четвъртък, 23 юни 2011 г.

Волният ездач

1. Като всеки нормален човек от м. пол и аз известно време се увличах по компютърните игри. Най-дълго се задържах на Куейк, защото там можеха да се избият много чудовища, а след работа, това е доста смислено занимание.
Невърмайнд, говоря за друго. Сега като гледам някоя въздушна операция, а такива, в последните години дал Г-д, се сещам как играех на една игра-авиосимулатор, която според очевидци, го докарваше доста реалистично.
2. Взимах някой Фантом, избирах си ракети и други оръжия, след което се оглеждах за някоя мисия. Имаше мисии по целия свят. По лесните бяха в Африка, по-трудните в Европа.
3. Никога не изпълнявах мисията. По-скоро ме интересуваше, как ще реагира играта, на серия от абсурдни ходове от моя страна. Разбирам, че е инфантилно, но нямах нерви да изчета и да изпълня всичко, а ми се летеше.
4. Излитах лошо, някакви закрилки ми пречеха, после като волна птица се издигах право нагоре, което носеше смъртоносно  ускорение за пилота, но той /аз/ някак си оживяваше. После си летях където и както исках - ту много високо, ту адски ниско. Като видех нещо интересно на земята веднага го унищожавах. Хич не си пазех амуницията. Постоянно получавах съобщения, че съм взривил я приятелски склад, я приятелски бункер. Постоянно ми се натякваше, че съм се отклонил от мисията. А може би, това ми е мисията, да се отклонявам от мисията, заключавах философски.
5. При такъв лежерен стил на летене, вражеските радари ме засичаха веднага и на екрана започваха да мигат предупреждения. Аз весело ги игнорирах. Почти веднага, във въздуха се появяваха вражеските самолети. Това най-често бяха Миг-ове, защото летях над арабски, просоциалистически страни.
6. Започваха да ме преследват нагло, а аз чаках да ми пуснат ракети. Един колега-невролог, много голям майстор, ме беше научил как да бягам от ракетите. От някои обаче, нямаше измъкване и тогава те радостно ме взривяваха. Понякога се отдалечавах в такава безумна посока, че те се отказваха да ме преследват - явно разбираха, че се касае за кретен-пацифист, отвлякъл изтребител, за да погледа земята от птичи поглед.
7. Обаче бях много подъл. След като ги откажех и се загубех от радарите и ако ми стигнеше горивото се връщах ненадейно и изтребвах всичко по пътя си.
8. Както се вижда, тази игра ми позволяваше да си организирам мисиите, по свое желание и логика. Е добре, това не продължаваше дълго. Скоро ми свършваше горивото, защото аз не ебавах да се връщам в базата. Самолетът падаше, аз катапултирах някъде в пустинята, като малък принц.
9. И тогава започваше най-интересното, но пък играта свършваше.

* на снимката: етюд във висок ключ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар