четвъртък, 31 юли 2014 г.

Усреднената бабичка и щастието

1. Като се разхождам с камера из някое забравено село и си разглеждам, обикновено излиза някоя бабичка разтревожена да ме пита какво правя. След като я успокоя, че не меря парцели и други параноидни глупости, /това е културално/, бабата подхваща оплакваческия рефрен. Винаги едно и също - колко хора е имало преди тука, деца тичали, животни мучали, етц. На мен пък си ми харесва така - празно, ефектни руини на селски къщи, всичко е обрасло в див плет и коприва - влизаш, излизаш, разглеждаш, няма диалог, няма увод-изложение-заключение.
2. Последната баба беше на около 80 и пак започна да ми опява за преди какъв купон било. И кое е това преди, че и аз да потъна в сладостна нега? Ако вземем 25 години за стандартна възраст на почти осъзнато щастие /СВПОЩ/, значи бабата ми описва впечатленията си за 1959 г. И какво е било тогава? Продължава насилствената колективизация, по руския тертип част от селяните са обявени за кулаци и са обезземлени и репресирани. Властта провежда серия от експерименти върху селския гръб, /например изземва им цялата реколта, включително и семената за следващата сеитба/. Водещ принцип - страх и мачкане. Е, не е било толкова супер, май.
3. Очевидно е, че бабата ми разказва не за социалната история на селячеството, а за това, как се е чувствала тя на 25 години. За личната си физиологична история ми разказва. Ами не е било лошо - тялото ти работи перфектно, дишаш леко, цветовете са ти ярки, мирисите са ти силни, звуците са ти отчетливи, хормоните ти играят на жмичка в главата, надеждите ти са безброй и постоянно се пръкват нови, /въпреки мрънкането на стария Герак: "тия ни разказаха играта"/.
4. Е, бабата няма как да ми каже: "Пич, ако знаеш как се чувствах тогава - какви оргазми, какво чудо, не ме *бяха нито комунисти, нито капиталисти, вервай ми", затова се налага да слушам дълбоко кодираните и спомени и да опитвам плахи интерпретации. Спирам, заваля.

Няма коментари:

Публикуване на коментар