сряда, 29 юни 2011 г.

Аналоговото ми ухо

1. Няма вече познавачи. Поддържам съмнителна близост с хора, които готвейки се за купон вкъщи, свързват компютъра към уредбата и казват: имам трийсет гигабайта музика, смятам да ми стигне. Ще им стигне, това са над 10 000 парчета. Опитай да намериш любимото си сред тях? Прилича на китайско пожелание: “Нека ухото ви се наслади на десет хиляди любими песни”. Крейзи. Не е възможно жив човек да има толкова много любими песни. Тогава за какво е всичко това? “Да имаш или да бъдеш”, пита Ерих Фром и си отговаря: споко man, носим се мощно от “да бъдеш” към “да имаш”.
2. И така, блуждаейки из “вече имам”, опитваш да се хванеш за нещо. Качеството? Ритуала?
Като се усъмниш в качеството ти казват: Виж ми битрейта, умнико! Какво да го гледам, знам че е висок. Няма вече трепет – касетен дек, хромдиоксид, внимателно с винила, сложи капка вода пред дозата. Нещата са дълбоко дигитални, изкарай си чипа от ухото и ще спреш да чуваш.Само ще виждаш.
3. Понякога се питам: ухото ми аналогово ли е още? А ухо ли е или цифров трансивър? Меко едно такова...

* на снимката: 2006, с. Витановци. В пристъп на ескапизъм, конструирах красив велосипед.

Няма коментари:

Публикуване на коментар