Път и шествие

1. Едно от най-хубавите неща когато пътешестваш, е мисълта: “Нямам представа къде ще нощувам”. Повечето хора се плашат от нощта и то не защото някакъв архаичен ужас от тъмнината ги мори, а от най-обикновените обитатели на нощния свят - дриади, мойри, лъговици, някакви досадни речни духчета без названия и т.н. - много са
2. Веднъж, в подобна нощ оставих прозореца на колата си отворен и докато се мотаех наоколо да гледам лунния изгрев, вътре влязла някаква същност. Първоначално си мислех, че е блатник (наблизо имаше блато), но те би трябвало да миришат лошо, а в колата дъхтеше нежно на пуканки, което ме наведе на мисълта, че е или курдуш или млада мойра. Така или иначе - очаквано спах лошо, с множество пробуждания с чувство на страх и уют едновременно. Трябва да се внимава
3. Всяко пътешествие е шестване в търсене на себе си по оставени минимални и абсолютно ирационални следи - случайни стъпки, звуци, аромати. Например, като се наведа да взема някакво камъче от земята, почти съм сигурен, че има поне още един човек на планетата, който прави същото в този момент. Какъв е той, прилича ли по нещо на мен и по какво? Дали му влияе това, че го копирам или той мен? А ако не дай си боже, са двама? Например един китаец в Гуанджоу и един афро-африканец (бивше "негър") в Того?

*сн.: скрийншот от "Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън" /Уес Андерсън/

Вече видяно

Един познат ми каза, че е възпрепятстван да се видим и започнах да си фантазирам как точно е възпрепятстван. Малко след това се появи Ани Димова и ми припомни, че в любимата “Алиса” процедурата е изчерпателно описана:

— Трябва да си спомниш — забеляза Царя, — инак ще заповядам да те обезглавят.
Клетият Шапкар изпусна чашата и хляба с масло и падна на едно коляно.
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна той — жално ще бъд…
— Жално е, че не знаеш да говориш — каза Царя.
Едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска, но веднага го възпрепятстваха разпоредителите на съда. (Тъй като думата е доста мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзваше на края с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)
„Хубаво, че видях най-после как се прави — помисли Алиса. — Толкова често съм чела във вестниците, че: «през време на делото, някои от присъстващите се опитаха да ръкопляскат, но бидоха незабавно възпрепятствани от разпоредителите», а никога досега не знаех какво значи.“
— Ако това е всичко, което знаеш, можеш да почакаш долу — продължи Царя.
— Не мога да ида по-долу — каза Шапкаря. — И без това съм на пода.
— Тогава можеш да седнеш — отвърна Царя.
Тук другото гвинейско прасе започна да ръкопляска, но биде незабавно възпрепятствано.
„Отървахме се от гвинейските прасета — помисли Алиса. — Сега ще тръгне по-добре."

* на сн.: истинската Алиса

Цитатник

1. Цитат от Бунюел както съм го запомнил (от “Моят последен дъх”):
“Моят идеал за безсмъртие е веднъж на десет години да ставам от гроба, да отивам за вестници, да си купувам един и да го преглеждам, след което да се връщам и с облекчение да си лягам пак в гроба.”
2. А ето как е в оригинала (прев. от френски Нина Венова):
“И едно признание: въпреки че мразя информацията, бих искал да се надигам измежду мъртвите всеки десет години, за да отида до будката и да си купя вестници. Това би ми стигало. С вестниците под мишница, блед, ще се прокрадвам покрай стените обратно в гробището и ще чета за злощастията на света, преди отново да заспя доволен, под успокоителната закрила на гроба.”

3. Ужасно, всеки си запомня както и каквото му е кеф. Но пък и преводът оригинал ли е? Най-добре да се осланяме на спомена. Споменът го обичам повече от всеки оригинал, както и интерпретацията ми е по-свидна от всякакъв факт

* ил.: Pulpbrother

Донкихотщини - два текста

1. От 51-во есе на Хавиер Лансон - “Опровергавам слуховете”
За да си измислиш новина, няма нищо по-ефикасно от това да я отричаш категорично. Спомням си, че навремето ми доставяше удоволствие да опровергавам в кръга на средно близките си приятели въображаемия слух, който ми приписваше сантиментална връзка с някоя тогавашна красавица: “Нямам какво да кажа за Айтана Санчес Хихон”, казвах тайнствено; “Понастоящем ние с Жудит Маско не поддържаме връзка”; или понякога, още по-дръзко: “Моля не ме питайте повече за приятелството ми с Брук Шийлдс”. Намятайки одеждите на достойнството и дискретността, аз давах да се разбере, че едно може би старомодно чувство на кавалерство ме спира да говоря по тези лични въпроси. Съблазнител и кавалер едновременно благодарение на едно сдържано опровержение
2. Набоков
Винаги съм бил убеден, че в битките си с реалността Дон Кихот търпи тотално поражение, но се оказвам в заблуда. Набоков (лекции за Дон Кихот, Харвард, 1951) систематизира всички сблъсъци на Хидалгото с въображаеми или не “същества и предмети” и ето какво се оказва.
Сраженията са четиридесет, Набоков ги изброява и анализира, и повлиян от увлечението си към тениса, им присвоява точки за всяка победа или загуба. Неочаквано разбираме, че Дон Кихот приключва с краен резултат 20:20.
“Или ако се придържаме към броенето в тениса - 6:3, 3:6, 6:4, 5:7. Но петият сет няма да бъде изигран - мачът е прекъснат от Смъртта. Нещо повече - в първата и втората част на книгата, резултатът също е равен - 13:13 и 7:7, съответно. Странно е да се открие толкова устойчиво равновесие на победи и поражения - отбелязва Набоков - в не твърде свързаната, с вплетена жива нишка книга. Причината за това е тайнственият усет на писателя, художествената му интуиция, стремяща се към хармония”
3. Излиза, че “борбата с вятърни мелници” е един доста читав метод за измъкване от Системата. Доколкото разбирам, има хора които го практикуват и досега. Познавам някои.

* ил.: чертеж на вятърна мелница, направен от Набоков

Понякога

1. Понякога ми се иска да висна на стрелката на 2019-та година и да не и давам да мръдва напред. Дали е само заради ковида? Знам, човек обича завършените сюжети - много по-спокойно ти е като си представиш, че както е било, така ще е винаги.

Да обсъждаш бъдещето напоследък е доста рисковано, (дали няма да го урочасаш?), което ме подкокоросва да поидеализирам миналото. Там пък, трябва да пристъпваш адски внимателно за да не затънеш в някакво друго блато - на ретротопията си (Бауман)
2. Като слушам песен, никога не следя текста - първо защото ми е труден английският, второ - защото са ми по-интересни инструментите. Затова и не знам какво се пее в “Stranger Things Have Happened” на Foo Fighters - заглавието ми е достатъчно
3. Удивително е как се губи човек в постоянните си опити да оправдае очакванията на другите. Или в страха от тихомълком разрушени велики репутации

4. Възможен диалог:
- Къде си, не мога да те намеря?
- Трудно е за обяснение, но изчакай малко, тука оправдавам едни очаквания!
Но не изчакват очакванията

* ил.: Luiccotta

Зернер

Валтер Зернер, 1918 г., “Последното разхлабване” - първият манифест на дадаизма, публикуван малко преди този на Цара (в превод на Петя Хайнрих, от чудния сборник “Но Поезия N. 3” от 2014 г.)

2. Какво ли е свършил първият разум, озовал се на земното кълбо? Вероятно се е изумил от своето присъствие и не е знаел какво да захване със себе си и с мърлявото превозно средство под краката си. С времето хората свикнали с разума, който смятали за толкова незначителен, че даже не било нужно да го пренебрегват
3. Даже и на един машинист му хрумва поне веднъж в годината, че отношенията му с локомотива не са обвързващи и че той не знае за брачния си съюз нещо повече от онова, което узна след онази гореща нощ в гористото Буа. От друга страна, в хотел Ронсеруа или на Пикадили вече се е случвало да се оплетат така дяволски работите, че човек да не разбира защо си гледа в момента ръката и си подсвирква, защо чува сам себе си как се чеше или как обича слюнката си. В този на пръв поглед толкова миролюбив пример изпъква възможността да се сгъсти натрапливото усещане за скука и да се издигне като кула от породената мисъл за причината на тази скука
5. Всеки представлява (повече или по-малко) една въздушна конструкция dieu merci (слава богу, фр.). (Между другото: давам десетак на онзи смелчага, който опровергае твърдението ми, че всяка норма е произволна!). В противен случай би настъпил епидемичен мор. Диагноза: зверска скука; или: паническо безразличие; или: трансцендентално недоволство и т.н. (Може да се продължи произволно дълго и да послужи за пълен списък на всички бездарни състояния)
7. Най-красивият пейзаж, който познавам е кафене Барат при парижките Хали. По две причини. Там се запознах с Жермен, която освен другите работи, просъска: “C’est possible que je serais bonne, si je savais pourquoi” ("Бих могла да бъда добра, ако знаех защо", фр.). Признавам си с жлъч: пребледнях от радост
10. Човешката глава е изпразнена от мисли. В най-добрия случай има там една мисъл, която се преструва на такава. (Винаги обаче е налице нейният словоохотливо бъбрещ говорител!). Всяка дума води до позорно излагане, длъжни сме да отбележим. Човек просто издухва във въздуха изречения, гъвкави като циркови артисти и ги запраща върху въжени мостове (или пък върху растения, в пропасти, върху легла)

*ил.: фонетична карта на човека

Импр.

1. Веднъж с приятел искахме да свирим в едно читалище, защото ние си имахме инструменти (бас и солокитара), а те - апаратура, но те казаха, че вече си имали група към читалището, но можем да се запишем в театралния им кръжок и направо да почваме репетиции
2. За нас беше важно изкуството, все едно в каква знакова система ще е и ние веднага се записахме, и започнахме с една пиеса на Стриндберг - "Мъртвешки танц". Мисля, че това беше доста висок старт и за двама ни (нямахме никакъв сценичен опит дотогава). Играех Едгар - пенсиониран военен, а приятелят ми - Курт - братовчед на жена ми Алис (в пиесата, не в действителност) , постепенно навлизащ в сложна сексуално-вампирска връзка с нея (хапеше я по краката, например) 
3. Струва ми се, че тогава направих голяма роля, но щатният режисьор на читалището - др. Георгиев, все повтаряше:
- Това вече е било, това вече сме го виждали. Аз искам от вас да го направите различно, не да ми реплицирате текста, а да вложите характер! 
4. Страшно се разочаровах от себе си, докато приятелят ми Йоан-Курт не ми каза: "Ее, няма как, това е самодейност, тук се иска максимум характер"