Сокуров

1. Отдавна съм открил за себе си - хубавите книги ми действат афродизиачно, а хубавите филми ме евтаназират. Филмите на Сокуров (три със сигурност) винаги ме умъртвяват и то не по начина на "All that jazz" (Боб Фос) - бавно, еротично-носталгично, в полутъмен манхатънски апартамент, на фона на “Perfect day” на Хари Нилсън (именно той и никой друг). Не, Сокуров ме убива по другия начин - веднага, още докато гледам, без послевкусие и мъчителни реминисценции - просто си мъртъв, повече няма мисъл и съответно - няма и смисъл

2. В "Руски ковчег" (2001) - точно това ми се случва. Непрекъснато следвам полубезумния герой из галериите на Ермитажа (техниката е "single take" - целият филм е сниман с един кадър, без монтаж) и се опитвам да доловя откъслечните му фрази-асоциации, а отзад - втори глас (на режисьора? твоят?) коментиращ също толкова неразбираемо

3. От това фрагментиране се чувствам като измъчен шумер - пристъпвм оголен, дяснохемисферен, влизат ми някакви картини (Карл Шмит: "никакви логически аргументи не могат да се сравнят с един качествен символ") и постоянното "така ли го каза или аз така го чух?" и т.н. Измъчих се
4. Сокуров към Сергей Дрейден (актьорът в главната роля): "текстът ти трябва да е като риба". Как да го разбирам? Ако много стиснеш думата, тя ти се изплъзва - ето как. Да! Ето, това непрекъснато изплъзване ме убива, всъщност

5. Гьоте (по Генис): "Непълнотата е продуктивна - написах "Ифигения" след като изучих гръцката митология, но познанията ми бяха непълни. Ако бяха изчерпателни, пиесата щеше да си остане ненаписана”

Камю на комикс

"Чужденецът" на Камю на комикс. Художник е Жак Ферандез, рисунките са чудесни, според мен. Как ми се иска да я имам, но не на френски.

Магеланци

От "Диалози с Магелан"

Магелан за капитана си Хуан де Картахена (второ пътуване до Островите на подправките):
"С него трябва да си отварям очите на четири - все пак не плаваме по [неразбирaeмо]. Като се впери в картите - дълбочината, та дълбочината! Като знам как ги мерят тия дълбочини..."

Капитан Хуан де Картахена за Магелан:
"Този път ми провървя - за тези три месеца в открито море, видях само един човек, който не обича работата си. "Като знам как ги мерят..." И с тази снизходителност на посветен. Ами нали той ги е мерил предишния път. Просто като го слушам и веднага ми става ясно как ги е мерил. И с какво."

Свещеникът на "Тринидад" (флагманът на Магелан) Франшишко да Кошта Гомиш:
„Мислех си, че заниманията ми с философия ще ми позволят да обединя религията, красотата и човешката свобода. Затова се опитах да следвам идеята на Платон за единството на доброто, красотата и справедливостта. Но това начинание скоро се провали. Прекарах 40 години в борба с платонизма (сега съм на 61), който провали юношеската ми надежда."

От "Ева-пенетраторката" на Александър Бренер

Той беше археолог: търсеше в историята примери за ръкопашни схватки с естетиката. Жулиен прекрасно разбираше защо се печатат все нови и нови книги - за да се поддържат бесовете на пазара и да се сее естетическо объркване. За да не може вече читателят да различава къде е животът, а къде е неговото умъртвяване.

Жулиен се присмиваше на културната разюзданост на капитала - на всички тези плодовити романисти, естрадни стихоплетци, услужливи артисти на четката, зрелищни акционисти, телевизионни интелектуалци, режисьори-кинозвезди, корпоративни ницшеанци, прогресивни критици, обезкръвени подиумни модели, стилизирани пънкове, добродетелни куратори на художествени галерии в лофтове, специалисти по подобряване на околната среда, привърженици на здравословната кухня, еректирали архитекти - над тези хищни и лукави храненици на Империята...

Той знаеше: словото и образът са пределно обезценени, затова при ползването им е необходима особена точност, строгост и рязкост.

И той беше строг, точен и рязък.

Гледайки Жулиен, в главата ти изникваше: най-после глаголът оживя  в плът, както вещаеха пророците.

Най-после свърши самотата на Бенямин.

Най-после Кафка намери комуната си.

Най-после се осъществи мечтата на Песоа: да захвърли одеждите на културен човек и да отплува с пиратите в морето.

Дойде краят на разбойничеството на Лотреамон.

И свърши скитането на Рембо по библиотечните лaвици, свърши запокитеността на Хлебников в планини от книжен прах, свърши изолацията на Арто в дизайнерските книжарници.

Повече никой няма да посмее да затрупа с дърва бушуващият огън.

Повече никой няма да изтрие от лицето на Земята влажната земя.

Не съществуват вече проблеми с главата, има само паралич на тялото.

* Споменатият в текста Жулиен Купа (р. 1974) е френски философ, анархист-саботьор, акционист, etc.

keywords: Julien Coupat, actionism, Tarnac Nine, anarchist saboteurs, Tiqqun, 

Теренни изследвания

1. Всеки човек си има някаква странна местност от детството - ту се появява в сънищата, ту я мяркаш от колата, ту внезапно я откриваш някъде в чужбина. Не е ясно откъде и кога ти е дошла, винаги е пастелно-приблизителна. Съблазнявам се да си я обясня с минали животи, измерения или архетипи, което е грешка, примерно когнитивна грешка дали да не я наречем? Come on, на лов за дежавюта

2. Късмет е, ако ти се появи насън, защото тогава имаш най-много време да повървиш, да я огледаш. Винаги има обаче, някаква пречка. Нещо не си направил достатъчно, нещо си забравил, някакъв банален предмет е станал неизползваем, някой не е дошъл или някой е дошъл, но кой е той?

3. Архетипно е все пак, иначе защо ще му се присънва на човек влажна зеленясала стена в сенките и от една дупка в нея извира вода, а после отидеш в Рим (за съвсем друго) и внезапно я видиш наистина - стои си там, чака те

4. Хубаво е, че след това ти остава смътен проблясък, но не си много сигурен, тя ли е била или някаква подобна на нея, щото си знаеш - сетивата ти лакоми, мозъкът - скептик, а отгоре пък се наслагва и пентиментото на спомените. И се питаш: колко са тия места - две ли са? Три? Едно е.

* Жена свързваща двата бряга (Крушуна)

Спонт.

Като си легнеш към два нощя, (е добре де, не към два, към три и нещо) и сутрин ставаш за работа, защото снощи погрешно си се идентифицирал със свободен художник, а не със задъхан плъх, и застанеш под горещия душ, и разбираш, че няма да мръднеш оттам, обмисляйки да звъннеш на колегите и с преправен глас да им свeтнеш, че работата не е вълк, тя е просто work, и да им втъкнеш другарската си жалейка, и си мечтаеш за бизарно погребение в банята и домашните ти викат - стига стоя там, ще получиш хидроцефалия, а ти извикваш - имам я вече, и хидрофилия имам, само хидропс и хидроцеле нямам, но толкова ли е невъзможно...

Още тогава

С Джойс се запознахме някъде около рождения му ден (неговият е днес, моят е няколко дни след това). И двамата ходехме по улиците на Триест с гладни аутсайдерски погледи и си търсехме издател. И двамата бяхме написали първия си роман (аз - "Брандмайстерът"- порнодрама с исторически препратки, той - "Одисей"). И двамата изпитвахме трудности с издаването им. Моят проби сравнително бързо в малко инди-издателство, макар и в нищожен тираж - 2000 екземпляра, намерили вечен покой в гаража на мой приятел. "Улис" бе постоянно отхвърлян от издателите, но мисля, че все пак видя бял свят през 1922. На случайна снимка от ония години отчетливо се вижда ситуацията, в която бяхме и даже част от тогавашния ни събитиен хоризонт.