Как да унищожим Земята

Пълно е с интересни идеи, но всяко нещо с времето си. Ето например, едно доста добросъвестно изследване на Сам Хюз "Как да разрушим Земята, оригиналът тук. (Who the hell is Sam Hughes? Твърди, че е писател и програмист). Под “разруши” разбирай истинско разпарчетосване, а не всякакви популистки изцепки като “унищожаване на живота”, “екологична катастрофа” и т.н. Авторът предупреждава, че това НЕ Е ръководство за хора, които искат да премахнат всичко живо от едноклетъчни нагоре, Земята да стане необитаема или някакви майстори да я завладеят. Целта е да се направи така, че планетата повече да не съществува. В текста подробно се анализират различните методи и колко време и ресурси ще са необходими. Съдържанието е стегнато и максимално прагматично:

Текущо състояние на унищожаването на Земята/Методи за унищожаване/Методи за възстановяване/Други, по-малко научни начини Земята да бъде унищожена/Методи от художествена литература/Неща, които НЯМА да унищожат Земята/Обща стратегия на геоцида

Ето основните начини по Хюз:

1. Анихилиране на Земята с еквивалентно количество антиматерия

2. Ядрен разпад - да се разделят всички земни атоми до водород и хелий

3. Да бъде погълната от миниатюрна черна дупка

4. Да се насочи слънчевата енергия към земята чрез гигантски огледала, докато тя се изпари

5. Да се усили въртенето около оста и докато тя се разпадне на части

6. Да се взриви земното ядро с бомба от антиматерия

7. Да се отделя парче по парче, като всяко се изстрелва в космоса

8. Да се удари с нещо много масивно и бързо, например с друга планета

9. Да се измени орбитата и, да се насочи към слънцето

10. Да се измени орбитата и, да се насочи към Юпитер (по-лесно - приливните вълни ще я разкъсат на части)

* на сн.: Останките от самолета на Екзюпери след аварията над Сахара, т.е. това не е падането в океана, дето после оня Хайнц казва - "Май аз го свалих, ама отде да знам, че вътре е бил Екзюпери, що не си го пазихте малко повече". Това е инцидентът, след които Екзюпери написва "Малкия принц"

Дорийски храм

1."Не може да се обясни с какво дорийският храм в Пестум е по-красив от халба студена бира - споделя Моъм - ако не се прибегне до странични съображения, които нямат нищо общо с красотата. Красотата е като задънена улица. Тя прилича на планински връх - можеш да го достигнеш, но по-нататък път няма."

 2. Естествено и аз съм се постарал да оформя вилата си като произведение на изкуството - на стените ми висят Писаро и две Монета, на двора имам фонтан с нежно изпъчен оригинал на Колбе. С други думи - вместо тържеството на жилавите треви и джанката-саморасляк до оградата, съм припознал тяхната естетическа симулация. И така във всичко - в планирането на външните пространства, в кулинарията, в отношенията. Даже в аскетизма на кухненската маса провиждам неслучайност - вляво нецке, по средата лаптоп, вдясно външна мишка. Наричам я “писалище”, не че нещо пиша там, а поради прекрасния омонимизъм с “влагалище”

3. Не, никакъв ескейпизъм не може да ми помогне в ситуацията на безсилно съзерцаване на причините, отместили орбитата на рутината ми. Може би само някакви контрастни методи - груба сила, звънтяща очевидност и др. Но откъде да ги взема?

4. Защото, ето - достигнал си баси възрастта, твърдението, че рецесивните алели влияят на фенотипа само когато генотипът е хомозиготен, отдавна вече не те вкарва в ступор и изведнъж: “Насилието се транслира надолу по властовата пирамида - от мъжете към жените и от жените към децата - смятат експерти.” Трудно се живее с това.

Кайрос за окайване

Взех си Валтер Бенямин “Кайрос” (ударението на "о"!) да има за какво да си говоря с хората, а и за плажа става. Ето:

“Наред с цялото себелюбие казва Лотце - към най-забележителните особености на човешката душа спада общата липса на завист от страна на всяко настояще към неговото бъдеще”. Това размишление отвежда към констатацията, че нашата представа за щастие е изцяло обагрена от времето, което е неизменна характеристика на собственото ни съществуване. Щастието, което би могло да събуди у нас завист, съществува само във въздуха който сме дишали с хора, към които бихме могли да се обърнем, с жени които биха могли да ни се отдадат. С други думи, в представата за щастие проблясва като нейна неразделна част представата за спасение. По същия начин стоят нещата с представата за миналото. Миналото носи със себе си един скрит индекс, който го ориентира към спасението. Нима самите ние не сме докосвани от един полъх на въздуха, който е обгръщал живелите преди нас? Нима в гласовете, които чуваме не звучи ехото на вече замлъкнали гласове? Ако това е така, тогава съществува скрито споразумение между нашето и миналите поколения. Тогава ние сме били очаквани на Земята. Тогава подобно на всяко поколение преди нас и ние разполагаме с една слаба месианска сила, към която миналото предявява претенция. Удовлетворяването на тази претенция си има цена".

* На картинката - ваше ляво Кайрос, ваше дясно - друг бог

Из “Ева-пенетраторката” на Александър Бренер

Аристотел е бил прав, разхождайки перипатетиците си в Ликейската градина. Небето е най-добрият учител. Това го разбрах отдавна - в миланската Академия на изкуствата на Брер, където четох лекция за Филонов. Покани ме куратор с красиво име и лице на тъжен ястреб - Джиачинто Ди Пиетроантонио.

Филонов е знаел, че всеки човек се състои от множество разноцветни атоми, бучки лед, ризоми, корпускули, хромозоми, газообразни елементи, плазмиди и кристалчета.

Човекът на Филонов целият е в срутвания и пукнатини и се стреми да се разтвори в хаосмоса. Но едновременно с това е твърд като скала - като таен апокриф, изрязан в камъка.

Именно за това говорих на онази лекция: за хората-отломъци и съществата-скали. А после изведнъж почувствах, че се задъхвам в стените на Академията. Не е за мен тази работа - лекциите. Замлъкнах и изведох студентите на улицата. Небето беше синьо-пресиньо, а срещу каменното здание на Академията имаше банка със стъклена фасада. В нея се отразявахме всички ние: аз, моите слушатели, архитектурните постройки, озареното от светлина небе, слънчевото сияние… Извадих от джоба си предварително приготвен камък. И - бам! - хвърлих го във витрината на банката. Не се разби, само се покри с пукнатини. Сега тя с нещо напомняше картина на Филонов. Погледнах към студентите си:

- Всяка лекция трябва да завършва именно така!

И почувствах в стомаха си огромно облекчение. Това си беше хулиганство, разбира се - зачатъчно, детско.

Е, и какво от това?

* Павел Филонов (1883 - 1941), "Майка"

Девойката и смъртта

1. Чета си разбиващия "Девойката и смъртта" на Турние от екрана и  ми е супер, но нали мозъкът е мултитаскинг (може би само моят?) - едновременно ровичкам из нета и попадам на друга девойка, но не порно, а доста по-сериозна. Глава от книгата “Теория на девойката”, както пишат - един от важните текстове на френската философска група “Тикун” - наследници на дада, Ситуационистския Интернационал и Бенямин

2. Текстът е доста налудничав - нищо не разбирам, но звучи прекрасно. Типичен текст-коан. Ето малко:

Девойката, това е най-простото социално отношение, централна форма на желанието вътре в Спектакъла.

Девойката никога не отдава самата себе си, тя не дава нищо освен това, което притежава, т.е. набор от зададени качества. Затова, девойката не може да бъде обичана, а само употребявана.

Съблазняването е вид социална работа, която девойката осъществява. Импотентността и фригидността на девойката непосредствено се проявяват в това, че собствената и еротична сила се е отделила от нея и е станала автономна дотолкова, че сега може да господства над нея.

Когато девойката се кикоти, тя все още се труди.

Сексуалността не съществува. Това е абстракция, отделен момент изведен в абсолют и станал призрак в отношенията между хората.

В света на девойката, изискването за свобода е приело формата на съблазняване.

Стремежът на девойката да се превърне в символ, не говори за нищо друго освен за желанието и да участва на всяка цена в обществото на безучастността. Това се изразява в непрекъснати опити да съответства на видимия си образ. Тази задача предполага фанатизъм.

В тялото на девойката няма място за двама.

Девойката си позволява да бъде действително близка само с "най-добрите приятели/приятелки", към които всякаква латентна сексуалност е била погасена предварително; никой не е държан на по-голямо разстояние от тези, с които тя е спала. Именно опитът с това разстояние трансформира любовника/любовницата в партньор.

“Женствеността” на Девойката означава единствено, че Спектакълът е превърнал легендарната близост на “Жената” с природата в абсолютна близост с “втората природа” на Спектакъла

Целта на двойката: да скове целия неконтролиран поток от разстояния между телата, отделяйки там приемлива територия за близост.

Девойката придава на думата “желание” крайно своеобразно значение. Нека не грешим: в нейните уста то не обозначава тягата, която едно смъртно същество може да изпитва към друго смъртно същество, а изключително, на обезличеното ниво на ценностите - разлика в потенциалите. Това не е емоционалното напрежение на създанието към своя обект, а напрежение във вулгарния, електрически смисъл, механично неравенство.

Девойката не обича нищо, освен обезличените човешки действия. Тя успява да открие Спектакъла навсякъде и където и да го намери, тя му се възхищава.
Разочарованието в любовта и позволява да отслабне с три килограма.

Модел и девственост

1. Е да, човек губи доста време в мотаене из дълбинните версии на "Кой съм?", "Защо съм?", "Накъде отивам?" и др. Това "травма", "идентитет", "защИтен" и какво ли не още, ти стават като "добър ден". В един момент усещаш, че се носиш обезчестен из галериите на условна мина Перник и вагонетката, която си яхнал май не те извежда наникъде

2. Ако продължиш с това подземно возило на щастието, ще разбереш, че дори да избегнеш превръщането си в контрол-фрик или статусен мандрил-жрец, само чудо ще те спаси от ролята на свръхкомпетентен резоньор, от който хората ужасени се разбягват с викове: Изрод! Изрод! 

3. Затова реших -  стига рискувал, ще наричам това, което се случва пред/около/край мен, (т.е. "кой?", "защо?", "къде?", "сега ли точно?") изключително и единствено с думите: "това пред мен". Естествено, така да опростиш ежедневието си, е адски егоистично. Потискащо е да виждаш край теб хора с тежък наръч интерпретации, а ти - в лека пухенка, подфъркащ наоколо, досущ потулен клоун.

4. Може би като сайд-ефект ще спестя и малко пари, но най-важното -  ще избегна отвратителността на моделите. Например, вече няма да ми се налага да се съгласявам, че бялото е липса на цвят (субтр.), а черното е всички цветове накуп (адит.). Винаги упорито съм виждал бялото като цвят наречен "бяло" с десетина оттенъци, но моделът казва: не, не виждаш цвят, виждаш тотална липса на цветове. Черното - всички цветове накуп. Я да видим, казваш си в четвърти клас и плескаш боички по листа, но вместо черно, неизменно получаваш само тъмно-лайняно. "Айде малко повече уважение към модела де!", казват ти и започваш да се правиш, че виждаш черно. "Растеш, копеле!" - казват ти референтите. Чак ми става неудобно като се сетя

* сн. Gabrielle Duplantier

За хората и мишките им

Рисунка на Олга Лялина

1. Един път преди десетина години като бях в унес, внезапно видях в интернет, че дават награда, ако решиш уравнението на Навие-Стокс (описва динамиката на турбулентността в потоци газ или течности). В училище бях предпоследен по математика и физика, но човек с възрастта се развива, затова реших да опитам. Обърках се почти веднага - искаха нелинейни функции, а аз криво-ляво се справях само с линейни
2. След фиаското, от глобалното минах към локална проблематика. В къщи се беше завъдила мишка, манифестирала появата си с нощно прегризване маркуча на пералнята и неголямо кухненско наводнение
3. Започна мъчителен трилър от онези дето злото не се появява в кадър, но ти чувстваш, че е наблизо и те наблюдава.
Като начало се запознах с различните народни средства за дератизация, напр. бутилка, в която мишката би влязла да види какво има вътре и би останала там завинаги и др. Очевидно, експлоатираха примитивни фолклорни визии за мишките като нискоинтелектуални суицидни създания - комплексирани храмови проститутки при великия Танатос. Не са.
4. При механичните капани, се сблъсках с нова парадигма. Всички тези конструкции, почиваха на схващането, че нежните сивушки умират да изследват грозни метални конструкции с пружини и лостове от втори род, като последните в определен момент им нанасят слабохуманизиран удар по гръбнака и смърт. Предполагам, че моята княгиня Мишкина е умирала от смях, гледайки как отделям от залъка си късове скъп, ароматен камамбер за да заредя първобитния агрегат.
5. По същото време, възрастна жена продавачка в Железария ме пренасочи към високите технологии, съветвайки ме да си взема едни плоскости, намазани с отровен туткал, върху които мишката стъпвала и оставала там завинаги - печален монумент в прослава на съвременните лепилни смеси. Жената беше мъдра и не предлагаше прости решения. Предупреди, че на този вид капани, според някаква скръбна статистика (нейна?) се хващали най-вече малки деца и никога мишки, но все пак, си струвало да опитам. Бях в бездетен период и инвестирах в няколко токсични плоскости

* прод. в сл. брой