1. Като започваш много неща и стигнеш донейде, и решиш: баста! и започнеш други, и после като мине време, и тези недовършените се събират накуп, и започват да те мъчат със своята съвършена недовършеност.
Прост пример. Решаваш, освен петте интересни неща в момента, да пробваш и балет; не да ставаш балерина, а да се усетиш вътре, да поучастваш в процеса. И стигаш до "Гран батман жете детурне" или даже до "Ферме сисоне" със затваряне на крака в V позиция и виждаш, че после става сериозно, нещата загрубяват и ти се разкарваш под благовиден предлог. Неприятно за всички. И освен това заприличваш на двамата гледащи опера и единият казал: "Как хубаво пее този, нали?", а другият му отговорил: "Е, ако имах такъв глас щях да пея не по-лошо, знам как се прави"
2. А има хора, които като започнат едно нещо (максимум две неща) не спират, докато не го завършат. През това време малко ходят като зомбита, но явно така трябва. Външно са почти неразличими, напълно нормално си изглеждат. Но само ги попитай нещо и ще чуеш: "Съответно, неизбежно е да расте търсенето на имитационни модели за изпускане на парата в относително контролирано русло"
И как да го разбирам това?
3. Мисля обаче, че в ареала на отношенията, незавършеността е нормалното състояние на човек. Поне докато е жив, няма завършване. Защото: "щастлив край не съществува - ако е щастлив, не е край" (Жванецки). А може и ревърс: Щастлив край не съществува, ако е край - не е щастлив
ил.: Shintaro Ohata
Няма коментари:
Публикуване на коментар