Numbed

1. Знам, че е свързано с личната оптика, но напоследък се появяват серии от бърнаутнати офис-монотеисти, мъчително налучкващи пътя към трите кита на самолечението - черен хумор, извънбрачни връзки и алкохол. Разбира се, преди това са преминали през гастрити, рефлюкси, паник-атаки и т.н. Идват и искат обяснение. Просто чувам как гневно ми заповядват: "Защо живея така? Дължите ми обяснение!" Да го знам, да го дам, но знам ли го? Като всеки от професията съм свикнал на сюрреалистични въпроси оформени в инвариантна формула, например: "Вие като психиатър, какво мислите за... (носенето на стринги, ландшафтните вселени, преименуването на Македония, арианизма" и проч.

2. С тези хора, могат да се използват различни метафори, но две си харесвам особено - квазистаринната арабска - проблемът идва когато тялото ти започне да изпреварва душата, бързайки незнайно закъде и защо - постепенно се препарирваш, ставаш "emotionaly numbed", както казват едни. Компютърната метафора е доста по-пошла, но върши работа при изчерпани айтита - софтуерът ти се ъпдейтвал непрекъснато, но хардуерът ("желязото") вече не смогвало да го задвижи и почвало като стария ми лаптоп - да работи бавно, да грее, да изкарва странни съобщения, радостно да минава във "фрийз" и неохотно да се съвзема. Харесвам ги, като passing tones в джаза са ми - недиатонични, изсвирват се бегло и служат за преход към следваща импровизационна фигура

3. Нещо лично: използвайки компютърната метафора "мозъкът е процесор", имам допълнения. Човек трябва да се старае да общува с хора с по-висок клас процесори. Веднага се натъжавам когато пред мен се изправи човек с Интел 286 или 386XT. Чистото удоволствие идва при по-високите тактови честоти - i586 или модификациите му. А ако е и четириядрен, направо му ставам ученик и го следвам навсякъде по света или там където ходи.

* сн.: Nil Jorgensen

Моисей, Сашо, ФБ

1. Един блогър разказва, как веднъж слушал лекция за раннохристианската литература или нещо подобно и лекторът, (подозрително много напомнящ стендъп-комик или квартален луд, но нали те умеели да докосват сакралното, затова си траел), започнал с това, че основните човешки ценности са формулирани в 12 правила, известни като "Дванайсетте заповеди на Моисей". Моят човек се заинтригувал не на шега, защото знаел за десет заповеди и заподозрял, че едни други две са известни само на посветените - лектори или някакъв суперклир, достъпващ Тайното знание. Веднага задал въпрос-молба към лектора, ако е удобно, да му предостави един шортлист с тия заповеди. Онзи го изгледал като малоумен и след драматична пауза, изредил заповедите, дванайсет на брой. Блогърът не познал ни една, това били някакви съвсем други заповеди. Ето така, някак си.

2А. Сашо (6 г.) огорчен ни съобщи, че в децката им забраняват да имат повече от едно гадже, т.е., изправен е пред тежък избор - Тея или Изабела. Обсъдихме, че много по-разумно (т.е. непедагогично) би било, да ги задължат или да нямат ни едно (целибат с последващо замонашване), или да имат повече от едно (досущ невръстен донжуан). Съгласи се, но през цялото време ме гледаше с известно недоверие.

2B. Освен това, Сашо леко модифицира правилата на "Не се сърди човече" и ни задължи да ги спазваме. Пипнал ги е така, че винаги той побеждава

3. Един тинейджър си качил сравнително откровена снимка във ФБ за да впечатли и евентуално възбуди приятелката си. Първа обаче, реагирала баба му с реплика: "Ух, какъв си хубавичък!" Момчето, сериозно изплашено, махнало акаунта си и никога повече не влязло там.

* сн.: Eric Gillard

А ако...

А ако знаете колко е приятно, в разговор със слабо познат човек, деликатно да се осведомите за възможността да купите душата му.

* сн.: Renaud Coilliot

Фрагм. 06-18

1. Докато ходех из града, си пуснах някаква аудиокнига в слушалките и установих, че ми пречи - налага се да се вслушвам и не мога да си мисля нещо свое. Значи, като ходя - мисля! Какви неща се случват незабелязано за човека. А Джордж Коулмън (тенорсакс) примерно, не ми пречи да мисля, помага ми.

2. Олег Андреев, руски блогър:

Бетховен преобърна живота ми. Бях на 12, слушах си Абба, Супермакс и темподобни. А веднъж - връщам се от даскало и баси! - Петата симфония. И край. Взех от баща си пари и си купих всички клавирни сонати на тоя келеш. После Хегел, Достоевски и животът ми, общо взето не се получи. Можех да стана милионер...

Не бива да се дава на децата всичко това. Нека си живеят прецакани, нека се стремят към успеха. После ще се гордеете с тях.

Не, сериозно, не допускайте децата си до нормалната музика и литература. После ще им се повръща от ежедневието, а нали трябва да се живее.

Даже след Сервантес, да гледаш цялата тази бълвоч наоколо без да заплачеш, е невъзможно. Трябва нещо леко, оптимистично, за да може детето да стане прокурор или вицепремиер.

3. Из дневника на девойка

22.05. Впечатленията ми от вчерашния концерт на Деви Премал. Деви има много високи вибрации - анахатни, при това, достатъчно силни за да ги усетиш физически. Най-запомнящият се момент беше когато изправени пяхме мантра и всеки трябваше да гледа в очите на съседа си, а след това да се обърне към другия си съсед, като при това, се обръщаш към вътрешния му бог. Тогава получих усещане (то ми е любимото!), че съм център на огромна молекула, а всяка свързваща частица в нея е също център!

23.05. Днес е някакъв доста сив ден. Сутринта 108 пъти изпях Aad Guray Nameh Jugaad Guray Nameh Sat Guray Nameh Siri Guru Dayvay Nameh, обръщайки се към тези, които са успели да ме разстроят. Чувствам се прозрачна!

* сн.: Мери Елън Марк

Животът на кранистката

1. Тези дни видях истинска кранистка отблизо. Едричка, възраст - неопределима, седи на малка открита платформа на десетина метра от земята, под плажен чадър. Единият и крак се клати свободно в нищото, главата клюмнала надясно - гледа си телефона или дреме. Над нея се извисява кулокранът - стоманена, петдесетметрова ажурна кула, застинала неподвижно. От куката лениво висят някакви дебели ленти, които биха хванали и вдигнали нещо

2. Изведнъж осъзнах, че става дума за огромен оранжев фалос, който изпива цялото либидо от околността и го изстрелва към ноосферата - един обратен гръмоотвод на желанието. Наоколо щъкат работници - мъже, копаещи метро. Мога да си представя тяхната печал - с това постоянно безсилие, вялост и дисфункционални оргазми.

3. Дълбокият смисъл на това, всички кранисти да са жени, очевидно е в опита кранистката частично да поеме/отрази натрупващата се либидинозна енергия на ниско ниво, за да осигури поне относителен комфорт на работниците, което пък, в крайна сметка би повишило работоспособността им.

4. В така конструираната парадигма, ние виждаме кранистката като жертвата-терапевт, един наранен огледален обект, който според мен трябва да получава надбавки към заплатата си не за “височинен труд”, както грубо се изразява Кодекса, а за “либидна вредност” или “свръхлибидитет” (и двата термина са предложени от мен, в по-ранни текстове). Кранистката - едно късно копие на Наранения лечител

5. Изтръгнатият въпрос, неприятен и вадещ ни от серията заблуждения за живота на кранистката е - както един естет от XVIII в. пита – „как се случва така, че всички започваме живота си като индивидуалности и завършваме като копия?“ и намира отговор, че копието е това, което после се индивидуализира отново. Кога после? В смъртта, естествено, както намеква Брентано.

6. Разбира се, проблемът с посткоиталните разговори на/с кранистката е от съвсем друго естество и тук, най-малко е мястото за разискването му

* фото: Edward Nafva

Антигравитация и дизайн

Едно изключително красиво изобретение за борба с гравитацията, в датско изпълнение в Designmuseum, Danmark. Снимките не са мои, вероятно ще ме призоват в ДКС, Отдел за защита на столов дизайн (ДКС = Датски кралски съд). Двадесет броя.
1.

2.

3.

 4.

 5.

6.

 7.

 8.

 9.

10.

 11.

12.

 13.

14.

 15.

 16.

 17.

 18.

 19.

 20.

Данийка

1. Колко пътеписи изчетох за Дания и все едно и също - вижте това, посетете онова, много вали, много е подредено и чисто и проч. А колко по-просто е на място - веднага виждаш - не вали, горещо е, средната датчанка е красива, висока, руса, с дълги крайници и големи стъпала, качена е на колело и профучава край теб. Може би малко по-снажна е отколкото съм свикнал. Разбира се, моментално се идентифицирах с нея и след това ми беше лесно.

2. Както някъде споменах, нещата са прости. Всяка страна има няколко силни места, които следва да се видят и като изключим Италия, обикновено са не повече от три-четири. Датските за мен бяха три - Елсинор, Киркегор и Музеят на дизайна. Естествено, на място виждаш още хиляди любопитни подробности в амалгамата среда-хора-бит. Например: екологичен фризьорски салон, цветята са много евтини и доста мъже и жени ходят с огромни букети по улиците, продават едни топки с обогатена храна за птици,  които слагаш някъде в парка, във вагоните на метрото има тиха зона - седнеш ли там - мълчиш, но затова пък, няма машинист и т.н. Абе готина е странатаааааа! Стига приказки, ето малко снимки.

0. Тихата зона във вагона, щиленахте и проч.

1. Данийки на колела

 2.

 3.

4. Всички са нормални, спокойни, усмихнати

5. Библиотекар е дошъл на работа с кабриолета си

6. Датско дворче

7. Андерсенови приказки

8. Площадче

9. Облагородяване на средата

10. Датският минимализъм in action

11. Отзивчивост и възпитание преди всичко

12. Копенхагенски подлез за улеснение на пешеходеца

13. Стандарт

14. Дотук беше главно Ерос. Необходим е и малко Танатос. Гробът на Киркегор. Можеше и малко паметник да сложат, все пак им е най-великият философ, но - минимализъм преди всичко

За Елсинор, друг път, сега нямам настроение