вторник, 19 февруари 2019 г.

Когато Вселената има по-важен план

1. Една от досадните особености на възрастта е, че щеш-не щеш, пред очите ти са се извъртели критичен брой жизнени цикли на хора, които познаваш или незнайно защо си запомнил и започваш да виждаш поведението им някак сценарно - като завършени леки пиески.
Например, ето - съседът излиза от входа куцук-куцук, да си купи малка бутилчица и понеже си представяш процента на антифриза (етиленгликол) и метанола вътре, знаеш, че му остава още малко и след смъртта му, русата леля /жена му/ ще поживее известно време сама и когато тъгата премине в облекчение, ще и дойде някой "да си помагат". Или ето - един познат всеки момент ще си смени жената с доста по-млада и вече точно знаеш как приятелите му /просто вече ги чуваш/ ще коментират неодобрително, а пичът ще си казва: "завиждат, копелетата", а те ще си казват: "абе ние дали не завиждаме?", а психологът (А.Т.) ще обяснява: "мъжете се страхуват от смъртта, жените от живота"
2. Всичко това е малко странно, в първия момент си казваш: да няма грешка? Защо да съм длъжен да ги виждам така? Защо най-прости събития ми се оформят като:
а) повтарящи се сценарии;
б) нежелани приливи на мъдрост;
в) внезапни квази-вангични (от Ванга) прозрения;
3. И докато си играя социалните игри като "отивам на работа", "празнуваме семеен празник", "отиваме на вилата", "отиваме на гости при приятели" и т.н., постоянно дискретно се оглеждам, защото знам - има някой, който пък наблюдава мен и ме вижда по същия начин -  като малък скрипт - в перспектива, смалявайки се чак до точката наречена екзодус;
4. Буквално като някакъв господин Хроноцид - гледа едно такова особено и мълчи. Кажи нещо де! Не, мълчи. Досада, честно;

* сн.: Marjorie Salvaterra

Няма коментари:

Публикуване на коментар