За мишките и хората

1. През 1989 г. Дидие Дезор от университета в Нанси изследва йерархиите при мишките. Слага шест броя в клетка с единствен изход към подводен тунел, а на края му - хранилка. Мишоците, за да закусят, трябва да преплуват под вода около метър, да вземат храната и да се върнат обратно в клетката да си я изядат.

2. В хода на експеримента, се разбира, че всички обичат да мушнат нещо вкусно, но не всички са готови да се мокрят за тази цел. Оформят се следните роли: 

-  две мишки експлуататори - никога не плуват;

- двама слуги - плуват, взимат храната и я носят на експлуататорите, които ги набиват, взимат им я, наяждат се като тулупи и каквото остане дават на тях;

- един независим плувец - сам си плува, сам си яде и понеже е много як и агресивен, никой не го пипа;

- един жертвен козел - не плува, всички го бият периодично /за да си утвърждават статуса/ и яде най-накрая, каквото остане;

Дезор повтаря опита още двайсет пъти с различни мишлета - ролите са същите.

3. Става много вълнуващо, когато Дезор слага шест експлуататора в една клетка. Първата нощ страшно се бият, никой не плува и съответно, никой не яде - правят се на гяволи. След това обаче, ролите тихомълком се разпределят по същия начин - 2 експл., 2 слуги, 1 независим депутат и 1 жертвен козлодуй. После слагат заедно 6 слуги - същото разпределение. Така става и с останалите - и при 6 независими, и при 6 козела йерархията се повтаря - появяват се господари, които трябва да бъдат нахранени, клетник - набит, етц.

4. Сега утешението. Изследват степента на стрес, чрез мозъчна дисекция на героите, с някаква биохимична методика. Най-много стресови маркери присъстват в мозъците на експлуататорите. Обяснението е, че ги гони велик страх да не си загубят статуса.

5. Значи, не знам как е при хората, но ако съм мишка и не съм шеф, ще съм подложен на минимален стрес. Но пък - слугинаж, бой. Абе сложно е.

P.S. Друг текст за мишки: http://hadjigeorgiev.blogspot.com/2012/05/blog-post.html

Керкенези

На езерото Керкини - 14 снимки

Фламинго учи на мъдрост патки 

Двойка имитираща четворка

Четворка, имитираща осмица

Речна чайка позира, избрала е композиция с четири растения 

Вижда се - нивото е съвсем друго

Замислен

Копеленце, виждам те много добре, само да си мръднал!

Летят в студения въздух с отворена уста и после - колдрекси, антибиотици, 

Любопитството убива котката

Корморанът постоянно се прави

Тренировка - облитане на вертикален предмет

Непрекъснато ми пречат, ходят с мен навсякъде. Правят ми се на приятели, но всъщност, тичат на 20 метра пред мен и плашат птиците преди да се появя

Лебедово езеро

Просто лети

Илюзии и път

1. Карам си по вътрешните пътчета между гръцки селца с имена Ливадия, Родополи, Платанакия и си мисля колко майсторски успявам да не се загубя. С каква безпогрешна интуиция, при всяко двоене, хващам именно верния път, въпреки че са абсолютно идентични.

И както си се възхищавам, забивам в погрешния, насочвам се срещу планината, влизам в някакво село, улиците стават все по тесни, стръмни и махленски, хората ме гледат любопитно или с насмешка. "Да си го начукам в интуитивиста", мисля унесено. Подпирам глава и намалявам - нека решат, че специално съм дошъл, ей така, на гости - да помедитирам, да им се полюбувам. Все пак ми е напрегнато и дебна къде да обърна. Кошмарът ми е, че накрая ще стигна до оная последна къща, където пътят свършва и ще трябва да напусна анонимността на автомобила си и да отговарям на въпроси.

2. Всъщност, изпробвам една нова формула на ескапизъм /някои го наричат "щастие"/, подсказана ми от Бродски:

"...и значи, остават само

илюзията и пътят."

3. Тоя как познава, железен е! Самотният път - човек си слуша мислите, говори със страховете и фантазиите си, улавя две-три илюзии. След това се стъмва и трябва да се прибираш.

4. Но пък какви очарователни гледки. Ето пример - селска църква на фона на планината Керкини. Е, разбира се, това не е никакво Керкини, това си е Беласица. Кой както го разбира, но планината е една.

Пак прекрасна история

1. Април 1939 г. Задава се всенародно тържество - цяла Германия ще празнува 50-годишния юбилей на Хитлер. В ЦК на НСДАП пристигат поздравителни писма и телеграми, честитки и подаръци от всички краища на страната /клишенцата са супер, а?/. Точно в тези дни на всенароден подем, английският генерал Ноел Макфърлейн, предлага на правителството си, да убие Фюрера.

2. Сър Макфърлейн /1889 - 1953/ е ветеран от Първата световна и кадрови военен, а към знаменателния ден /20 април 1939/, вече две години е военно аташе в Берлин. Очевидно е много наш човек, защото, ето как описва нещата: 

"Докато бях в Лондон, бях обзет от силно желание да убия Хитлер /...I had energetically urged the murder of Hitler/. Апартаментът ми в Берлин беше на около сто метра от трибуните, където се провеждаха нацистките паради. Всичко, което бе необходимо, бе точен изстрел със скорострелна карабина с оптически мерник и заглушител. Бих могъл да стрелям през прозореца на банята ми, заемайки позиция на стълбите, на девет метра от прозореца. Изстрелът нямаше да се чуе, поради шума от военните оркестри и приветствията на тълпата".

3. Както знаем, този, по същество дзенски план не се е осъществил и всичко си е тръгнало, както си е тръгнало, по тежката процедура. 

4. А станало следното: когато славният Макфърлейн поискал разрешение от Форин офис и Уестминстър /правителството/ да осъществи уникалния си план, те отговорили: "Забраняваме ви, това е неспортсменско" /...he was advised such a thing would be unsportsmanlike"/. Тези англичани.

* на сн.: Генералът 

Лингвистични игри с Бог

1. Облогът на Блез Паскал /1623-1662/

Вариант А: Вярваш в Бог.

Ако Бог съществува, отиваш в Рая и печалбата ти е безкрайна. Ако Бог не съществува, загубата ти е крайна и следователно - пренебрежима в сравнение с безкрайността.

Вариант В: Не вярваш в Бог.
Ако Бог съществува, отиваш в Ада - загубата ти е безкрайна, печалбата ти е нулева. Ако Бог не съществува, печалбата ти е крайна и следователно - пренебрежима. 

Оттук следва, че да вярваш в Бог е по-изгодно, отколкото да не вярваш.

2. Чайникът на Ръсел

В статията си „Има ли Бог“, /1952 г./, Бертран Ръсел пише:

„Множество вярващи говорят така, сякаш е работа на скептиците да опровергават общоприети догми, наместо да е работа на догматиците да ги доказват. Ако предположа, че между Земята и Марс има китайски чайник, обикалящ около слънцето в елипсовидна орбита, никой няма да е способен да опровергае моето твърдение при положение, че съм бил предвидлив да уточня, че чайникът е прекалено малък, за да бъде засечен дори от най-мощните ни телескопи. Но ако отида по-далеч и кажа, че понеже твърдението ми не може да бъде оборено, би било нетолерантно да се подлага на съмнение, с право ще бъда обвинен, че говоря безсмислици. Ако, все пак, съществуването на такъв чайник бе посочено и в древни книги, преподавано като свещена истина всяка неделя и внушавано в умовете на децата в училище, колебанието в неговото съществуване би било признак на ексцентричност, а съмняващият се ще бъде насочен към психиатър в ерата на Просвещението, или към инквизитор, в по-ранни времена.

* на сн.: Бог ми се появи в градинката на св. София

Чапай, Петка и празнотата

1. Колко интересно нещо са идеологемите - от една страна са толкова сериозни, че ако ги докоснеш по неподходящ начин и в неподходящо общество /а в друго май не съм живял/ могат да те осакатят, а от друга страна - като копнеш под тях и такъв кикот и идиотия те заливат, че се опикаваш. Ето например, за Чапаев.

Дмитрий Фурманов - авторът на биографичния роман, /1923-та, по който братя Василиеви правят филма/ е бил политкомисар в отряда на Чапаев от 25 март до 30 юни 1919-та. 

2. Според автора, двамата са си били страхотни приятелчета. И как само са се намерили: Чапаев - енергичен, прост, интуитивен, нерефлексивен, безразсъден. Фурманов - интелигент, в метапозиция, постоянно структурира Чапайката, умилява му се и го взима на ташак.

3. В действителност - всички истории на Фурманов за първа дружба и скъпа мъжка сълза, са пълна измислица. Политкомисарят е написал /преди романа/ огромно количество доноси срещу Чапаев. В тях, той се ужасява от патологичната крадливост на командира си. Става ясно, че цялото свободно от борба с капитала време, лирическият герой посвещавал на грабежите. Между нас казано, другият конен революционер-легенда - Будьонний, също е прибирал всичко ценно, на което попаднел прогресивният му поглед. Ениуей, Фурманов си траел и не доносничел, докато Чапа не прекалил - почнал да пипа жена му - Анна Стешенко.

4. Тази Анна /която някои считат за прототип на Анка-картечарката, а други отричат/, е била градска цуца, влачела се с чапаевската дивизия и била организирала "Окопен театър" - показвали на войниците възбуждащи революционни пиеси, в които основно играела тя. Чапаев, който бил пълен неудачник с жените, много я харесал, а и тя му пускала някои сигнали, болезнено отекващи в черепа на Фурманов.

5. И тогава Фурманов прописал. Освен доносите в ЧК, той пишел и тъжни послания в Пушкински стил до Чапа: "От такова нищожество не може да се ревнува и аз разбира се, не ревнувам. А тя наистина е възмутена от  наглостта Ви и струва ми се, достатъчно ярко Ви е изразила презрението си..." Василий Иванич не разбирал такъв поетичен изказ и за всеки случай отговарял: "Тъп коняр!"
После дошла Комисия отгоре и разпоредила Фурманов и жена му да се разкарат в друг район на Русия, далече от сваляча Чапаев.
6. Василий Иванич много се разочаровал и се заканил да си върне мацката, но вече нямало за кога - бил убит на 5 септември 1919 при загадъчни обстоятелства. Ето такива са свидните жертви на революцията.

Фурманов и жена му Анна.                               

Чапаев /с превръзката/, вляво - Фурманов,

долу вляво - Петка

Сексът при жирафите

1. Отпадна гнусната клевета, че при жирафите, 94% от съвокупленията са хомосексуални. Според Прат и Андерсън, когато младите самци се бутат с шия /некинг/, за да си определят йерархиите, понякога единият жираф се опитвал да го подпъхне на другия, което се оценява като хомосексуализъм. Изобщо не е толкова просто.

2. Всъщност, сексът при жирафите е доста по-връткав от човешкия. Самката влиза в еструс един ден на всеки две седмици. Доброто възпитание задължава мъжките периодично да я проверяват, душейки урината и. При това, те правят специални движения с устни, за да може ароматът да проникне в една чувствителна жлеза, скрита надълбоко. Изисква се и жирафката малко да съдейства - тя трябва да подпикне, точно когато хер Жирафът се приближи към нея, но може и да не го направи, от зле разбрано чувство на гордост. Когато той усети, че може, започва ухажването. В тази фаза, жироскопът ходи навсякъде с нея, побутва я в горичката с цел усамотяване, обядват заедно и т.н., като периодично се опитва да интимничи с нея. Обикновено тя отхвърля подобна фамилиарност и тогава той се прави, че няма нищо, продължавайки мълчаливо да ходи с нея. И така няколко дни, т.е. може и нищо да не се случи. Понякога обаче, самката одобрява ситуацията и позволява на мъжкото жирардо да я възкачи - имаме съвокупление. Разполагаме и с поетично описание на процеса: "At last she may stand for him; he mounts, makes three or four vigorous thrusts the last of which brings his head and neck into a position so nearly upright that he seems to be about to fall over backwards, and in a moment they have both returned to browsing". /Без превод, заради малките читатели/.

3. Прат&Андерсън за три години наблюдения отбелязват 304 уринни теста, 46 ухажвания и само едно /за 3264 часа наблюдения! - пишат те разочаровано/ съвокупление. От друга страна, наблюдаваната популация е нараснала с 22 нови жирафчета. Ей, Прат, ей Андерсън, къде гледахте бе, хора, къде се пипахте?

* На сн.: полезна книга: "9000 л. мултикултурални градински стенописа, които трябва да видите преди да умрете".

оттук: http://liartownusa.tumblr.com/post/57822969136/9000-shitty-multi-cultural-garden-murals-to-see