Питай!

1. Проблемът е, че не питат. Пишат статии, дисертации, правят наука, губят време, пари и енергия и накрая получават резултати, които можех да им предскажа още в началото. Е, щом трябва експеримент и статистика, спиране няма.

2. Същото прави и Милтън Рокич /Rokeach/ през 1959г. Той бил социален психолог и всичко хубаво, но решил да открие нов начин за повлияване налудностите на шизофренно болните по пътя на логиката. Че така не става, е известно на всеки практикуващ психиатър, примерно от осемнайсти век насам, но Рокич бил практикуващ психолог, както някъде вече споменах.

3. Той предложил много красива хипотеза. Ако един шизофрен е убеден, че е Наполеон и го срещнат с друг такъв със същото предположение, това би разклатило убежденията поне на единия и би довело до терапевтичен успех. Ако пък не стане, ще имаме нов поглед върху заболяването.

4. В Мичиган, където пичът работел, имало около 25 000 хоспитализирани болни /това е преди деинституционализацията, сега сигурно са 250, останалите са обхванати от доболнични мрежи/. За съжаление, сред тях нямало ни един Наполеон, но Рокич намерил трима, които считали, че са Христос. Уговорил се да ги съберат в болницата на гр. Ипсиланти - Мичиган. Наблюдавал ги три години /1959 - 61/, през което време всячески се опитвал да ги разубеди, че са Исуси. Предполагам, Рокич е разчитал те да си кажат: "ОК, аз съм Исус, но тия двамата тука твърдят същото за себе си. Хайде двама, бих го преглътнал, но трима! Да не би пък аз нещо да греша?"

5. Естествено, клетите хорица не си помислили нищо такова. Всеки от тях успешно рационализирал факта, че някакъв неприятник-учен го насилва да си говори с двама странни типа, твърдящи очевидни глупости - че са Христоси.

Първият /псевдоним Клайд Бенсън/ решил, че тия двамата не са живи хора, а мъртви тела, управлявани от зловещи роботи. Вторият /псевдоним Лиън Габор/ нарекъл другите двама "по-малките инструментално-оголени богове", а себе си - "истински Супербог". Третият /псевдоним Джозеф Кесъл/ почти оправдал очакванията на Рокич, само че обърнати на 180 градуса. Той твърдял: "Аз съм истинският Христос, а тези двамата са психично болни, които вие сте докарали за да им се отворят очите и да разберат, че не са никакви Исусовци.

6. Всичко това, Милтън Рокич описал в книгата "Тримата Христосовци от Ипсиланти". Поне се е изкефил.

* фото: Вивиан Майер

Мелник вчера

Шест снимки от Мелник

1. Стратегическо местенце

2.

3.

4.

 5.

 6. Чинар извива хоризонта

Криле на желанието

1. При авангардистите /like, like, like, сърчице/, има един интересен ефект: крачейки сред експозицията, хепънинга, инсталацията, лайнацията, etc., получаваш усещането, че някой лекичко или не, се гаври с теб. При качествените неща това е фина закачка със сетивата и мисълта, при кофтите - левашки провокации. 

2. А Джон пък, Кейдж, си е композитор - финяга от много висока класа. И как не съм знаел, че освен прекрасната "4:33" за симфоничен оркестър и онова с дванайсетте радиоапарата, той имал и композиция за пиано "ASLS" /As SLow aS Possible" - "Възможно най-бавно"/, от 1985. Веско! Весела! Казвайте ми ги тези неща. Кейдж не конкретизирал колко бавно и затова - според темперамента на изпълнителя, имало версии от 20 до 70 минути.

3. Играта загрубява, когато през 1987 Кейдж пренаписва ASLS за орган. Рекордът за продължителност е 14:56 ч. /2009, Дайън Лъчезе, университет Таусън, САЩ/

4. На една конференция през 1997г. в Германия, философи и музиканти обсъждат, как да се подхожда към пиесата /ето, има и полезни конференции на този свят/ и решават да я изпълнят за 639 години. Цифрата е годишнината от монтирането на първия църковен орган /1361г./ в историята, в катедралата на Халберщат. Речено- сторено - построяват пак там нов орган /2009/, покриват го със стъклен похлупак - все пак, акордите ще звучат шест века и не е желателно да смущават бюргера.

Изпълнението започва със седемнайсетмесечна пауза /така е в партитурата/, а сега се свири дванайстият акорд. Тринайстият ще започне на 5 септември 2020г.

6. Както казва един герой на Вим Вендерс: "животът не трябва да се взима насериозно, но към дребните неща трябва да се отнасяме много внимателно."

*сн.: Луис Артус /Lluis Artus/. Снимки на хора по плажовете на Калифорния. Красив бански костюм.

Шоуто на Труман

1. Понякога, макар и рядко, ме обзема едно много особено подозрение - че съм олигофрен, но тъй като околните ме щадят, правят всичко възможно да не го разбера. Отвреме-навреме обаче, не успяват да го скрият и някакви бледи признаци се очертават под този плащ на милосърдието, но веднага след това изчезват, така, че никога не разбирам истината докрай.

2. Предполагам, че познатите ми практикуват няколко варианта за маскиране на срамното ми състояние от самия мен:

а) преструват се, че не забелязват олигофренските ми изпълнения и се държат така, сякаш върша нещата нормално.

б) спускат се на моето ниво и тогава аз се чувствам разбран, сред приятели и даже съмишленици /мисленето при олигофрените, като изключим някои проблеми с рефлексията, си е напълно приемливо/

в) спускат се под моето ниво и се държат по-олигофренски от мен, за да мога аз да си кажа: "О, изглежда съм доста умен, като гледам какво говорят и вършат тия хора."

3. Първият /а/ вариант извиква у мен едни light, слънчеви пристъпи на параноя, с които лесно се справям; нещо като пулсации на ежедневието в хипогастриума са. Вторият, /б/ - с него ми е комфортно - чувствам се обичан и разбран.

Третият обаче, /в/ ми е проблем. Той е най-коварен. Забелязвам го постоянно и се чувствам виновен, че хората се подлагат на такива натоварвания заради мен. Толкова пък да съм им важен? Не знам, само да не се окаже, че всички отдавна сме в шоуто.

* на сн.: кадър от филма

Впечатления - лайт

Снимки, карикатунки, цитатунки и един вицун

1. Снимки

Стокхолм на сутринта след закона за смяна на автомобилното движение от ляво на дяснопосочно. /1967г./

Лондон, 1930 г. Пожар в музея на мадам Тисо. Някои не са издържали.

2. Карикатунки

3. Цитатуни

Томас Гилович /Gilovich, 1993, "How We Know What Isn't So"/, един от механизмите за възникване на погрешни убеждения:

"Ефектът на фалшивия консенсус" - когато ви се струва, че мнението или гледната ви точка се приема от много повече хора, отколкото е в действителност. Пример - политическите опоненти - винаги считат, че мнозинството нормални хора споделят именно техните виждания, а опозиционните се приемат от малък брой маргинали.

***

Алек Попов: "Онова великолепно набъбване, изправяне, втвърдяване, което прави света тесен като детски слип, опънат върху Хималаите."

***

Марсел Дюшан: „Няма решение, защото няма и проблем“

***

Джон Кенеди: "...И винаги ще се намери някое копеле, което нищо не е разбрало."

4. Вицун

- Иванов!

- Аз!

- Логично. Петров!

- Аз!

- Логично. Георгиев!

- Аз! 

- Логично.

- Господин сержант, защо винаги повтаряте "логично"?

- Ела тук, момчето ми. Виждаш ли на онзи бряг два гаража - син и червен.

- Тъй вярно, виждам ги.

- Ето така и ние - раждаме се, живеем, умираме.

Чудесен ден за лов на фламинго

Всъщност, няма нищо сложно - някъде веднъж на два-три месеца, се събуждам с тревожния въпрос: "Тварь ли я дрожащая, или право имею?" и отговорът е винаги "да". Меткам две фанелки и малко обективчета в сака и поемам нанякъде. Пълни глупости. Просто периодично искам малко да похипарствам сам. Пък и тези фламинги ме държат неспокоен. Сменям езерото - вместо Керкини, ще е Вистонида - долу до Кавала, там най-лесно можело да ги срещнеш.

По пътя към Драма и след нея, си снимам интересни неща. Съветвам ви да изберете планинския път, иначе магистралата какво - само надуваш в транс и гледаш тунелно. А така спираш на всяко интересно място и дори правиш приятен рекорд - 400 километра за осем часа. Ето например два мраморни къса

Това е турско гробище

Това е полуразрушен мост на река Косинтос /минава се пеша, опитах/

Това е гора, стъблата не са мокри, пипах ги, такъв си им е цветът

Ето Ксанти. Добре, че беше жената от GPS-а, преведе ме перфектно през града, иначе досега щях да го разглеждам - тесни еднопосочни улички във възрожденски стил, хорациите щъкат съботно, табели - жаме.

Порто Лагос. Имаме система от лиманни езера и Вистонида е най-голямото.
Рибарското пристанище

В ранния следобед, не пречи да се огледам за спане /в колата, естествено/. Мислех си за паркинга на пристанището, огромен и пуст, но този знак някак си ме напрегна.

Отсреща имаше хубава пиниева гора /от пинии/. Под тях се спи отлично, но там всичко беше гъбясало и ме посрещнаха охранени комари, които се блъскаха в очилата ми с метален тътен.

Още малко пристанище

 

Тръгнах да търся фламинген - обитавали били източния бряг. Пътем - един манастир /Св. Никола/ на остров в езерото, който всички снимат като отидат там.

Красивичък е, но защо отците си вкарват колите чак вътре?

Езерото отляво с двама самотници

Езерото отдясно - ето ги фламингусите. Потичах здравата по брега за по-интересни гледни точки. Както обикновено, не искат да ги приближаваш. Имаше и един фотограф с птичарски обектив, който не залягаше като мен, а носеше домакинска стълба боядисана в бяло. Слагаше я някъде сред камъша и се качваше отгоре да ги снима. Предполагам, че се прави на фламинго и така го пускат по-наблизо. Моят подход е друг - подло пълзя към тях, докато не ме открият /почти веднага/ и не се дистанцират отново. Като хоризонта са - както и да го дебнеш, той все е на пи-ер квадрат от теб или нещо подобно. Ето малко от улова ми.

Държат се несъмнено като фотомодели. Тук семейство гъски-бюргери им се чуди

Тук тръгнаха да се отдалечават, защото много ги приближих. Апропо, за това как, защо и дали да се маскираш за да се приближиш до дивите животни има интересни тези. Основното правило - както и да им се правиш, те ще те видят първи и от тях ще зависи колко да те изтърпят. Значи: колкото по-маскиран и дебнещ си, толкова повече ще имитираш хищник и те няма да те одобрят. Обратното - да ходиш безгрижно из гората или да жвакаш в крайбрежното блато и весело да си подсвиркваш, също не става - пак бягат, защото не искат да се свързват с някаква явна откачалка. Сложно е.

Тук явно нещо се преподава, синьозелено училище

Всички ядат

Тук се търси хармония чрез симетрия

Стига, че никой няма да чете.
Сл. прод.

Фрагм. от март - 2

1. Скоро един студент, като си разсъждавахме, че самоубийствата най-често ги извършват психично здрави хора, ми каза: "Не, не мога да си представя, че нормален човек ще стане сутрин и вместо да си изпие кафето, ще си каже: "дали пък да не се самоубия?"  

Ех, пич, мисля си. На 19 години си, изчакай малко; ще си представиш. Всичко ще си представиш.

2. В Калининград, бивш Кьонигсберг, на лятната къща на Кант, местните дебили написали със спрей: "Кант е глупак" /"Кант - лох"/. Нима не е прекрасно? Михаил Булгаков, разбира се е предсказал отдавна тази реакция. В М&M, Воланд споделя пред ужасените си събеседници /Берлиоз и поета Бездомни/, за разговора си с Кант:

"Казвах му аз тогава на закуска: Вие, професоре, воля ваша, но нещо неразбираемо сте измислили. То, може и да е умно, но е много объркано. Ще ви се надсмиват."

3. Прочетох тези дни, че Джек Никълсън казал: "Хората, които обичат да говорят с метафори, да дойдат да ми сапунисат чатала". Хубаво е. И понеже обичам да говоря с метафори, веднага си представих как чакам на опашка пред банята му за да го сапунисам. "На теория съм съгласен" - както  казваше един приятел през 1988-ма, като го молех за съдействие да свием ръководството по Роршах на Бом от една библиотека.

4. В един второразряден крими-сериал, психиатърът е силно разтревожен и съобщава на детектива: 

- От сейфа ми е изчезнало силнодействащо лекарство!

- Какъв е ефектът му?

- Изтрива паметта. Но също така, разрушава личността!

Явно копелетата са спестили от консултант.

* на сн.: снежнозахарна вълна /на Копитото/