понеделник, 9 януари 2012 г.

Фицкаралдо. Колосален филм


1. "Фицкаралдо" на Вернер Херцог, 1982 г., с Клаус Кински и Клаудия Кардинале. Кан за режисура. В продължение на 3 часа изследва любимата ми тема - правене на идеални жестове с нулева или /по-често/ отрицателна възвращаемост. 
2. Деветнадесети век, Амазония, Каучуковата треска. Фицкаралдо /Кински/ е ирландски заселник, почитател на операта и иска да покани Карузо да пее в някакво градче в джунглата. Подробност:  трябва първо да изкара малко пари. Тъй като основните места вече са приватизирани от каучуковите крале, пичът решава да тръгне с кораб по приток на Амазонка, да стигне до едни непроходими прагове, да пренесе кораба си през джунглата и да го пусне в друг приток, където никой още не е стъпвал и съответно, няма конкуренция. После ще забогатее, ще построи оперен театър някъде там и всички /и най-вече самият той/ ще се кефят.
3. За нас е ясно, че човек, искрено обичащ операта няма как да забогатее по дефиниция. 
Като всеки налуден проект и този катализира срещи на невъзможни и взаимноотричащи се герои и техните натрапливости, които поотделно може и да са градивни, но съчетани - най-често са разрушителни.
4. С помощта на крайречните племена, Фицкаралдо успява да пренесе кораба си по релси през джунглата в съседния приток. Индианците, които в началото показват трудно потискано желание да избият белите досадници /има си хас, Кински периодично ги озвучава с Карузо по грамофона си/, по-късно стават учудващо кооперативни. Това обаче, не е много добър признак, защото мотивацията им е твърде загадъчна.
5. Е добре, индианците решават, да принесат в жертва Кински и кораба му, за да снемат проклятието от мястото /то се оказва прокълнато, ама кой да се поинтересува!/. През нощта прерязват котвеното въже и корабът се понася към праговете, но по чудо остава невредим.
6. Финален кадър: Фицкаралдо е докарал музиканти. Оцелелият кораб бавно се носи по великата река. На борда му изпълняват Норма на Белини. Удивени туземци и прекрасната Клаудия им махат от брега.
7. Интересно, че прототипът на Кински - Карлос Фермин Фицкаралд Лопес, всъщност е бил един от най-жестоките и алчни завоеватели по тези места. Търсейки нови територии за добив на каучук, той прави куп географски открития и накрая изчезва безследно някъде по амазонските притоци през 1897 г., на 35 годишна възраст. Обичал ли е операта? Отде да знам.

на снимката: кадър, който ми се стори много изразителен.

събота, 7 януари 2012 г.

четвъртък, 29 декември 2011 г.

Превръзката на Едип


1. Омръзна ми да сънувам тези откровено едипови сънища. На три нормални /с пътешествия и мацки/, един едипов. Например: стоим с баща ми до някаква локва на улицата и той е с розова риза /демек - красив/, а аз току що съм се насрал и се чудя, дали ще мога да скрия този факт от него и от редките минувачи в този ранен следобед. Мисля, че това е прекалено.
2. Все пак, усетих полъха на тези сюжети, много преди да започнат да ми се присънват. Първият път, в който видях по тв реклама на дамска превръзка, разбрах, че идва лошото. Помня, че доста ме уплаши и името на производителя: "Always".
3. Дали някакъв закон влезе в сила или търговците екстремно изнагляха, но скоро такива реклами зачестиха. Мислех си, че поне тази, твърде интимна част на женската физиология, ще си остане табу и ще проблясва само в лимитирани серии просташки вицове в определен тип компании, в които не съм добре приет, но не! Оформиха се завършени истории и без да го желая, научих немислими подробности за крилца, специални попиващи слоеве, за някои прости, но ефективни жестове да си сложиш тампон, етц.
4. Казвах си: разбирам, в един фалоцентричен свят няма кой да се спре гаврата с жените, ще трябва да го приема и да се правя, че нищо не се е случило. Обаче, не след дълго подпукаха и мъжете и то, по още по-гаден начин - простатата и дъщеря и - ерекцията. 
5. Наглите клипмейкъри ловко театрализираха клиниката на простатита /жанр: докудрама/ и мъжете се оказаха не по-малки рекламни жертви, с честите им позиви за уриниране и невъзможност да вдигнат самолета, както се споменаваше в една особено тъпа реклама.
6. Окей, пичове - победихте срама, всичко на показ. Обаче: няма срам - няма оргазъм. Разбирайте го както си искате. Някак си така.

На сн.: намерих подходяща натура за Пазолини

понеделник, 26 декември 2011 г.

На Коледа


1. - И все пак, аз по-иначе си представях живота си като пенсионер, споделя баща ми /на 78 е/, с чаша Джеймисън в ръка. - Смятах, че ще седя на люлеещ се стол и захапал пура ще гледам в далечината.
- Люлеещ се стол може да се купи, казва Роси - и не е много скъп.
- Пура мога да ти купя от павилиона на площада, казвам аз. Мога да ти купя много скъпа пура.
- И къде ще ми го сложите стола с пурата? - пита баща ми. 
Питието го хваща лесно и освен неправомерни желания, той започва да излъчва и лека агресия.
- На балкона, сигурно, къде още.
- Като пенсионер - пояснява баща ми - аз си представях, че седя в имението си в Англия. На люлеещ се стол, захапал пура.
2. Никога не сме имали имение в чужбина. Даже не е ставало дума за това. И изведнъж - Англия! Някакви подобия на имения - да, но такова като в "Мой ласковый нежный зверь" например, не. Е, и с крепостните селяни винаги сме били зле. 
3. Не, тия коледни събирания на роднини накрая ще ме унищожат. Хем си казвам: позитивирай бе, задник! Положително има нещо хубаво в това девойките да бягат около теб с весели шеги, а техните бойфрендове да се заиграват с телефоните си, на фона на неспиращите конфабулации на стария моряк /баща ми/.
4. Е, това са чудесата на Коледа, няма други. И тия мазни, банални късметчета, леле, леле.

На снимката: Доротея и Бояна ще литват.

понеделник, 19 декември 2011 г.

Паранормална зона Панчарево /репортаж/


Мястото е известно като зона с чести паранормални събития. В едно ранно декемврийско утро се насочих натам за проверка и контрол.



По тъмно регистрирах тайнствен кораб - отдели се от кея и отплава в неизвестна посока.


Неидентифицирани подводни обекти /НПО/


С малко служебно кану на NG стигнах до прочутите Трипластови брегове. Вижда се -  отдолу цимент, в средата - мрамор, отгоре - варовик. Мраморът е силно радиоактивен.


Стеснението на Хопър. Вдясно - част от полуразрушената военноезерна база.


Коварните Източни плитчини. Тук са изчезнали доста кораби и даже, по едно време мястото се е наричало Панчаревският триъгълник. После се установило, че става дума за плаващи пясъци. Корабите /в мъгла и с неопитен капитан/ засядат в плитчината и после бавно и мъчително изчезват в пясъка. Жителите в околността и досега се стряскат нощем от кошмарни възгласи: "Помощ, потъваме в Небитието!" и др. подобни, но по-рядко.


Пасаж толстолоби, с които езерото е известно по света.


Селяните са запалили тръстиките, за да спрат влизането на голямотонажни кораби в езерото по канал Искър. Те смятат, че това е екологична катастрофа.


И вероятно са прави, ето последствията от Голямата Панчаревска суша /1989 г./, в резултат на неправилна мелиорация.


Тайнствени вуду знаци на скалите. Легендата разказва, че това са лоцмански знаци от античното корабоплаване.


 Мистичен знак "четворка" описан от пътешествениците. Появява се на някои кадри без човешка намеса.


  Античен механизъм /късен елинизъм/ за акостиране на шхуни. Под закрила на МК /Рашидов/.

++++++++++++++++++++=

неделя, 18 декември 2011 г.

Зачеване на български филм


1. Скоро обсъждах с кинаджии един съвременен български филм. Да обсъждам съвременен български филм с кинаджии /освен двама, към които се отнасям много трепетно/, е като последно желание преди разстрел, но имах задача.
2. Направо си казах, че не го харесвам и доколкото успях се мотивирах. Бях единствен и не се вписах в контекста. Не само не го харесах, но и леко го напсувах на местния жаргон.
3. А специалистите копаеха дълбоко. Освен, че намериха арт вътре, те изкопаха и подробности от кухнята. Разбра се, че филмът е започнат отдавна, режисьорът е починал, довършва го друг, който също е починал и т.н. Това, освен че натовари филма с жалостив контекст, натовари и мен, но аз останах железен - не го искам и толкова.
4. С други думи - филмът стана като стара мома - хем привлекателна, хем с история, а никой не я взима. Why?
5. Хрумна ми следната аналогия. Примерно, ми се появяват подозрения, че съм тъп. Тъй като не мога да си го обясня, а и да го повярвам, отивам да питам родителите си - защо е това чувство, дайте някакво обяснение? А те: "знаеш ли колко трудно те заченахме? Бяхме в квартира под наем и хазайката непрекъснато чукаше да иска малко захар, после сол, накрая поиска глава лук... Сексът ни беше като балетен екзерсиз, при който учителят непрекъснато те спира и те поправя, музиката и тя - ту спира, ту почва. Вдъхновение - нула".
6. Излизам разстроен от бащината къща, сядам в градинката отпред. Есенните листа тъжно се сипят върху ми. Ще трябва да повярвам -  получих последната възможна истина - директно от спалнята, баси.
7. Вкаменявам се.

* На снимката: Копривщица. Димчо Дебелянов пред бащината си къща.

сряда, 14 декември 2011 г.

Замятин и съветските деца


1. Между нас казано, мисля, че антиутопията на Е. Замятин "Ние" /1920/, е по-добра от "1984" /1948/ на Оруел и от "Прекрасният нов свят" /1932/ на Хъксли, но това си е мое виждане. Сега говоря за друго. Има един много интересен текст на Замятин, писан през 1932 - "Съветските деца", в който се описва какви поражения върху психиката на младите е нанесъл болшевизмът. 
2. През 1928, Замятин пише на Сталин, че прекрасният нов живот в СССР му идва вповече и моли да го пуснат да се разкара на Запад, Вади рядък късмет - не само не го разстрелват моменталически, но дори не отива в ГУЛАГ за петнайсетина-двайсет години - разрешават му да емигрира във Франция. Е, Горки помага, иначе - жална му майка.
3. Ето началото на есето:
"В кабинета ми в Ленинград влиза моят приятел Олег, мъж на 8 години, заедно с баща си.....Облечен е в моряшко костюмче. Виждам, че на шията му липсва златното кръстче, което бях забелязал, да носи преди година. Следва диалог:
Аз: - А! Олег, ти си махнал кръстчето? Значи Бог вече не съществува?
Олег /замисляйки се/: - Не, Бог съществува, но аз вече не вярвам в него...
Авторът на тази оригинална теологическа формула е ходил на съветско училище само година".
4. Есето завършва със следния диалог между Замятин и съветски студент:
"Студентът /виждайки, че държа някакъв съветски вестник/: 
- Кажете, наистина ли преди революцията е имало списания и вестници на различни партии и всеки си е четял каквото си иска?
Аз: - Да, наистина.
Студентът: - И в тези вестници, за едно и също събитие, например за войната, са печатали различни статии и различни мнения?
Аз: - Да, различни.
Студентът: - Не разбирам, как е могло да се случи това? Нали за войната само нашето, партийното мнение е правилното, защо е необходимо да се печатат и други?
Зазвъня звънецът: начало на лекцията. Разговорът ни завърши".

* На снимката: Министерството на Истината