1. Прочетох едно хубаво стихотворение, за което авторката поясняваше: “Недовършено”, а на мен ми се стори довършено. Сетих се за Хърби Хенкок (джаз пианист) разказващ за създаването на “Mayden voyage”: “В един момент толкова се отдалечих от основната тоналност, че вече не знаех как да се върна в нея за да приключа. Около два часа страшно се мъчих, докато един глас не ми прошепна: “Не се връщай, спри дотук, пиесата е готова”
2. Подобно усещане изпитах при последния на Джармуш (“Баща, майка, сестра, брат”) - истории, които можеш да завършиш и рефлекторно ти се иска, но защо? Не е ли прекрасно - внезапно се появяваш, внезапно се отдалечаваш. В опит да избегнеш пошлостта на всяка завършена история
* на сн.: Том Уейтс във филма на Джармуш
Няма коментари:
Публикуване на коментар