вторник, 11 февруари 2014 г.

Илюзии и път

1. Карам си по вътрешните пътчета между гръцки селца с имена Ливадия, Родополи, Платанакия и си мисля колко майсторски успявам да не се загубя. С каква безпогрешна интуиция, при всяко двоене, хващам именно верния път, въпреки че са абсолютно идентични.
И както си се възхищавам, забивам в погрешния, насочвам се срещу планината, влизам в някакво село, улиците стават все по тесни, стръмни и махленски, хората ме гледат любопитно или с насмешка. "Да си го начукам в интуитивиста", мисля унесено. Подпирам глава и намалявам - нека решат, че специално съм дошъл, ей така, на гости - да помедитирам, да им се полюбувам. Все пак ми е напрегнато и дебна къде да обърна. Кошмарът ми е, че накрая ще стигна до оная последна къща, където пътят свършва и ще трябва да напусна анонимността на автомобила си и да отговарям на въпроси.
2. Всъщност, изпробвам една нова формула на ескапизъм /някои го наричат "щастие"/, подсказана ми от Бродски:
"...и значи, остават само
илюзията и пътят."
3. Тоя как познава, железен е! Самотният път - човек си слуша мислите, говори със страховете и фантазиите си, улавя две-три илюзии. След това се стъмва и трябва да се прибираш.
4. Но пък какви очарователни гледки. Ето пример - селска църква на фона на планината Керкини. Е, разбира се, това не е никакво Керкини, това си е Беласица. Кой както го разбира, но планината е една.

Няма коментари:

Публикуване на коментар