вторник, 19 април 2011 г.

Адвенчър

1. Едната ми баба беше адвентистка и принадлежеше към умереното крило на тази конфесия. Възприятието и за ролята на Бог в живота, се свеждаше до един режим, в който в събота не пипаш нищо, а вечерта отиваш на църква, както и да не ядеш месо. Е, не съм прав, в задачите и влизаха и по-дребни ангажименти като спасяване на човешки души и вербуване на нови членове за Братството. Имам чувството, че това последното задължение тя отработваше главно върху мен.
2. Когато и отидех на гости на "Скобелев", тя изваждаше тиквеник и сироп от касис и докато се надумквах, ме поглеждаше тайнствено и започваше.
- Ти сигурно няма да се спасиш.
- Ааа, ще се спася - казвах с пълна уста.
- Не се молиш май изобщо, как тогава ще се спасиш?
- Моля се бе, бабо, моля се - предъвквах аз.
- Дано, защото когато Бог слезе на земята, ще оцелеят само тези, които са се молили.
3. За да ми вкара Бог в тъпата пионерско-атеистична глава, баба ми, освен че ми четеше подбрани притчи, прибягваше и до прости битови истории. Най-често, ставаше дума за това, как някакъв летял със самолет и едновременно с това вярвал в Бог, и когато самолетът паднал, само той оцелял.
4. Баба ми беше чужда на финяшките Томааквинат - конструкции за съществуването на Бог, за Кант също едва ли беше чувала, но вървеше смело напред през живота, творейки добри дела, като трепетно ги съчетаваше със свръхестествения си ангажимент.
5. Единственият недостатък бе, че когато ми говореше по-дълго за Бог, мен ме напушваше ужасен, хистеричен, неконтролиран смях. Ставаше ми адски неудобно, и се извинявах, но не можех да се спра. Дали не беше някакъв еквивалент на синдром на Турет?
6. Такова нещо никога повече не ми се е случвало.

* на снимката: небесна конструкция

Няма коментари:

Публикуване на коментар