Пак за Джармуш

1. Гледах наскоро "Патерсън" на Джармуш и малко се успокоих. Бях се отчаял от него в последно време - започнаха едни зомби истории, едно хабене на Бил Мъри и на Тилдата - вампирясал е гадният водолей, помислих си. Нищо лошо, всекиму се случва понякога, но аз къде съм в тая вселена?
2. Обичам зомби истории, но не и концептуалните. Искам зомбитата да настъпват в омерзителни редици срещу зрителя (т.е. срещу добрите) и да издават онези противни звуци, и добрите да ги съсичат с мечове и брадви, и замалко да не успеят, но в последния момент все пак да успеят, и после малко роуд-муви, и хоп - ново свърталище на проклетите твари, и пак ги почват с мечовете. И да - отвреме-навреме някой не внимава достатъчно, вампирясва и се налага да го убият. Обикновено това е един от най-готините партньори и този номер с наложителното убийство на най-добрия ти приятел ме кара малко да се плаша от себе си
3. А Патерсън е превъзходна история от тези дето външно не се случва нищо, а вътре кипят процеси, които ти се предлага да изследваш, най-добре с метода на свободните асоциации и без никакво отлагане да ги сравниш със своите (процеси). 

Истински Джармуш - парадокси и странни смешки отвън и меко до средно валпургианство отвътре

Ф-ти

1. На кухненския ти балкон има най-различни дребни предмети. Някои трябва да бъдат изхвърлени, други може някога да станат полезни, трети са откровено вредни, но някак са успели да се вградят във велтаншаунга ти и не можеш да рискуваш да ги метнеш. Сами по себе си, те образуват колекция от ненужни неща, която погледът ти композира всеки път различно. Затова и не знаеш как ще изглеждат утре. Може да се окажат следи от някакъв личен Златен век, или да ти напомнят за колекционера на Фаулз или просто да ти послужат за временен плен - онова задължително забавяне в действията на героя по средата на вълшебната приказка
2. Писането на дневник (сега - блог) малко ми прилича на дефрагментация на диск - минаваш по концентричните кръгове на паметта си и намираш забравените в различно време парчета. После ги подреждаш където им е мястото и така ще имаш по-бърз достъп до тях, когато ти потрябват. Достъпът никога не става по-бърз, но затова пък ти не ги и търсиш особено. Значи операцията е имала чисто терапевтичен ефект.
3. Ако човек невнимателно се вгледа в себе си, увлечен от идеологията на колективното самодоволство, вероятно ще забележи, колко е готин. Ако истински се вгледа в себе си, ще забележи, че е в опасна близост до Свещеното безумие. Ако не се уплаши, значи има много яки нерви или отчайващо слабо зрение

* п-ов Пелион, Greece

* Винаги си първа ти на тоя свят

Ако попитате психотерапевта си как се готви супа:

- Всеки може да приготви супа. Трябва просто да излезете от зоната си на комфорт, да застанете до печката и да започнете да готвите. А защо не си зададете въпроса "защо точно супа?" и "защо точно сега?"
- Сигурно сте прав. А какви продукти са необходими?
- Продуктите за всяка супа са уникални. Вземете тези от тях, които ви подсказва вътрешният глас и започнете да готвите.
- Можете ли да ми опишете процеса на готвенето стъпка по стъпка?
- Тук няма универсални рецепти. Вие трябва да си кажете: "Да! Аз ще сготвя най-вкусната супа на света"! И стъпка по стъпка да започнете да я готвите. Помнете: пътят от хиляда мили започва с първата крачка.
- И все пак, с какво да започна?
- Започнете с взимането на решение. Най-важното е да си поставите конкретна цел. Вие трябва ясно да формулирате целта си: супата трябва да бъде приготвена. Навиците и уменията ще се появят сами.
- Не ми става много ясно. Какви действия трябва да предприема, за да приготвя супата?
- Всяка супа е опит за промяна. Не чакайте чудо или вълшебна пръчка. Просто застанете до печката и не се страхувайте да експериментирате. Вие трябва да намерите решението сам.
- Какво бихте пожелали на начинаещите готвачи?
- Да вярват в себе си. Това е най-важното.

* Алиса, Кондорът и Лигавата костенурка, худ. Anthony Brown

Поредните версии

1. Нито е ново, нито е сложно: човек е изтъкан от различни, взаимодействащи си истории (“екология от истории” на Бейтсън) - чути, видяни, преживяни. Ако в теб са вплетени повече хубави истории отколкото лоши - ти си готин, ако съотношението е друго - не си. Останалото са рационализации (“не си много готин, но не си и чак толкова лош” или “сега не си готин, но при други обстоятелства ще си” и др.).
Интересен проблем са хората запълнени догоре със скучни истории, но предполагам, че за тях в рая/ада ще има отделен казан (пълен с отровни благовония в единия случай и с лесновъзпламеним катран в другия). Дотогава - търпение и късмет. Естествено, моята теза е труднодоказуема в този формат - изисква твърде много текст, а ние помним Паскаловото: “Ако имах повече време, бих го написал по-кратко”. Знам, приемането на реалността винаги е било голям проблем по нашите земи, но в доверителен разговор мога да излъскам тази си идея до аксиоматичен блясък
2. Гледах едно филмче за Кант, в което за 10 минути ти обясняват какво е имал предвид и разбрах, че се бил опитвал да отговори на три въпроса. Два от тях си ги задавам постоянно (“Какво съм длъжен да направя?”и “Какво мога да позная?”), но третият ми е доста загадъчен: “На какво смея да се надявам?” На какво да се надяваш, наистина - ходиш постоянно като отвързано оръдие на галера (Генис). Това шега ли е?

* На снимката: първият електрически уред на Sony - оризоварка, 1946 г.

Fr.

1. Колко би било хубаво езикът да има край. Примерно - учиш английски цял живот с един и същ учител и в един момент, ти си на 72, а учителят на 91 и той ти казва: “Край, братчед, езикът свърши, ти го изучи целия”. И така стоим и мълчим - какво да си кажем - езикът е свършил. Мълчим, мълчим и по едно време той: “А я ми кажи как е стол на английски?” Изпитвал съм нещо подобно, но не точно с английския
2. Според Павзаний (цит. по Бодриар: “Пароли”), Нарцис имал сестра-близнак, пълно негово копие - с еднакви лица и прически, еднакво облечени, ходели заедно на лов и навсякъде. И ето, че Нарцис се влюбил в сестра си и когато тя умряла, той започнал да ходи при извора и въпреки че разбирал, че в него вижда само отражението си, все пак било утешение като си представял, че вижда не себе си, а че пред него е образът на сестра му

худ.: Edward Coley Burne-Jones, "Спящата красавица"

Фр.

1. Понякога като ходя и нося със себе си хубави, пресни абстрактни идеи и още докато се чудя ще ги споделям ли или ще ги оставя за себе си, чувствам как омерзителната ръка на насъщното започва да навява пясък отгоре им и ако не избързам, ще ги покрие съвсем. И още секунда и край - победи ми ги, покри ми ги
2. Пелион. На един световъртежен завой високо горе, с разкошна гледка към околните заливи и даже към две островчета, стои опечен, възчерен човек до прашна камионетка Нисан и продава различни селски неща. Зелените смокини са по 2 евро килото, взимам си едно и погледът ми се задържа върху як бинокъл лежащ на стола до него. Първоначално налудно ми хрумва, че с него гледа кога идва кола, та отдалече да се подготви психологически за евентуална транзакция, но шосето е с такива виражи, че няма как това да стане. Очевидно гледа пейзажа, който и без уред е страхотен, но той явно му се е нагледал с невъоръжени очи и жадува биноклева различност. Много настоява да си купя и розмарин и още някаква загадъчна билка, повтаряйки “цай” и понеже се колебая, започва добре познатата на специалистите процедура по подаряването. Предполагам, че си мисли: “Щом толкова се опъваш, аре да видим дали пък няма да ти ги връча”. Накрая се оказваш с наръч билки-подправки, едно бурканче с неизвестна гъста субстанция (тъмен кехлибар - мед?), отделна билка силно миришеща на тамян, която отнася много обяснения, явно е по-специална (възможно да е “кихнисладко”) и няколко смокини от узрелите, защото всеки знае - започнеш ли със зелени, трябва да завършиш със зрели. Впечатлението, както обикновено е, че си получил подаръци за много повече от нещастните ти две евро. Хубаво е така, ендакси е

История

1. Един старец ми разказа тази история и после исках нещо да уточня, но не го срещнах никъде повече. Допускам, че е умрял, но едва ли във връзка с това, че ми я е разказал. А може и във връзка, не знам
2. В Качуристан - мъничка, патриархална страна правели всяка година фестивал на традиционната (качуристанска, естествено) музика. Нея година особено впечатляващ бил Засун - млад кaчуристански виртуоз, в чийто ръце килмъдурът (народен кочуристански инструмент) пеел сякаш златострунен. Засун с лекота преминавал през стиловете - кеф ти лайкобо, кеф ти сарджонко и даже особено трудният и слабоизвестен махри!
3. След него, на сцената излязъл много възрастен, твърде смачкан от живота белобрад кaчуристанец, на име Удод. Изнемощял, залитащ, замята парцаливия си каламар, а килмъдурът му - нямам думи - целият издраскан, само с две струни - едната изглежда е от волска жила, другата - обикновена тел. Седи неподвижен, по едно време нещо сякаш изсвирва, после пак дълго седи и нищо не се случва. Накрая един мъж почтително го извежда навън
4. Журито - най-уважавани белобради старейшини, без дълго колебание, необяснимо как, му присъждат първото място. Засун тича при тях, суети се, разочарован е, иска обяснение - как така, какво става?
5. Ами какво да става - обясняват му - ти наистина свириш прекрасно - много по-добре от Удод, така си е. Но нямаш Зин, това е. Удод има Зин, ти нямаш. Това е.
- Зин! - вече здравата вбесен пита Засун - какъв за Бога, е тоя Зин, откъде се взима?”
- Ние не знаем какъв е тоя Зин. Нито пък знаем откъде се взима - отговарят мъдрите старци. Но Удод има Зин, ти нямаш.