Очевидни неща

1. Тези, които са ходили на лекар, освен с обичайните проблеми, без да усетят са се срещнали и с екзорсистките практики, но повечето отричат когато ги попиташ директно. При екзорсизма, както при всяко лечение, първо гоним най-опасните демони (сега го наричат "спешен случай", "Пирогов" и др.). На тия, които няма да можем да изгоним, им се отнема от силата (сега се нарича “намаляване на вредата”)

2. Специалистът е добре запознат с гадните характерчета на отделните демони и каква точно мръсотийка биха направили (диагностика). При изгонването на демоните, принципът е те да бъдат назовани по име - колкото повече изброиш, толкова по-ефективна е намесата. Имената им ги има в специални компендиуми, проблемът е, че: а) много са; б) често се крият под няколко различни имена 

3. Но нали науката е за това - да определя броя на демоните по възможност максимално точно. Например, Йоханес Хартлиб в трактата си “Книга за всички забранени изкуства и ереси” (XV в.) смята, че те са между 10 969 и 60 000. Това малко противоречи на твърдението на друг учен - холандецът Йохан Веер, който в “Pseudomonarchia daemonum” (1583) ги обединява в 111 легиона по 6666 демона в легион

4. Що се отнася до имената им, списъците са доста дълги. Ето някои (от “Компендиум по геомантия”, XV в.):

Aveche, Boab, Bille, Fameis, (известен и като Fronam), Beduech, (известен и като Banone), Astaroth, Forches, (известен и като Fortas и Sartii), Furfur, Margoas, Malphas, Gorsor, Simias, Volach, Cambra, Gudiffligei, Andrialfis, Vuduch, Andras, Saymon, Azo, Bachimy, Albernis, Cabeym, Arabas, Lanima, Primam, Paimon, Belial, Egym, Ras, Torcha, Ara, Acar, Paragalla, Ponicarpo, Lambes, Triplex, Complex, Gomory, Descarabia, Amduscias, Androalphus, Oze. 

5. Не, наистина - много са и са навсякъде

Перлюстрация, добри практики

1. Когато хората още пишеха нормални хартиени писма в пликове с марки, беше много приятно сутрин да минеш край кутиите, да си измъкнеш някое и да си почетеш на спокойствие. Понякога, в плен на сюжета можех да прекарам часове, реконструирайки съдби и отношения изплували от внезапно разтворената времева вагина. Процедирах така: ако нещо в текста ме натъжава, преписвах писмото, като махах тъжния сюжет и слагах нещо веселичко или дълбокомислен афоризъм. Ако текстът е високостилен - добавях нещо оптимистично на латински, (напр. “Alea iacta est”), ако не - изпростявах и аз (напр. “Щастието се хваща в три капана: съжалениe за миналото, неблагодарност към настоящето и тревогa за бъдещето.") След това пусках писмото обратно. 

2. Сега писмата са само електронни и са адски безинтересни. Кой би написал сега мейл, в подобен стил: "Съблазнен от красотата на Вашите мисли при последния ни разговор, сядам пред прозореца отгдето проникват неясните ухания на пролетния сумрак за да Ви отговоря…”

3. Въпреки това, по стар навик, минавайки край кутиите сутрин, трескаво дръпвам няколко сметкофактури за м-тел или ток. При късмет дори намирам симулакър на писмо - в перверзен плик, със слюдено прозорче (т. нар. “хибридно конфиденциален стил”), през което чета, че привикват пенсионер в градинката зад Общината на разстрел за неплатено парно. Питате ли как се чувствам, докато този целулозен Прокруст прерязва срамната ми перлюстраторска страст? Просто вехна

* сн. Joe Valtierra

Театрон

1. Който не го е правил, не е изпитвал удоволствието да си общува с хората чрез текстове. Единици могат да си го позволят. Като се замисля - аз, Барт, евентуално Рорти и толкоз. Примерно, изписваш историята с Кафка и момиченцето с куклата, и си в приятно очакване да те заподозрат, че си я измислил сам. За да се оправдаеш, веднага им представяш като реална, друга измислена история с момиченце - тази за Кевин Спейси. Върви си Спейси из Сентръл парк, разхожда си се и вижда - до една албиция (спада към сем. Бобови) стои нещастно момиченце и плаче. Никой не искал да си дружи с нея и т.н. Взима я Кевин на ръце, утешава я, пита я как се казва, а тя: “Харви Уайнстийн се казвам, как!”
2. Ницше: "историята може да се разглежда като три различни вида – монументален, антикварен и критически.” Моите, да предположим, са от монументалните
3. И се питаш: “Щом си толкова богат на оправдания, кажи: ако дойдат извънземни и те вземат да им опишеш впечатленията си от Земята, какво ще им разкажеш? Добре, ще им кажеш за Кафка, за Сентръл парк, как си ходил на джаз, на театър и после какво?” И си като в китайската поговорка: “Заекът знае сто песни и всичките - за моркови.” А не си виждал даже полуостров Мани

* Erbosin Meldibekov: "Гатамелата в кожата на Чингисхан"

Кора и ядро - 2

- Както биха казали неокантианците - започна Н., след като отпи и си запали - има два вида напиване - идеографично и номотетично. При идеографичното, е крайно важно какво именно пиеш, в каква чаша, с какви ястия го съчетаваш, кой друг и при какви обстоятелства е пил същото в миналото и какви, да речем литературни, музикални или живописни алюзии изплуват в мисълта ти.

Бях дошъл с едно сравнително скъпо Кианти Класико Берарденга от 2015-та, но Н. извади от хладилника двулитрова (!) бутилка Узо, наля си и добавяйки щипка калиев бихромат постигна онова опалесциращо бяло, което можем да видим в чашата на всеки неоантичен грък, резидент в кварталната таверна.

- И забележи - подчерта Н. - говоря ти за едно абсолютно интелектуално пиянство, в което удоволствието почива както на дисморфофобни сензации, така и на причудливата амалгама от симулакри и хтонични културни цитати.

Съвсем повърхностно познавам Кант и с учудване разбрах, че след него, философията доста е дръпнала, припознавайки катадневните човешки нужди (дирене на смисъла и др.) като свои.

- Номотетичното пиянство от своя страна - многозначително натърти Н. - експлоатира парадигмата на естествените науки и подхожда към напиването като към химически процес. Основната цел там, е активиране цикъла на Кребс и достигането на определени концентрации на алкохол в кръвта.

Налях си още вино от красивия фалус от тъмно стъкло. Кървава капка нерешително потече надолу към станиола с черното петле. Тръпнещ от плътното тяло с послевкус на зелена смокиня и гнил мъх, бях пронизан от неприятен спомен. Да, Н. не за пръв път концептуализира до болка познатия дискурс “номотет vs видеограф”. В главата ми изникна незнайно как "Invectiva in Sallustium", чието авторство (според мен напразно) приписват на Гай Салустий Крисп.

Не, тези отношения няма да продължат дълго.

* илюстрация: Мария Ландова

Как да унищожим Земята

Пълно е с интересни идеи, но всяко нещо с времето си. Ето например, едно доста добросъвестно изследване на Сам Хюз "Как да разрушим Земята, оригиналът тук. (Who the hell is Sam Hughes? Твърди, че е писател и програмист). Под “разруши” разбирай истинско разпарчетосване, а не всякакви популистки изцепки като “унищожаване на живота”, “екологична катастрофа” и т.н. Авторът предупреждава, че това НЕ Е ръководство за хора, които искат да премахнат всичко живо от едноклетъчни нагоре, Земята да стане необитаема или някакви майстори да я завладеят. Целта е да се направи така, че планетата повече да не съществува. В текста подробно се анализират различните методи и колко време и ресурси ще са необходими. Съдържанието е стегнато и максимално прагматично:

Текущо състояние на унищожаването на Земята/Методи за унищожаване/Методи за възстановяване/Други, по-малко научни начини Земята да бъде унищожена/Методи от художествена литература/Неща, които НЯМА да унищожат Земята/Обща стратегия на геоцида

Ето основните начини по Хюз:

1. Анихилиране на Земята с еквивалентно количество антиматерия

2. Ядрен разпад - да се разделят всички земни атоми до водород и хелий

3. Да бъде погълната от миниатюрна черна дупка

4. Да се насочи слънчевата енергия към земята чрез гигантски огледала, докато тя се изпари

5. Да се усили въртенето около оста и докато тя се разпадне на части

6. Да се взриви земното ядро с бомба от антиматерия

7. Да се отделя парче по парче, като всяко се изстрелва в космоса

8. Да се удари с нещо много масивно и бързо, например с друга планета

9. Да се измени орбитата и, да се насочи към слънцето

10. Да се измени орбитата и, да се насочи към Юпитер (по-лесно - приливните вълни ще я разкъсат на части)

* на сн.: Останките от самолета на Екзюпери след аварията над Сахара, т.е. това не е падането в океана, дето после оня Хайнц казва - "Май аз го свалих, ама отде да знам, че вътре е бил Екзюпери, що не си го пазихте малко повече". Това е инцидентът, след които Екзюпери написва "Малкия принц"

Дорийски храм

1."Не може да се обясни с какво дорийският храм в Пестум е по-красив от халба студена бира - споделя Моъм - ако не се прибегне до странични съображения, които нямат нищо общо с красотата. Красотата е като задънена улица. Тя прилича на планински връх - можеш да го достигнеш, но по-нататък път няма."

 2. Естествено и аз съм се постарал да оформя вилата си като произведение на изкуството - на стените ми висят Писаро и две Монета, на двора имам фонтан с нежно изпъчен оригинал на Колбе. С други думи - вместо тържеството на жилавите треви и джанката-саморасляк до оградата, съм припознал тяхната естетическа симулация. И така във всичко - в планирането на външните пространства, в кулинарията, в отношенията. Даже в аскетизма на кухненската маса провиждам неслучайност - вляво нецке, по средата лаптоп, вдясно външна мишка. Наричам я “писалище”, не че нещо пиша там, а поради прекрасния омонимизъм с “влагалище”

3. Не, никакъв ескейпизъм не може да ми помогне в ситуацията на безсилно съзерцаване на причините, отместили орбитата на рутината ми. Може би само някакви контрастни методи - груба сила, звънтяща очевидност и др. Но откъде да ги взема?

4. Защото, ето - достигнал си баси възрастта, твърдението, че рецесивните алели влияят на фенотипа само когато генотипът е хомозиготен, отдавна вече не те вкарва в ступор и изведнъж: “Насилието се транслира надолу по властовата пирамида - от мъжете към жените и от жените към децата - смятат експерти.” Трудно се живее с това.

Кайрос за окайване

Взех си Валтер Бенямин “Кайрос” (ударението на "о"!) да има за какво да си говоря с хората, а и за плажа става. Ето:

“Наред с цялото себелюбие казва Лотце - към най-забележителните особености на човешката душа спада общата липса на завист от страна на всяко настояще към неговото бъдеще”. Това размишление отвежда към констатацията, че нашата представа за щастие е изцяло обагрена от времето, което е неизменна характеристика на собственото ни съществуване. Щастието, което би могло да събуди у нас завист, съществува само във въздуха който сме дишали с хора, към които бихме могли да се обърнем, с жени които биха могли да ни се отдадат. С други думи, в представата за щастие проблясва като нейна неразделна част представата за спасение. По същия начин стоят нещата с представата за миналото. Миналото носи със себе си един скрит индекс, който го ориентира към спасението. Нима самите ние не сме докосвани от един полъх на въздуха, който е обгръщал живелите преди нас? Нима в гласовете, които чуваме не звучи ехото на вече замлъкнали гласове? Ако това е така, тогава съществува скрито споразумение между нашето и миналите поколения. Тогава ние сме били очаквани на Земята. Тогава подобно на всяко поколение преди нас и ние разполагаме с една слаба месианска сила, към която миналото предявява претенция. Удовлетворяването на тази претенция си има цена".

* На картинката - ваше ляво Кайрос, ваше дясно - друг бог