Латинският

1. Имам една интересна хипотеза, защо медиците изучават латински, а не примерно старогръцки: заради необходимостта да викат дявола на помощ при някой по-заплетен пациент, а това по традиция се прави на латински.

2. Между другото, знам случай, при който студенти, готвещи се за изпит по латински, без да искат извикали дявола. Дошъл, постоял малко /те се уплашили здравата/ и като видял, че е станала грешка, си тръгнал.

3. Аз тогава не бях там, но ми го разказа участник в събитието. Интересно, че заедно с него дошъл и ангел, но някак си пентименто. В стаята притъмняло и замирисало на блато, или на мазе в стара сграда на бул. Прага. Не им направил нищо лошо, само му било адска досада.

4. На тръгване им изгоряла мушамата на масата /общежитие, Москва, 80-те/. Един от колегите, получил астматичен пристъп. На друг - почти в същия момент, дядо му се самовзривил, докато варял водка /самогон/ в кухнята си на седмия етаж. Третият от участниците, в същия ден, но малко по-късно, си одрал коляното на някаква ръждива морска котва, та ходил да му бият ТАП.

5. От друга страна, това са събития, които може и да не са свързани с появата на д. Но ако са свързани?

PS

Това групово учене, винаги ми е било загадка. Ученето за мен е абсолютно самотно занимание. Когато момче и момиче се срещнат, „за да учат заедно", знам какво е, нямам никакви въпроси. Загадка ми е когато се съберат трима-четирима колеги от м. пол "да учат заедно". Защо пак използват този евфемизъм за събитието? Не е ли по-достойно да ни съобщят: "смятаме да седнем около масата и да отворим един учебник и две тетрадки голям формат с твърди корици. Практически в същия миг, смятаме да отворим бутилка концентрат от 0.7 и няколко бири". Освен това, смятаме постепенно но все пак достатъчно бързо, на фона на приятелски научен разговор, съвършено да се освиним”. Така скицирано, събитието излъчва автентичност. Ето това искам – всички да сме автентични.

*на снимката: някой ме гледа лошо

Пожеланията

1. В края на 90-те хората се бъгнаха откъм поздрави-довиждания и започнаха да измислят какви ли не извратени приветствия. Обичайното "Приятен/лек/ ден" бе модифицирано според куците фантазии на малцината останали учтиви интелектуалци и се превърна в:
спорен ден
успешен ден
усмихнат ден
щастлив ден
весел ден
красив ден
смислен ден
2. А вечерта стана истински опасна. Тогава се развихряха кървавите батъли на next door фантастите. Обичайното "Лека вечер-лека нощ" стана:
спокойна вечер
хубава вечер
весела вечер
усмихната вечер
спокойна нощ
лекичка
3. О, сигурно има и още. Предлагам креативен подход - да смесим дневното прилагателно с нощното съществително. Да стане:
спорна вечер
усмихната нощ
щастлива вечер
весела нощ
красива вечер
смислена нощ - хахахаха!
4. И дано сега народните творци се рахатясят, както казват във Варна.

* на снимката: НДК, Английският двор. Срещи и раздели

Аналоговото ми ухо

1. Няма вече познавачи. Поддържам съмнителна близост с хора, които готвейки се за купон вкъщи, свързват компютъра към уредбата и казват: имам трийсет гигабайта музика, смятам да ми стигне. Ще им стигне, това са над 10 000 парчета. Опитай да намериш любимото си сред тях? Прилича на китайско пожелание: “Нека ухото ви се наслади на десет хиляди любими песни”. Крейзи. Не е възможно жив човек да има толкова много любими песни. Тогава за какво е всичко това? “Да имаш или да бъдеш”, пита Ерих Фром и си отговаря: споко man, носим се мощно от “да бъдеш” към “да имаш”.

2. И така, блуждаейки из “вече имам”, опитваш да се хванеш за нещо. Качеството? Ритуала?

Като се усъмниш в качеството ти казват: Виж ми битрейта, умнико! Какво да го гледам, знам че е висок. Няма вече трепет – касетен дек, хромдиоксид, внимателно с винила, сложи капка вода пред дозата. Нещата са дълбоко дигитални, изкарай си чипа от ухото и ще спреш да чуваш.Само ще виждаш.

3. Понякога се питам: ухото ми аналогово ли е още? А ухо ли е или цифров трансивър? Меко едно такова...

* на снимката: 2006, с. Витановци. В пристъп на ескапизъм, конструирах красив велосипед.

За Франкъл

1. Гледах една видеолекция за Виктор Франкъл. По време на престоя си в немските концлагери, той три пъти е бил в списъците за газовата камера и все пак оживява.

Първи път: лекарят на лагера го спасил, защото му трябвал помощник /Франкъл е лекар/.

Втори път: бил е 100-тен в списък от сто лагерници планирани за убиване, но един от пазачите добавил в списъка омразен нему концлагерист. Франкъл станал сто и първи и отпаднал от списъка /немците обичат да им е точно/.

Трети път: чакайки ешелона да дойде и да го отведе за да бъде задушен с газ, Франкъл извел концепцията си за евристичния оптимизъм.

"А може ли някой, абсолютно стопроцентно да ти гарантира, че утре ще умреш? - запитал се той. 

- Със сигурност не - отговорил си.

- След като няма такава гаранция, ти остава единственият избор - да живееш и да се обърнеш към възможностите, които настоящето ти предлага". 

На следващият ден, ешелонът, по необясними причини не пристигнал. Франкъл оживял за трети път.

2. Франкъл: "интелектуалният ми стил се състои в това, да домислям нещата докрай".

3. Бродски /без връзка с досегашното/: време е да спрем да сме само говорещи следствия на събитията и да станем тяхна причина.

Квантова религия

1. Всяко обръщане към Бог го променя. 

Следствие: не споменавай името Божие всуе. В противен случай, в един момент ще научиш, че се молиш на съвсем различен, спрямо първоначалния Бог.

2. Във всеки предварително зададен момент може да се установи или количеството богове или кои са те. Но никога и едното и другото едновременно. 

Следствие: има смисъл да се молиш на определено множество богове.

3. При прилагане на някакво количество молитвена енергия,  от небитието може да се извика виртуална двойка антагонисти: Бог и дявол.

Следствие: колкото по усърдно се молиш, толкова повече богове ще се появят. Но и толкова повече дяволи.

4. Бог може да извършва квантов скок.

Следствие: никога предварително не е известно съществува ли бог в дадена религия или е тунелирал в друга.

5. Бог едновременно може да съществува и да не съществува.

Следствие: в Бог може да се вярва, а може и да не се вярва. Крайният резултат е един и същ.

(C) Владлен Подимов - фантаст

Волният ездач

1. Като всеки нормален човек от м. пол и аз известно време се увличах по компютърните игри. Най-дълго се задържах на Куейк, защото там можеха да се избият много чудовища, а след работа, това е доста смислено занимание.

Невърмайнд, говоря за друго. Сега като гледам някоя въздушна операция, а такива, в последните години дал Г-д, се сещам как играех на една игра-авиосимулатор, която според очевидци, го докарваше доста реалистично.

2. Взимах някой Фантом, избирах си ракети и други оръжия, след което се оглеждах за някоя мисия. Имаше мисии по целия свят. По лесните бяха в Африка, по-трудните в Европа.

3. Никога не изпълнявах мисията. По-скоро ме интересуваше, как ще реагира играта, на серия от абсурдни ходове от моя страна. Разбирам, че е инфантилно, но нямах нерви да изчета и да изпълня всичко, а ми се летеше.

4. Излитах лошо, някакви закрилки ми пречеха, после като волна птица се издигах право нагоре, което носеше смъртоносно  ускорение за пилота, но той /аз/ някак си оживяваше. После си летях където и както исках - ту много високо, ту адски ниско. Като видех нещо интересно на земята веднага го унищожавах. Хич не си пазех амуницията. Постоянно получавах съобщения, че съм взривил я приятелски склад, я приятелски бункер. Постоянно ми се натякваше, че съм се отклонил от мисията. А може би, това ми е мисията, да се отклонявам от мисията, заключавах философски.

5. При такъв лежерен стил на летене, вражеските радари ме засичаха веднага и на екрана започваха да мигат предупреждения. Аз весело ги игнорирах. Почти веднага, във въздуха се появяваха вражеските самолети. Това най-често бяха Миг-ове, защото летях над арабски, просоциалистически страни.

6. Започваха да ме преследват нагло, а аз чаках да ми пуснат ракети. Един колега-невролог, много голям майстор, ме беше научил как да бягам от ракетите. От някои обаче, нямаше измъкване и тогава те радостно ме взривяваха. Понякога се отдалечавах в такава безумна посока, че те се отказваха да ме преследват - явно разбираха, че се касае за кретен-пацифист, отвлякъл изтребител, за да погледа земята от птичи поглед.

7. Обаче бях много подъл. След като ги откажех и се загубех от радарите и ако ми стигнеше горивото се връщах ненадейно и изтребвах всичко по пътя си.

8. Както се вижда, тази игра ми позволяваше да си организирам мисиите, по свое желание и логика. Е добре, това не продължаваше дълго. Скоро ми свършваше горивото, защото аз не ебавах да се връщам в базата. Самолетът падаше, аз катапултирах някъде в пустинята, като малък принц.

9. И тогава започваше най-интересното, но пък играта свършваше.

* на снимката: етюд във висок ключ.

Розенберг трио

1. Гледахме Розенберг трио. Холандски цигани, изпълняващи само Джанго. Две китари и контрабас. В края на първия час ни стана еднообразно и си тръгнахме. Интересно, доста виртуозни са, но омръзват. Този стил на свирене и импровизиране /"мануше"/, който никой вече не смее да нарича джаз, някак си не оставя място за мисълта - всяка празнинка е запълнена с нотички и това, в крайна сметка ти писва.

2. На другия край стои късният Майлс, който ти пуска два тона в 10 минутна пиеса, но моментът и интервалите са така изчислени, че ти разбираш - това е, няма нужда от повече. Даже си казваш: баси, това са единствените два тона, които са възможни в тази пиеса. И той изсвири точно тях! Гений.

3. Но пък е отстранен, хладен, перфекционист. Циганите са топлички и са като калинки, не спират, грешат, повтарят се. Смешното беше, че повечето пиеси ги завършваха по един и същ начин. Симпатяги са. Спонтаняги са също така.

4. Концертът беше в София лайв клъб - конюшня с маси и любителски оформен интериор. Две коли - пет кинта и музиката да свири. 

5. Публиката беше интересна. Имаше няколко самотни, горди, привлекателни жени. Пред мен имаше една симпатична скубла с приятеля си. "Р"-то и беше френско. Живичка една такава, потанцувваше постоянно. Зад мен се бяха разположили някакви въртокъщници, които не спираха да си говорят. Имаше и пич с безумен, огромен бял каскет.

6. Видях само един циганин, но снажен, с дълга побеляла кичара, напомняше микс от Гойко Митич и Джоко Росич. Може пък да е бил той.

* на снимката: Созопол