неделя, 18 декември 2011 г.

Зачеване на български филм


1. Скоро обсъждах с кинаджии един съвременен български филм. Да обсъждам съвременен български филм с кинаджии /освен двама, към които се отнасям много трепетно/, е като последно желание преди разстрел, но имах задача.
2. Направо си казах, че не го харесвам и доколкото успях се мотивирах. Бях единствен и не се вписах в контекста. Не само не го харесах, но и леко го напсувах на местния жаргон.
3. А специалистите копаеха дълбоко. Освен, че намериха арт вътре, те изкопаха и подробности от кухнята. Разбра се, че филмът е започнат отдавна, режисьорът е починал, довършва го друг, който също е починал и т.н. Това, освен че натовари филма с жалостив контекст, натовари и мен, но аз останах железен - не го искам и толкова.
4. С други думи - филмът стана като стара мома - хем привлекателна, хем с история, а никой не я взима. Why?
5. Хрумна ми следната аналогия. Примерно, ми се появяват подозрения, че съм тъп. Тъй като не мога да си го обясня, а и да го повярвам, отивам да питам родителите си - защо е това чувство, дайте някакво обяснение? А те: "знаеш ли колко трудно те заченахме? Бяхме в квартира под наем и хазайката непрекъснато чукаше да иска малко захар, после сол, накрая поиска глава лук... Сексът ни беше като балетен екзерсиз, при който учителят непрекъснато те спира и те поправя, музиката и тя - ту спира, ту почва. Вдъхновение - нула".
6. Излизам разстроен от бащината къща, сядам в градинката отпред. Есенните листа тъжно се сипят върху ми. Ще трябва да повярвам -  получих последната възможна истина - директно от спалнята, баси.
7. Вкаменявам се.

* На снимката: Копривщица. Димчо Дебелянов пред бащината си къща.

2 коментара:

  1. Много ми харесва жълтото листо върху сърцето на Дебелянов. Не ми беше любим, щото все се падаше на кандидад-студентските изпити в Софийския и аз все не бях се готвила добре по неговото творчество - нещо в дуалистичната му натура и тоя негов блян ме дразнеше, и все не успявах да се класирам (освен веднъж, ама с Димитър Димов). За това и цели девет години след гимназия се мотках, но май е било за добро - литературното висше образование все пак го взех, било то не с нашите Символисти, а с Британските Викторианци и Модернисти...

    Така че, по-добре късно, отколкото никога Инди; не е важно колко трудно са те направили, а че крайния резултат е бил все пак успешен. Което рядко може да се каже за Българското Кино.

    :)

    ОтговорИзтриване