1. Понякога, като прочета или чуя някого и така ме докосне, че чак се отърка до кръв и ми се иска да пофамилиарнича с автора, като смугла лейди от есе на Де Куинси (или просто задъхан таралеж), а някак си не е прието. Ето например, Бердяев казал: "Интелигенцията не може да живее в настоящето, тя живее в бъдещето, а понякога и в миналото" и ми се иска да кажа възхитен: ей, Бердяйка, как си го казал, копеле! Но, първо ще е проява на неуважение и второ - на невъзпитаност (Николай Бердяев 1874 - 1948)
2. Или примерно, Бродски (1940 - 1996) в "Похвала на скуката" (пред американски абсолвенти, 1989): "Значителна част от това, което ви предстои, ще бъде породено от скуката". И да му кажа: Бродски! Позна, пич! Но пак ще е проява на онова горното и се въздържам.
3. Или Пол Валери бил казал: "Бог създаде всичко от нищото. Нищото обаче прозира". И да му кажа: Пол, нито те знам, нито те познавам, но много яко си го казал, наистина прозира, братле! Или по-учтивото "Да, мосю Валери, железен сте!" и т.н. Но какво братле ми е Пол Валери, какъв железен ми е той (1871 - 1945)
4. Или Колтрейн (1926 - 1967) в Giant steps - още докато го слушам и му казвам - Джон, дай да се разберем, ако ще свириш, свири за нас тука, а не за жителите на съседна галактика, плийз. Това смятам, че даже е комплимент, но пак не смея да говоря така с него.
5. Тази нерешителност и даже страх, да се обръщам към гении, сякаш са ми приятели от махалата, предполагам ми е остатък от комунизма, не виждам от какво друго ще е.
* На рисунката: жена, за пръв път чула пиеса на Джон Колтрейн
Няма коментари:
Публикуване на коментар