът е йерархия от взаимно изяждащи се същества

4. И аз като повечето обичам простите обяснения - хем ти оставят празно място да положиш своите си мисли, хем успокояват тревогата на околните: “обяснено ви е вече, тичайте на двора с филия с масло и сладко от вишни, оставете ме да се наслаждавам на своите си (не бих ги нарекъл жизнерадостни) обяснения”

5. И каква е тази натрапливост, поне веднъж месечно в неподходяща ситуация, да произнасям този стих с гробовно басопрофундо:

"Tired with all these, from these would I be gone,

Save that, to die, I leave my love alone."*
(66-ти сонет на Ш.)

6. А кога ли е подходящата ситуация? 

* "Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал."

(прев. Валери Петров)

Из "История на четенето" на Алберто Мангуел

1. Канадският есеист Стан Перски веднъж ми каза, че "истинският читател има милион автобиографии", защото във всяка нова книга ние откриваме нещо от собствения си живот.

"Ако всяка година препрочитаме "Хамлет" и записваме впечатленията си, пише Вирджиния Улф, ще се получи, че записваме собствената си автобиография, защото с годините ние разбираме за живота си все повече, а Шекспир само коментира това, което сме разбрали".

2. Малко преди да завърша училище, през 1966, когато на власт дойде военната хунта, аз открих за себе си още една система за класифициране на книгите. Определени книги и автори се считаха за комунистически и фигурираха в особен списък. Забранените Пабло Неруда, Джеръм Селинджър, Максим Горки, Харълд Пинтър, формираха своя история на литературата, доколкото връзката между тях беше видна само за окото на цензора. 

3. Но не само тоталитарната власт се страхува от четенето. Читателите не са обичани в съблекалните, в училищните дворове, в затворите и в държавните учреждения. Почти навсякъде, общността им притежава съмнителна репутация заради високия си авторитет и привидната си сила. Особените отношения между читателя и книгата изглеждат мъдри и плодотворни, но прозира и някаква изключителност, възможно заради това, че образът на човек забил се в някой ъгъл и безразличен към света, излъчва завиден стремеж към уединяване, егоизъм и някаква тайна. ("Отивай да живееш!" - казваше майка ми, като ме видеше с книга, сякаш заниманието ми някак противоречеше на представите и за нещото наречено "живот"). Споделеният страх пред това, което читателят би могъл да намери сред страниците на книгата е аналогичен на ужаса, който изпитва мъжът пред съкровените тайни на женското тяло или пред това, което в тъмнина и зад затворени врати вършат магьосниците

4. Борхес разказва, че на един митинг организиран от правителството на Перон през 1950 г., против интелектуалци-дисиденти, тълпата скандирала: "Да - на обувките, не - на книгите!" Ако те скандираха "Да - на книгите, не - на обувките!", никой не би ги разбрал, добавя той