Наивизъм с динозаври - the best

 О, колко открития чудни...

Григорий Грязнов – както сам се определя: руски палеохудожник - креационист, изследващ в творчеството си възможностите за преодоляване линейността на времето и освобождаване от физическата причинност и детерминизма.

"Сам, отново сам. Уралозавър"

"Диметродон"

"Масоспондил"

"Александър"

"Отлитаме, но пак ще се върнем"

"Каква нощ - не мога. (Есенин)"

"Не се бой, ние сме приятели"

"Руско поле"

"Аз съм руснак"

"На сенчица"

"История с дицинодонт"

край

Хората

1. Почти съм сигурен - човечеството е разделено на две неравномерни части. Критерият за разделянето се е загубил през вековете, можем само да наблюдаваме, как едната група деградира, а другата еволюира. Процесът е бавен и постоянен. Помага единствено, бих казал малко шизофренното умение, групите да контактуват, без да се забелязват една-друга. Това умение не е вродено, човек се учи на него
2. Също съм почти сигурен - човечеството се е затъжило за трикстери, търси си ги и което е обезпокоително - иска те да го управляват. И естествено си ги получава - “They're coming", както казва Хелмут Нютън по друг повод. Това съответства на едно старо мое наблюдение - колко много хора вършат неща, които не очакват от себе си. После казват: “Божкей, не очаквах това от себе си!”
3. Всичко това ме обърква и спирам. Нали се знам - най обичам да се занимавам с неща, към които не съм предразположен

* сн.: Marianna Rothen

Неудържимо привличане

1. Това е реката Ахерон, сещате се - Харон лодкарят, на отсрещния бряг - Царството на сенките и т. н. Бил съм няколко пъти (на реката) и винаги много съм внимавал. Там без скрупули ти предлагат разходка с лодка до отсрещния бряг, но аз внимателно оглеждах лодкарите и естествено не дръзвах - някои от тях доста напомняха сприхавия старец, какъвто е в представите ми. От друга страна се държаха коректно. Даже разсмиваха осмелилите се туристи със специфични за района шеги, за чието съдържание се досещах и без да знам местното наречие - по контекста
2. Явно се идентифицирах на моменти с Харон, защото веднага ми изникваха подходящи истории. Например: едни деца страшно искали мама да им купи детско барабанче, но тя знаела какво се случва с мозъка на околните при такова музициране или просто не била аудиофил и ги игнорирала. Но след дванайсетхилядното настояване, тя излязла и се върнала с барабанче. Децата много се зарадвали, но усетили, че това не била съвсем майка им. От една страна била телесно същата - снажна синеока жена с едри гърди, но очите! Очите и били стъклени. И се разбрало, че отсега нататък, децата могат да видят истинската си майка само един ден в годината и то само, ако си сложат маски на лицето. Карнавални маски, не от трипластовите

Loin d’ici - далеч от тук

1. Има някакъв мазохизъм в това, да се връщаш на предишните си места. Обичах да го правя, докато не се уверих - няма ме там предишният, не се намирам, безсмислено е да се търся там. Но все се надявах - ще се срещнем с тогавашния, ще поседим малко, той мълчи, на мен ми се увеличава налягането на слъзните жлези, мислите ми стават плоски алегории с неприятни спазми на вселенски откровения и след минута вдигаме чуковете

2. Но после напипах далеч по-терапевтична техника. Избираш си място, на което никога няма да се върнеш, поседяваш малко там, после ставаш и си тръгваш. Важно условие: мястото не трябва да е това, на което си в момента, иначе си е банален ескейпизъм.

И как, моля ви се, някои да успяват да направят от страховете си ветрило, а други се гърчат в мрачно сюжетостроене?

* сн.: Marianna Rothen

Ритуал и съблазън

1. Съществуването започва когато напуснеш автоматизмите си (наричат ги и “ритуали”). Преди това си “същност”. Да съществуваш е хубаво - изведнъж да почувстваш, че аз - това съм аз, че не чета за себе си в някаква перверзна книга и че всичко се случва действително с мен. Но има и минуси - ходиш ужилен от коприва с човешки бой и се опасяваш да не потънеш. Затова незабелязано се връщаш към ритуалите. В края на краищата, мухата, летяща в куфар също е донякъде свободна. Свързано е с големината на куфара и не толкова с размерите на мухата
2. Основният смисъл на ритуала е в повторяемостта. Пробивът към екзистенцията граничи с лек ужас, постепенно преминаващ в тъга. Гаденето на Сартр е културологично - което във Франция е гадене, тук не е
3. Съблазънта е интересен и чест мотив за сътрудничество във всички йерархични структури. И ето - отиваш съблазнен на обещаното матине с клавесин, чаша абсент и умни разговори с приятни хора, и виждаш странни украшения по стените. Разглеждаш ги по-внимателно и откриваш, че това са скалповете на предишните съблазнени
4. "Не са толкова дълбоки, колкото ги описват", както каза И., след като преди години случайно падна в един канал във Венеция

* На сн.: Пелион(Пилио) е мястото където обитават кентаврите, а този е с човешко тяло

Тацитно несъгласие

1. Забелязвам, как oт един момент нататък (при всеки различно), човек започва да се движи напред гърбом. Рутината, отговорна за това загърбване на бъдещето (термини: “загнабъд” или ЗНБ) осигурява онзи комфорт, който ти позволява да очакваш Плодзеленчукът и днес да е там, където беше вчера и да не очакваш през нощта да са отворили на негово място чуден магазин с лимец и проч. пенкилерни варива. С прости думи - страхът от миналото е за предпочитане пред страха от бъдещето - тухлите вече са в раницата, мистър Хайд се е прибрал след бурна нощ, работим с приятния във всяко отношение доктор Джекил
2. Особено след като намерих в един шкаф таблетки аспирин от 1976-та и те ми подействаха добре - разбрах, че миналото може не само да погребва илюзии, но и да (ги) лекува
3. Има моменти когато всички започват да ме пререждат по опашките и разбирам, че временно съм изчезнал. Има и още по-зловещ признак - като летя насън, (не толкова често и така високо както преди), започвам да чувствам неудобство, че хората се плашат, виждайки ме да се нося на петметрова височина и в крайна сметка ме намразват. Преди - гордост без предразсъдъци, сега - неудобство с предразсъдъци. Колко повече доказателства, тия са достатъчно
4. Набоков твърдял, че ако Кафка познаваше по-добре ентомологията, щеше да знае, че Грегор Замза трябва да е имал крилца и по принцип е можел да излети нанякъде

Трепет и лик

1. Вчера наблюдавах една трепетлика. Нямаше никакъв вятър, но листенцата и танцуваха безобразно - тя си беше намерила вятър. Почувствах болезнено недоумение. Исках да проумея логиката на това, всички дървета наоколо да си стоят спокойно, а тя да трепти като отвързана. Търсех и оправдание, свързано със здрав смисъл и умерен дарвинизъм в рамките на закона. Нищо не ми дойде и затова приех, че Създателят/Създателката е направил трепетликовия ребус в пристъп на нелепо шегаджийство, съвсем встрани от общия си план

2. Но има и нещо друго. Отварям Бубер напосоки и каво да видя:

“... Но може и така да стане, че по нечия воля и милост аз, наблюдавайки дървото, да се реша на връзката с него, и ето че то вече не е някакво То. Изключителността ме е покорила със своята мощ.

Не е впечатление, не е игра на въображението ми, не е островче на настроението ми дървото, а стои насреща ми от жива плът и има да дели мегдан с мен, тъй както и аз с него - само че другояче. Нека не търсим как да обезсилим смисъла на връзката: връзката е взаимност.

Да не би това да рече, че то, дървото има съзнание, подобно нам? Не ми е известно. Но нима само защото ви се струва, че сте имали късмет със себе си, пак ще разделяте неразделимото? Не душа на дървото и не дриада ме среща, а самото дърво”*

3. Хоп, току що т.1 стана безсмислена. Случва се

* преводът на Бубер е на Радосвета и Владимир Теохарови

** ил.: Дриада, Евелин де Морган (1850 – 1919)