Странни обекти

Манастирска чешма, подарък от дедо

Недовършена Венера

Лук аут

 Дръжчици за военни

Баща и дъщеря върху фино сукно

Vagina dentata

Aлпийско езеро

Алпийски цици

Тертипът на Йово

1. Сигурно съм съвсем без принципи, но ако дойдат друговерци и ме попитат: "Даваш ли даваш, балканджи Сашо, хубава Д./Б. (при мен са две, като и двете са хубави), на едикаква си вяра?", ще ги дам практически веднага. Е, първо ще попитам, що за вяра се предлага, за чий им е всичко това на самите пратеници и т.н., в опит да завържа нормален контакт. После, ще поговоря с дъщерите си, искат ли го този купон и ако всичко е наред - "давам - давам" и стига приказки.

2. Ако обаче почнат да ми режат ръце, крака, глава и не знам какво още - давам ги веднага без гореописания въвеждащ разговор. Защо да получим дъщери друговерки и умрял баща, след като можем да имаме две иронични момичета и цъфтящ баща? Очевидно е, че при такъв подход не влизаме в епоса, но все някакъв, не толкова героичен, ще се намери и за нас.

3. Разбира се, тъпо е легендата да се интерпретира пряко, но винаги съм му се чудил на семейството на б. Йово. Не им е било лесно с него. Това легендарно осакатяване и смърт, за мен са пример за провал, до който води патриархатът в критични ситуации, изискващи нетрадиционни решения. 

4. В "Синдромът на предците" на Шутценбъргър, авторката отсяда при свои познати в голяма къща в Южна Франция. В ранното утро, тя чува плътен, нетърпящ възражение глас: "Всички на закуска! Всички на масата, не се бавете!" Тича тя в трапезарията, но там няма никого. Тогава вижда папагала, който с гласа на починалия наскоро дядо, се опитва да възстанови традицията. Само двете кучета, казва Ан, дотичаха отнякъде, постояха на задни лапи пред клетката и бързо се отдалечиха.

* на сн.: отношения в патриархално семейство

Отворените писма

1. Малко ми е странно с тези отворени писма. Даже не темите, даже не патосът /сред приятелите: "комсомолски плам"/. Самият жанр ме убива. Като някоя олдскулна русалка, аз си мислех, че писмото е нещо лично, конфиденциално, интимно, etc., тоест - затворено. Ако някой ми отвори писмото, разсъждавах, това могат да са специалните служби и това се нарича "перлустрация".

Сега хората сами си ги отварят и сами си ги показват. 

Посланието очевидно е: "Пичове, написах писмо /писмено селфи/, но нито имаше до кого, нито някой ще иска да му го пратя, затова - тряяяяс! - аре да ви видим са - заради един, всички ще пострадате!"

2. Преди бяха чейн-летърсите, които те умоляваха да ги препратиш на още десетима и тогава не ще умреш или друга някаква сакралност избягваш. Клетникът-съставител е преценил кое е най-ценното за мен /според него - да не умра и да забогатея рязко/ и ме зове да постигна нещото по един сигурен и нискобюджетен начин.

3. Сегашните оупън летърс се опитват /доста агресивно/да ти изтръгнат мнение по някакъв въпрос, който смятат, че те интересува. Най-често ти забиват някаква глобалистика или политика. Схемата е такава, че ако не те интересува, се опитват да ти вменят вина. "Засрами се, куре", както наскоро ми каза един приятел по друг повод.

4. Другият вид писъмца /тях ги харесвам/ се опитват да те умилят и след кратка съпротива, да те разплачат. Хора, споко, всички ще се умиляваме и заплакваме къде 70 годишна възраст, това е естествен процес. Особено ми допадат писмената, в които всеки момент всички ще ритнат камбаната: "Отворено писмо на един умиращ баща към умиращата си дъщеря" ми е фаворит. Пошло, не можеше ли поне единият да остане жив или да умре след година-две, ако толкова го изисква жанрът. Ех, тежко е.

5. Илф и Петров /Златният телец/ за подобни текстове си имаха Тържествен комплект. Бендер го косна на журналиста Ухудшански за 20 монголски /в краен случай руски/ рубли. Наричаше се:

"Тържествен комплект

незаменимо помагало

за съчиняване на юбилейни статии,

празнични фейлетони,

а също така и на парадни

стихотворения, оди и тропари"

6. Класиката, май френд, там всички вече сме описани.

* на сн.: на Бялата вода тези два крака ме поуплашиха

От фино към грубо

Няколко интересни фотографа, в прехода от пудреницата към шкурка единица /6 фини и 4 груби/.

Артур Елгор

Кристоф Жакро

 Луиджи Гири

Георгий Пинхасов

Джеси Марлоу

Сергей Максимишин

Кристоф Агу

Валерий Шчеколдин

Муса Чаудхари

Март - фрагментчета

1. "Желанието няма история", казва Зонтаг. Страхотно. Ето така работят афоризмите - знаеш, че нещо е така, но прелестният начин, по който го изтръгват от контекста и те шибват с него като с камшик по мозъка, и бликва рояк искри от нови асоциации. Хубаво е, коанесто е.

2. На един фестивал за детски филми /извинявам се, ама в Русия/, на журито му хрумнало, че след като жанрът е детски, защо да не съставят и едно алтернативно жури, само от деца. Речено-сторено. Поканили те десетина пъпчиви тийнове и настанал ужасен ужас. Както повечето хора са забелязали, тийнът адски мрази да го питат: "кажи сега, това хареса ли ти и защо?" Тийнът го е страх да си каже какво харесва. А харесва той, например, качествени колекции с голи мацки или подобен артхаус.

3. Като начало, децата грижливо задраскали всички по-стойностни филми. В едни те видели "пропаганда на насилието", в други "безплодно мъдруване", в трети "подтикване към асоциалност". Къде е грешката?

На дечицата им предписали да поемат ролята на възрастни и те започнали да се държат според собствената си представа за "възрастен". Резултатът, виждаме, е чудовищен.

* тинейджър, заснет от Франк Хорват

Мартишора

1. С тия мартеници ми направиха дупка в главата. По всички тротоари не можеш да се разминеш от перверзните червено-бели ресни за здраве. Едно време твърдяха, че това било уникална българска традиция, после се разбра, че и румънците така казват за своите мартишори, предполагам, че и в Боливия имат подобен уникален обичай, но нима оттам идват някакви вести?

2. Между другото, червено и бяло ми е най педерасткото съчетание, но явно няма как. Повече обичам червено и зелено или в краен случай червено и черно. На снимката съм показал как бих искал да изглежда истинската езическа ресна, истинската българска пижапенда.

Фючърсни сделки с щастието

1. Повечето хора живеят някакъв друг живот, не своя. "Ей сега, казват си те, още малко ще изчакам, да се случи еди-какво си и заживявам както аз искам". "Ей сега, да ме забележи шефът, да даде някой бонус и се махам - започвам нов живот". "Ей сега, да сменя колата с по-нова и..." Е хайде де, изненадайте света, покажете го този мощен дауншифтинг към мечтите и бликащото щастие.

2. Обаче изчакват - петнайсетина-двайсет години, после още десетина. Към края, една богата нюйоркска баба се похвалила: "живях дълъг и изключително скучен живот." А щастието се оказва тук и сега. Но ти си сключил фючърс с живота си за "там и тогава", да ти го запазят.
("Как кто убил? - переговорил он, точно не веря ушам своим, - да вы убили, Родион Романыч!")

3. Мимолетно е, милото - ту се появи, ту изчезне, ако не го усетиш на момента, иди го търси. Едно време на фризьорските салони пишеше "Студено къдрене. Перманент". Къдрав перманент - о, да, перманентен щастливец - о, не. Въпреки, че не е съвсем така. Ето групите на дълготрайните щастливци, в стил Борхес:

- най-щастливи са наркоманите, получили току що дозата си

- следват участниците в религиозни секти и подобни тоталитарни общности

- следват хора с умствена недостатъчност /олигофрения/

- после са хора нещастни, но не желаещи да си признаят и твърдящи, че са щастливи

4. "Живей незабелязано", е основната теза на Епикур, когато разсъждава за щастието. Бих добавил: и любопитно и добронамерено, но да не съм Епикур?

* на сн.: Дойранско езеро, мека конструкция от варени кости