Елиникос кафес

1. Хотел "Олимпия" до гарата на Едеса беше съвсем пустинен, но по някои външни признаци - работещ. На рецепцията имаше надпис да звъним на звънеца, ако искаме някой да дойде. След третото позвъняване и вече като се появи тревожен хумор в диалога ни, от утробата на хотела излезе млад мъж, с труднопостижим лицеизраз - половината му лице изразяваше досада и неприятно учудване, другата половина - лека загриженост и желание да ни помогне. Бих казал, че това е типичната гримаса на гръцките хотелиери през зимата. Абсолютно ги разбирам - кой и за какво би се занесъл там в януарския съботен следобед? Постепенно пичът се разчевръсти, показа ни стаята, поиска няколко пъти потвърждение, че ни харесва, попита ни дали сме сърби и като се заинтересувах за цената, реагира интересно: "Щом сте българи, 30 евро". Интересно, ако бяхме сърби надолу или нагоре щеше да скочи, като е ясно, че 30 е абсолютният минимум.

2. Отбихме се в някакво магазинче да разгледаме дрънкулките и едни много интересни халвички, и лелята като разбра, че сме българи, заговори с нас на архаичен български. Предложи да си купим халва от дуня, което си е дюля. На гръцки е "кидони". В трънско също е дуня.

3. В неделя сутрин е малко като в Италианската провинция - елегантни дами и господа над 50-те са ходили на църква и сега се насочват към кафенетата в центъра. Оживени са, пийкат си кафенце с водичка и сладко от портокалови корички в мааалка стъклена чинийка и повтарят "ела" и "айде". И други неща повтарят, но само това разбирам, защото е на български.

4. Хубаво е където не сме.

* на сн.: връщат се от църква. Госпожата от втората редица е с леопардово палто за всеки случай

Часовник

Приятелят ми Ники направи разкошен пясъчен часовник - ливански кедър, сандал, орех, сапфирено стъкло, титанова рамка. Голям, но мобилен - за да може да се мести на места, където е необходимо да се измерва времето, със специален хромванадиев трисмегистус - за да може да се върти лесно и с голяма скорост около оста си, с каиш - за да може специалното впрегатно трикрако куче Хефест, /вижда се в дъното/ лесно да го придвижва, точен - източва се за 17 минути и 25 секунди, /което си е константата на Планк/. Вместо инертен материал /пясък/ е използвал динамични зъбни колелца от хиляди часовници, т.е., някак си е вкарал време във времето.

Ето тук го гледаме, дивим му се и накрая го въртим.

 

Четенето

1. Сигурно ви се е случвало - иска ти се да препрочетеш някоя книга и едновременно с това те е страх, че ще се разочароваш. Защото, когато си я чел е била толкова важна за теб, така те е впечатлила, така ти е повлияла, а сега си друг и всичко е толкова различно. И точно така става, ако дръзнеш.

2. Австралийска писателка преподава литература на бъдещи учители-първокурсници и ги кара да напишат какво обичат да четат. Очертават се следните групи:

- в първата, съвсем малобройна и основно женска група, са чели класици от 19 век - сестрите Бронте, Джейн Остин, Елиът, Дикенс

- втората, също малка, изцяло мъжка група са чели научна фантастика от 20-ти век /Азимов и т.н./ и понякога битниците /Керуак, Буковски, Бъроуз/

- третата и най-мощна група, са чели "Гладни игри", "Загадъчното нощно убийство на куче", "Момчето в раираната пижама" /това са неизвестни за мен шедьоври, затова ги давам в оригинал - The Hunger Games, The Curious Incident of the Dog in the Night-time, The Boy in the Striped Pyjama/, романите за Хари Потър и много автобиографии - на спортисти /мъжете/ и на жени, отвлечени и държани затворени с години от похитителя /жените/

- последната, също много голяма група "четат" Фейсбук и понякога мъжко/женско списание.

"Никой от студентите не чете нищо от австралийски автори" - възмущава се преподавателката.

* сн.: Yasuhiro Ishimoto, Чикаго, 1950

Фрагм. 01-18

1. Прочетох, че вече девета година, 33% от американците най се дразнят от думата “whatever” /според контекста: "както и да е", "няма значение"/ в ежедневното общуване. "Fake news" е на второ място /23%/, после е "no offense, but..." /20%/. Единайсет процента мразят да чуват "literally", а 10% издивяват от израза "you know what I mean". Интересно каква би била българската статистика. Уртикарвам се от "уникално" и "нереално", но май има спад в употребата им напоследък, защото обривът ми някак намаля.
2. В "Къща от карти" великолепният Кевин Спейси, след множество интриги и нечисти игри, го избраха за президент на Щатите и тогава той усети една голяма вътрешна празнина. Ако ще е така, не желая да съм на негово място. Шегувам се, героят на Спейси не усети никаква празнина, напротив, беше адски доволен. Така по-може. После обаче и жена му реши да се кандидатира за президент, станаха конкуренти и започнаха да се мразят и да се прецакват. Това вече не ми хареса.

3. В космогонията на Сашо /почти на 6 е вече/, ако дълго копаеш в земята, най-отдолу винаги излизат тръби, това е основата. Малко ми напомни чудесния "Бразилия" на Гилиъм. Наистина, погледнато през сашовите очи, от метър височина, като ходиш по улиците, непрекъснато виждаш доказателства - подават се всякакви тръби и даже без да копаеш до центъра на земята.

* сн.: Кевин Спейси в  "Къща от карти"

Фрагм. 12-17

1. Спомени на  момче с аутизъм, за училището:

"... най-сложно ми беше да съм в ситуации, които ми се струваха съвършено абсурдни, а всички останали ги възприемаха като нещо, разбиращо се от само себе си. Например - откритите уроци. Предварително ги репетираш няколко пъти, после идват едни хора и ние се преструваме, че ни е за пръв път и че ни е много интересно, че сме умни и съобразителни деца, адски мотивирани и схващащи всичко моментално, а седящите отзад, си дават вид, че ни вярват. Може ли да съществува по-абсурдно 45-минутно занимание  от това?

Всеки път ми беше ужасно неловко от идиотизма на ставащото и се чувствах някак "повреден", защото пък, всички останали разиграваха тези сцени почти с удоволствие".

2. Делян, /2.5/ е склонен да рецитира "Аз съм българче", след помолване, но винаги започва с: "Катеричка рунтавелка/със опашчица - къделка", плавно преминавайки към оригинала. Явно решава, че това е необходимата преамбула за сваляне на последващия родолюбив патос. Сашо пък /5/ смята, че не трябва прекалено често да ме заговаря, защото после можело по-дълго да мълча и да не ми се говори. Някаква комуникативна квота съзира момчето.

Прави са и двамата.

3. Изкарах някъв грип и нищо особено - друсах се с антибиотична маса докато оздравях. Сега вече здрав, получих приятен бонус - вследствие на хриповете се смея като стар английски актьор пенсиониран от "Глобус" - дълбоко, хистерично, задушаващо, горчиво.

* сн.: Matt Black

Чайни церемонии

1. Видях някакъв чай от какао, портокал и канела. От растението "чай" вътре няма. Всъщност, защо не го наричат "какао с портокал и канела" или "гадно биоекокако" /не съм пропуснал буква/ или "канелин с какао и портокал" или "оранжин с какао и канела"? Kакто ми обърна внимание Н., най-многострадалната течност за бита, освен чая, несъмнено е шампоанът за коса - какво ли не му добавят вътре и все неща, адски полезни за косъма - грозде, дзифт, златни люспи, асфалт, копринени нишки, гуано. Напоследък се е появил и шампоан с кофеин - явно косъмът да не спи, да е бодър, работоспособен и надрусан, в стремежа си към растеж, блясък, еластика и здравина. От всичко това разбираме, че за маркетинга дъно няма.

2. Опитът ме е научил, че като добавиш лимон в чая, мигновено го разваляш - чайният вкус изчезва, лимонът става господар и питието се превръща в странен вид лимонада, нещо като вряло панаше. Но има един несъмнен плюс - ако разполагаш с лош чай - лимонът го подобрява, премахвайки вкуса на чай. Скоро четох за един-единствен сорт чай, мисля китайски беше, който бил много вкусен и оставал вкусен даже и след като му добавиш лимон. Но пак повтарям, това е единствен в света сорт, както разбрах, бере го някакъв добър човек от Сечуан и не е достъпен на българския пазар.
3. И един лимерик на изпроводяк:
Пакетче чай се потопи
във тенджера с гореща супа
парадоксални усети
да трупа.

* сн.: Chema Madoz

Стрелците

1. На 10 окт. някакъв студент в Лъбок, щат Тексас, застрелял полицай просто така - извикали го за разговор в кабинета му, извадил пистолет, стрелял и избягал. Хванали го и както обикновено, започва едно чудене защо, как така, такова тихо, примерно и добро момче и т.н. А отговор няма и няма.

2. Винаги в тези случаи, хората са силно разтревожени от двата сакраментални въпроса: а) бих ли могъл /загубвайки контрол/ и аз да извърша нещо такова и б) би ли могло /стоейки си невинно/ и мен някой да ме застреля, т.е. човек се опитва да подреди информацията и интерпретациите си така, че да извлече някаква прогностична изгода от случая. Казано инак, човек се опитва логически, както са го учили, да построи мотивите за подобно поведение, за да му е полезно после и да му е спокойно сега.

3. По същия начин, всеки си напрягаше мозъка да разбере защо му е на 64-годишния ситизън, да стреля в тълпата на феста в Лас Вегас. Какво се случва в главата му, какви са тия процеси, мисли, импулси, възникнали там и довели до това?
4. Ако махнем красивите психодинамични тези за загубена/намерена идентичност и даже любимците ми наративисти /М. Уайт/ с красивите им конструкции за целеполагането, трябва да ви кажа следното: нищо не се случва в главите на тези хора, нищо няма вътре. Има само малко електричество, стимул-реакция, рефлекси, безобектна омраза и хаотични парчетии от картината на света. Това е напълно достатъчно да знаем. Не е обяснение, а констатация, но дотук. Другото е загуба на време. 

5. Може ли нещо да се направи? Не, не може.

* сн.: Chris Dessaigne