Из “Ева-пенетраторката” на Александър Бренер

Аристотел е бил прав, разхождайки перипатетиците си в Ликейската градина. Небето е най-добрият учител. Това го разбрах отдавна - в миланската Академия на изкуствата на Брер, където четох лекция за Филонов. Покани ме куратор с красиво име и лице на тъжен ястреб - Джиачинто Ди Пиетроантонио.

Филонов е знаел, че всеки човек се състои от множество разноцветни атоми, бучки лед, ризоми, корпускули, хромозоми, газообразни елементи, плазмиди и кристалчета.

Човекът на Филонов целият е в срутвания и пукнатини и се стреми да се разтвори в хаосмоса. Но едновременно с това е твърд като скала - като таен апокриф, изрязан в камъка.

Именно за това говорих на онази лекция: за хората-отломъци и съществата-скали. А после изведнъж почувствах, че се задъхвам в стените на Академията. Не е за мен тази работа - лекциите. Замлъкнах и изведох студентите на улицата. Небето беше синьо-пресиньо, а срещу каменното здание на Академията имаше банка със стъклена фасада. В нея се отразявахме всички ние: аз, моите слушатели, архитектурните постройки, озареното от светлина небе, слънчевото сияние… Извадих от джоба си предварително приготвен камък. И - бам! - хвърлих го във витрината на банката. Не се разби, само се покри с пукнатини. Сега тя с нещо напомняше картина на Филонов. Погледнах към студентите си:

- Всяка лекция трябва да завършва именно така!

И почувствах в стомаха си огромно облекчение. Това си беше хулиганство, разбира се - зачатъчно, детско.

Е, и какво от това?

* Павел Филонов (1883 - 1941), "Майка"

Девойката и смъртта

1. Чета си разбиващия "Девойката и смъртта" на Турние от екрана и  ми е супер, но нали мозъкът е мултитаскинг (може би само моят?) - едновременно ровичкам из нета и попадам на друга девойка, но не порно, а доста по-сериозна. Глава от книгата “Теория на девойката”, както пишат - един от важните текстове на френската философска група “Тикун” - наследници на дада, Ситуационистския Интернационал и Бенямин

2. Текстът е доста налудничав - нищо не разбирам, но звучи прекрасно. Типичен текст-коан. Ето малко:

Девойката, това е най-простото социално отношение, централна форма на желанието вътре в Спектакъла.

Девойката никога не отдава самата себе си, тя не дава нищо освен това, което притежава, т.е. набор от зададени качества. Затова, девойката не може да бъде обичана, а само употребявана.

Съблазняването е вид социална работа, която девойката осъществява. Импотентността и фригидността на девойката непосредствено се проявяват в това, че собствената и еротична сила се е отделила от нея и е станала автономна дотолкова, че сега може да господства над нея.

Когато девойката се кикоти, тя все още се труди.

Сексуалността не съществува. Това е абстракция, отделен момент изведен в абсолют и станал призрак в отношенията между хората.

В света на девойката, изискването за свобода е приело формата на съблазняване.

Стремежът на девойката да се превърне в символ, не говори за нищо друго освен за желанието и да участва на всяка цена в обществото на безучастността. Това се изразява в непрекъснати опити да съответства на видимия си образ. Тази задача предполага фанатизъм.

В тялото на девойката няма място за двама.

Девойката си позволява да бъде действително близка само с "най-добрите приятели/приятелки", към които всякаква латентна сексуалност е била погасена предварително; никой не е държан на по-голямо разстояние от тези, с които тя е спала. Именно опитът с това разстояние трансформира любовника/любовницата в партньор.

“Женствеността” на Девойката означава единствено, че Спектакълът е превърнал легендарната близост на “Жената” с природата в абсолютна близост с “втората природа” на Спектакъла

Целта на двойката: да скове целия неконтролиран поток от разстояния между телата, отделяйки там приемлива територия за близост.

Девойката придава на думата “желание” крайно своеобразно значение. Нека не грешим: в нейните уста то не обозначава тягата, която едно смъртно същество може да изпитва към друго смъртно същество, а изключително, на обезличеното ниво на ценностите - разлика в потенциалите. Това не е емоционалното напрежение на създанието към своя обект, а напрежение във вулгарния, електрически смисъл, механично неравенство.

Девойката не обича нищо, освен обезличените човешки действия. Тя успява да открие Спектакъла навсякъде и където и да го намери, тя му се възхищава.
Разочарованието в любовта и позволява да отслабне с три килограма.

Модел и девственост

1. Е да, човек губи доста време в мотаене из дълбинните версии на "Кой съм?", "Защо съм?", "Накъде отивам?" и др. Това "травма", "идентитет", "защИтен" и какво ли не още, ти стават като "добър ден". В един момент усещаш, че се носиш обезчестен из галериите на условна мина Перник и вагонетката, която си яхнал май не те извежда наникъде

2. Ако продължиш с това подземно возило на щастието, ще разбереш, че дори да избегнеш превръщането си в контрол-фрик или статусен мандрил-жрец, само чудо ще те спаси от ролята на свръхкомпетентен резоньор, от който хората ужасени се разбягват с викове: Изрод! Изрод! 

3. Затова реших -  стига рискувал, ще наричам това, което се случва пред/около/край мен, (т.е. "кой?", "защо?", "къде?", "сега ли точно?") изключително и единствено с думите: "това пред мен". Естествено, така да опростиш ежедневието си, е адски егоистично. Потискащо е да виждаш край теб хора с тежък наръч интерпретации, а ти - в лека пухенка, подфъркащ наоколо, досущ потулен клоун.

4. Може би като сайд-ефект ще спестя и малко пари, но най-важното -  ще избегна отвратителността на моделите. Например, вече няма да ми се налага да се съгласявам, че бялото е липса на цвят (субтр.), а черното е всички цветове накуп (адит.). Винаги упорито съм виждал бялото като цвят наречен "бяло" с десетина оттенъци, но моделът казва: не, не виждаш цвят, виждаш тотална липса на цветове. Черното - всички цветове накуп. Я да видим, казваш си в четвърти клас и плескаш боички по листа, но вместо черно, неизменно получаваш само тъмно-лайняно. "Айде малко повече уважение към модела де!", казват ти и започваш да се правиш, че виждаш черно. "Растеш, копеле!" - казват ти референтите. Чак ми става неудобно като се сетя

* сн. Gabrielle Duplantier

За хората и мишките им

Рисунка на Олга Лялина

1. Един път преди десетина години като бях в унес, внезапно видях в интернет, че дават награда, ако решиш уравнението на Навие-Стокс (описва динамиката на турбулентността в потоци газ или течности). В училище бях предпоследен по математика и физика, но човек с възрастта се развива, затова реших да опитам. Обърках се почти веднага - искаха нелинейни функции, а аз криво-ляво се справях само с линейни
2. След фиаското, от глобалното минах към локална проблематика. В къщи се беше завъдила мишка, манифестирала появата си с нощно прегризване маркуча на пералнята и неголямо кухненско наводнение
3. Започна мъчителен трилър от онези дето злото не се появява в кадър, но ти чувстваш, че е наблизо и те наблюдава.
Като начало се запознах с различните народни средства за дератизация, напр. бутилка, в която мишката би влязла да види какво има вътре и би останала там завинаги и др. Очевидно, експлоатираха примитивни фолклорни визии за мишките като нискоинтелектуални суицидни създания - комплексирани храмови проститутки при великия Танатос. Не са.
4. При механичните капани, се сблъсках с нова парадигма. Всички тези конструкции, почиваха на схващането, че нежните сивушки умират да изследват грозни метални конструкции с пружини и лостове от втори род, като последните в определен момент им нанасят слабохуманизиран удар по гръбнака и смърт. Предполагам, че моята княгиня Мишкина е умирала от смях, гледайки как отделям от залъка си късове скъп, ароматен камамбер за да заредя първобитния агрегат.
5. По същото време, възрастна жена продавачка в Железария ме пренасочи към високите технологии, съветвайки ме да си взема едни плоскости, намазани с отровен туткал, върху които мишката стъпвала и оставала там завинаги - печален монумент в прослава на съвременните лепилни смеси. Жената беше мъдра и не предлагаше прости решения. Предупреди, че на този вид капани, според някаква скръбна статистика (нейна?) се хващали най-вече малки деца и никога мишки, но все пак, си струвало да опитам. Бях в бездетен период и инвестирах в няколко токсични плоскости

* прод. в сл. брой

Малко Тарантиново

Диалог на Винсънт и Джулс в "Криминале"

В. Знаеш ли кое им е най-смешното на европейците?

Дж. Кое?

В. Дребните разлики. Имам предвид, че и там си имат същите лайна като тук, само че малко по-различни.

Дж. Например?

В. Ами например, в Амстердам можеш да си купиш бира в киното. Ама не в някаква хартиена чашка, ами направо в халба. В Париж пък, можеш да си купиш бира в "Макдоналдс". Знаеш ли как викат на четвъртфунтовия бургер (Quarter Pounder with Cheese) в Париж?

Дж. Не му ли викат така?

В. Не, човече. Метричната им система е друга, те не знаят какво по дяволите е четвъртфунтов.

Дж. И как му викат?

В. Викат му "Роял със сирене".

Дж. "Роял със сирене"? А как викат на "Биг Мак"-а?

В. "Биг Мак" си е така, само че е "Льо Биг Мак".

Дж. "Льо Биг Мак"! А как викат на "Уопър"-а?

В. Не съм ходил в "Бъргър Кинг". Знаеш ли какво слагат на картофките в Холандия вместо кетчуп?

Дж. Какво?

В. Майонеза.

Дж. Ебаси!

В. Казвам ти, човек! Направо ги давят в тия лайна.

Дж. Ооох!

* Макдоналдс на Сен Лазар, Париж

От Реймон Кьоно - "Упражнения по стил"

Колебливо

Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше... Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро... със своята младост, украсена с дълъг... Нос? Език? Палец? Не, не - врат. И шапка, ама странна, странна, странна... Той взе да се кара - така беше! - с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи - може би с бягството на единия от двамата.

Май именно същото лице срещнах отново, но... къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?... Като че ли беше с приятел... Който сигурно му е говорил нещо... Но какво ли, какво ли, какво ли?..

Несвързани

1. Не че особено ме привлича личностовата типология, която ползват астролозите, но (поне) един афоризъм им признавам: “най-добрият приятел на водолея е шапката му - винаги може да си я сложи и тихо да напусне”

2. Харпър Ли страшно си дружала с Труман Капоти. Толкова много, че чак имало слухове, че “Да убиеш присмехулник” (харесвах я много) май не я е написала тя. Капоти пък, при всеки удобен случай отричал той да я е писал. От друга страна, Дерида нали казва, че е невъзможно да създадеш автентичен текст, защото всеки текст е колекция от идеи и мисли несъзнавано заимствани от други хора (автори), които несъзнавано са ги взели от други и т.н.

3. Седнах да си мисля за “Лудите” (Lunacy, 2006) на Шванкмайер, безспорен мой фейвърит и изведнъж осъзнах, че и той като доста хора се опитва да се справи с факта, че светът е йерархия от взаимно изяждащи се същества

4. И аз като повечето обичам простите обяснения - хем ти оставят празно място да положиш своите си мисли, хем успокояват тревогата на околните: “обяснено ви е вече, тичайте на двора с филия с масло и сладко от вишни, оставете ме да се наслаждавам на своите си (не бих ги нарекъл жизнерадостни) обяснения”

5. И каква е тази натрапливост, поне веднъж месечно в неподходяща ситуация, да произнасям този стих с гробовно басопрофундо:

"Tired with all these, from these would I be gone,

Save that, to die, I leave my love alone."*
(66-ти сонет на Ш.)

6. А кога ли е подходящата ситуация? 

* "Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал."

(прев. Валери Петров)