Етично

1. Докато си четях нещо за “новата етика”, заедно с всичките и превъплъщения - BLM-и, Me Too-та, wokeism-и, се разбра, че Ерих Нойман (ученик на Юнг) ни е предупредил още през 1949-та в “Depth Psychology and a New Ethic”. Нямах идея да чета Нойман, но видях, че има два предговора - един от Юнг и един от Адлер и бях принуден да я намеря и прегледам. Прескочих заигравките със Сянката и Персоната, които вече звучат от всяка ютия и попаднах на две мъдри мисли: досега (т.е. до 1949-та) се борели със злото, а то е в човешката природа и трябвало да се научим да живеем с него и да го обуздаваме, (т.е. нещо като Ковида) и което особено ме трогна - етиката вече не се диктувала от мнозинството, определяли я малцинства търсещи си liberte-egalite и т.н., т.е. legalite
2. Като ми дотегна, смених източниците, попадайки на интересни логико-етически игри. Кой ще е добрият, кой лошият, ако се скарат цветнокож и феминистка? А трансгендър и екоактивист?
Пример 1. Успешен афроамериканец има мрежа от ресторанти и спи с белоликата си секретарка. Веднъж тя осъзнава, че седмият им секс на петата минута е бил не напълно с нейно съгласие и иска компенсация един милион долара. Обществото смята, че насилникът трябва да поеме отговорност. BLM-ите гледат тъпо
Пример 2. Феминистка притежава рекламна агенция - куп поръчки, разкошно жилище, мощен инстаграм. В дома и прониква безработен занзибарски емигрант, очевидно не за обсъждане на Нобела за литература. Жената стреля и го убива. Обществото е възмутено: “Убиха цветнокож!” С феминистката развалят контрактите и почва канселиране. На занзибареца издигат скромен паметник.
3. Досега да речем, е действал Принципът на ползата, т.е. кой допринася по-голяма полза за обществото в свободното от конфликта време. Не ми се дели на леви/десни, предпочитам психологическите подходи. Мнозинството винаги (несъзнавано или явно) повече се радва на дейности увеличаващи ентропията - изисква се по-малко мисловен и физически ресурс - да рушиш и да мразиш е по-лесно. Естествените хейтърски нагласи към хората произвеждащи нещо (или поне избягващи да си изхвърлят фасовете от прозореца), би трябвало да се сдържат от определени етически (морални) принципи.
При една обърната логика или според високомерната забележка на Ницше, когато моралът на сантимента на господарите се измести от този на ресантимента на робите, изгрява царството на дивата мисъл
4. Стана лонгрийд, а това все пак е дневник - да си отбелязвам разни кратки неща. Но: при подходящо настроение бих продължил с неологизмите на Новата етика

* сн.: Paul McDonough - "Кришнаит и слепец", 1973

Фотография: Виксрайтис

От великата литовска школа - Суткус, Страускас, Ракаускас, Рималдас Виксрайтис, (р. 1954) според мен е най-брутален.
От едно интервю:
Журналист: Кой Ви вдъхновява или Ви е повлиял на творчеството?
Виксрайтис: В момента никой не ми влияе, може би аз им влияя.

Двайсет снимки от албума “Гримаси на умореното село” (Grimaces of the Weary Village), 1982- 2011

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

Книга: Фуко

1. Фуко за медицината (от „Управляването на себе си и на другите“, курс лекции в Колеж дьо Франс 1982-1983):
„Медицината е характеризирана не просто като познание,… но и като изкуство и то изкуство на убеждаването. Добрият лекар е онзи, който е способен да убеди своя болен. И ви препращам например към прочутото разграничение в Закони, Kнига V, параграф 270 а-е, между двете медицини. Медицината за роби, която е практикувана от самите роби, без значение дали имат лечебница, или ходят на посещение, без значение, тази медицина на роби за роби е медицина, която се ограничава до това, да дава предписание, да казва какво трябва да се направи. И освен нея - свободната медицина за свободните хора, упражнявана от лекари, които сами са свободни хора. И тази медицина се характеризира с това, че лекарят и болният говорят помежду си. Добрата медицина, великата медицина, свободната медицина е следователно изкуство на диалога и убеждаването…“
2. И една полезна инвариантна формула от Фуко, когато по време на лекция микрофонът ви започне да бръмчи (пак от същата книга):
"М. Фуко: [някакво бръмчене заглушава гласа му]: Не чувате ли? Вие не чувате, но и аз не чувам. Всъщност аз чувам, но не онова, ко­ето казвам [шумът престава].
Добре, значи, струва ми се, че този Платонов момент на parrêsia обсебва задълго философска­та практика, или по-точно, ако искате… [отново същият шум]. Много ми се нрави идеята, че алогичността на проекта, с който съм се захванал, бива показвана с толкова драстични технически санкции…"

* "паресия" се употребява предимно в положителен смисъл като "казване на истината", където гаранция за истинността е не "доказателството", което се изисква от картезианското мислене, а "куражът" на оня, който казва истината (по М. Николчина)

** ил.: Корабът на Одисей в опасна близост до сирените (Уилям Ети, 1837)

Съвпад на Фаетон с Лилит

0. Виждам някои съвпадения

1.“Не се запалих по четенето до към края на гимназията, когато хормоните ми наистина се разбудиха и за пръв път забелязах онези млади момичета с дълги прави коси, които не носеха червило, слагаха малко грим, обличаха се в черно поло, пола и черни чорапогащи и носеха големи кожени чанти, от които вадеха екземпляр на “Метаморфозата”, където в полетата лично си бяха водили бележки от типа на “Да, точно така е” или “Виж Киркегор”
(Уди Алън, автобиография)

2. “Някога Вие, както и аз ще откриете, че такова нещо като романтичен опит не съществува; има романтични спомени и има желание за нещо романтично - и това е всичко. Нашите най-пламенни мигове на екстаз - това са само сенки на нещо, което сме усетили още някъде, или на нещо, което очакваме да усетим. И което е учудващо: от всичко това изниква странна смес от страст и безразличие. Самият аз бих пожертвал всичко за да получа нов опит и при това знам, че такова нещо като нов опит не съществува. Само едно нещо запазва за мен безкрайното си очарование - тайната на настроенията. Да си повелител на тези настроения е упоително, да им се подчиняваш е дважди упоително.”
(О. Уайлд в писмо до Хенри Мерилер, 1885)

* Заглавието ми е явна безсмислица, за привличане на вниманието

** сн. Brooke DiDonato

Въпроси пак

1. Да вляза в подводница не ми беше точно детска мечта, тя се появи доста по-късно. Всичко дойде от въпроса какво е морално-биологическото оправдание шейсет млади мъже да влязат в метална тръба, да се потопят на 300 метра и оттам да стрелят с торпеда по минаващите “вражески” кораби и т.н., Като е ясно, че единствената им защита е, че са условно неоткриваеми, но ако все пак ги открият, (защото това е една високотехнологична мъжка игра на стражари и апаши) шансовете им да оживеят са нула
2. Подводницата, в която влязох, беше закотвена на кея и превърната в музей, но си беше точно такъв ад за клаустрофобици, какъвто съм си представял. Шейсет човека вътре, разпределени в 7 херметични отсека. Няма да описвам подробности, само ще спомена, че не можах да си отговоря на въпроса. Ето малко снимки

3. И така, тази я осъществих, сега ми остана само мечтата да поплувам с делфини. Знам - и там ще възникнат въпроси. Но те са доста интелигентни животни и предполагам, че само ще ме удостоят с онази извинителна полуусмивка, с която аз обикновено отказвам закуската в хотела

Фонтан

- Този фонтан е една недостижима мечта, тъкан от вода, камък и светлина - произнесе тя замислено и тихо - той е наслада за очите. Можеш да минеш край него и да не го забележиш, но ако го съзреш - веднага попадаш в плена му. Флорентинската богиня те очарова и омагьосва. Пропорциите му са идеални, перспективата е съвършена. Тя те прави романтик, даже, ако не си такъв. Вгледай се в Ацис и Галатея, разделените и събрани навек любовници. Фонтанът е фар за влюбените и поетите, пазител на нежни признания и свидетел на вечни клетви.

Жан-Мишел Генасия за фонтана Медичи в Люксембургската градина, П-ж (1624)

Книга: Кармен Мачадо

1. Търсих да прочета едни есета на Кармен Мачадо “Нейното тяло и другите” (“Her Body and other parties”), защото някой ми я нахвали. Намерих я, но вътре какво да видя: първият ми секс, вторият ми секс, двайстият ми секс... После - първият ми хомосексуален, вторият ми, etc. После слизаме надолу - емоциониране върху некоректно поставен проблем с епизиотомията. После - малко по-нагоре - зациклен експириънс с частичната резекция на стомаха с цел отслабване (имаше такъв идиотски метод по едно време). Може би есето за майките е малко по-вълнуващо, но ако ще четем за майки, препоръчвам ”What My Mother And I Don’t Talk About: 15 Writers Break The Silence” (2019)
2. Изобщо тази литературна експлоатация на женското премълчано (разбирай сексуалност) взе да ми става мизерабъл. Досущ онези американски сериали, където със стилистиката на софтпорното се опитват да отговорят на “Защо ми е толкова самотно?”
3. Иначе, да - женските сексуални фантазии мисля, са по-богати и по-спонтанни, по-внезапни и появяващи се по-директно от нищото, в сравнение с мъжките. (“Нищо” е друга дума за Несъзнаваното). Интимни са, невероятно е да се обсъждат групово, а и дали трябва? Те са и някак автохтонни - слабо инспирирани от външното, някакъв вид тайно знание, неясно увличащи, идващи отвътре и оставащи вътре. Белетризирането им, според мен ги опошлява и те придобиват неприятен мъжки дух - състезателна конкурентност. Дали ще го наречем феминизъм или ще използваме новото “wokeism”, някак ми е безразлично. Наистина, Мачадо не ме възхити, но както често става и в живота - очакваш вълшебна пръчица, а получаваш дистанционно за телевизора