Домашен реактор

1. В градчето Голф Менър, на 25 мили от Детройт, живеело любознателно момченце на име Дейвид Хан, а след като му подарили детска енциклопедия по химия, станало свръхлюбознателно. Следват обичайните детски увлечения - синтезирал нитроглицерин, който избухнал в мазето и майка му го накарала да се разкара оттам.

2. Тогава, за да не го закачат, а и за по-голяма безопасност, Дейвид се преместил в бараката на двора и променил концепцията – решил да построи домашен атомен реактор. В началото на 90-те, в Щатите не било лесно да получиш информация за ядрени технологии. Нуклеарният тинейджър засипал с писма фирми и организации, представяйки се за учител по физика. Чичковците явно се умилявали и му изпращали подробни обяснения по темата. Например, Доналд Ърб, шеф на лаборатория в Комисията по ядрен контрол /NRC/ му дал ценни съвети как да получи радиоактивни изотопи, за да ги бомбардира с неутрони и да задейства ядрена реакция. Друг интелектуалец, му казал какъв да му е източникът на неутрони и т.н. Скоро любознателният тинейджър бил напълно наясно с технологиите и знаел какво да напазарува, за да получи радиоактивен материал.

3. Като начало, той поръчал в някаква фирма 100 повредени димни детектора /всеки по 1 долар/, уж за опити в училище. От тях настъргал Америций-241, завил го в алуминиево фолио, направил дупчица и го сложил в оловна тръба. Така получил простичко неутронно оръдие – алфа лъчите от Америция отчеквали неутрони от алуминия. След това, трябвало да намери вещество, което да бомбардира с неутроните и Хан решил това да е Торий-232. Той пък, бил съвсем достъпен, стига да знаеш къде да го търсиш - в чорапчетата на газовите фенери. Наложило се да поръча 1000 фенера, да изгори чорапчетата им и да смеси пепелта с литий от обикновени батерийки. Така получил Торий, 170 пъти по-чист от стандартите на NRC. Дотук всичко вървяло чудесно.

Сега вече, използвайки неутронната си тръба, можел да получи Уран-233, т.е. нормално реакторно гориво и да стартира верижна ядрена реакция.

4. Оказало се, че неутронния поток от Америция бил твърде бърз и Дейвид го заменил с радий, /имало го предостатъчно във фосфоресцента от часовникарските заводи през 30-те/. Пак разходи - много, стари часовници. За да се финансира, Дейвид зарязал училището и започнал работа. Купил часовниците, остъргал цифрите и стрелките, и номерът станал.

5. После, по съвет на специалист от NRC, намерил и източник на неутрони - парче берилий, краднато от училищната лаборатория. Конструкцията била готова и Дейвид започнал да обстрелва някаква гривна на майка си. За да забави неутроните, сложил филтър - пудра, но не станало нищо. След още опити, той открил правилното вещество /не казват какво, вероятно – графит/ и реакцията тръгнала.

6. Потопен в увлекателните си експерименти, Дейвид се сетил да измери радиоактивността наоколо, ей така, за купона и с учудване установил, че фонът превишавал допустимия 1000 пъти. Станало му неприятно и той решил временно да спре. Разглобил реактора и част скрил вкъщи, а консумативите - в багажника на колата си.

7. На 31 август 1994, крадец-несретник се опитал да свие резервната гума от Понтиака на Дейвид и като видял контейнерчета със знак за радиоактивност, ужасен се изнесъл на пределна скорост. Съседите обаче, услужливо се обадили в полицията. Посрещнал я Дейвид, който казал, че няма проблем. Полицаите обаче, се усъмнили, претърсили колата и работата станала дебела.

8. Дошли хора в наметала и противогази и изнесли всичко заразено – 45 контейнера, да го закопаят в пустинята. Дейвид бил задържан, но скоро го пуснали. Той казал, че просто искал да получи още една скаутска значка „атомна енергетика”. През 2007, Хан е арестуван за кражба на 16 димни детектора /очевидно, пак Америций/, след което се отправил към дранголника. После, съдбата му е неизвестна за мен.

* на снимката: Дейвид Хан. Лицето му е в рани, поради честия досег с радиоактивни материали.

Пингвинът и политиката

1. Не искам да съм аполитичен, но какво да направя, като повече ме интересува пингвинът, който се заблудил и като изплувал 2000 км в грешна посока, излязъл на плажа в Нова Зеландия.

Там местните власти го пазели от любопитковците, а учените констатирали, че последният загубил се пингвин изплувал по тези брегове през 1934 г.

2. На мен от всички премиери досега, най ми допадаше Филип Димитров, през далечната 1991 г. Първо, много ми харесваше премиерът да е интелигентен човек и второ - тогава заплатата ми реално се покачи. Особено се кефех и на това, че той говореше толкова сложно и психологично, че го разбирахме само аз и още няколко човека, които познавам лично.

3. Сега научих, че пингвинът, този полярен Марко Поло, се е съвзел напълно и отплувал в правилната посока - Антарктида.

4. Много ги харесвам тези птици, много!

* на снимката: Златни мостове, дърво - Лаокоон

Флотът на Небраска

1. Има един вид медийни личности, които са абсолютно чисти симулакруми по най-строгото определение на Бодрияр: те са точни копия на нещо, което не съществува.

2. Много често ги наричат водещи. Нямат никакви професионални умения, освен да водят нещо. Звездата им изгрява случайно, не е свързана с професионализъм, някакви определени способности или специално образование.

3. След третото показване по ТВ зрителите ги запомнят и ако дотогава те са успели да наговорят критично количество глупости по определена схема, хората започват да си ги искат пак.

4. Схемата какво точно да говориш, е описана от Ноъм Чомски - "10 стратегии за манипулация от страна на медиите", (например тук).

5. Чух за интересна услуга в Небраска. Срещу определена сума, там можеш да получиш удостоверение, че си произведен адмирал и имаш право да ръководиш флот, както и да участваш във всякакви видове морски битки. Единствената особеност е, че имаш право да командваш само флота на Небраска, която е горе-долу в центъра на Щатите и е отдалечена от всякакви морета на поне 1000 мили във всички посоки.

6. Някои от водещите достигат висок професионализъм и стават почти като истински. Абе истински адмирали на Небраския флот стават.

* на снимката: кипеж в Алдомировското блато

Метаморфози

1. В петък на обяд, явно нещо ми дойде в повече и към 3ч. без да се замислям напълних резервоара догоре и поех към Гърция. Взех само спалния чувал, десетина кроасана и туба вода. Мислех си, че ще мога да отида до Волос, да видя едни кентаври, но някъде преди Солун преизчислих възможностите си и поех наляво към Халкидики.

2. Успях да не сгреша пътя и успешно се включих в околовръстното, заедно с хиляди други гърци, които също се насочваха към вилите си или нещо такова. Исках втория полуостров - Ситония. Там си бях харесал едно място с няколко малки островчета досами брега, с френско название -  Vourvouru. Разбира се, по кефско е да се пишеше Vourvourou, но явно при последната сричка, търпението на гърците се изчерпваше.

3. На около 40 км преди целта започна да се стъмва прогресивно и аз свих към едно село с чудно название - Метаморфози. Тъй като се очертаваше хипарска нощ, искаше ми се да си намеря място за спане под някоя палма, преди окончателния мрак.

4. И така - метаморфозирах към плажа. Селцето е много спретнато, с красиви къщи и огромни, многоцветни зокуми /в Източна България - лянове/. Имаше някакъв международен детски лагер, смело минах през него и излязох от селото.

5. Нощем, в нашия географски пояс най-опасното нещо са мечките и хората. Мечки по гръцкото крайбрежие не очаквах да срещна /освен митологични, но те не са опасни/, но хора - знам ли. Намерих си пустинно заливче, поплувах - водата - чудничка, после си преместих колата да ми е наблизо. Взех си чувала и тръгнах в тъмницата към самотния си залив, през горичка от пинии. Там срещнах група деца, облечени с бели чаршафи, които бяха излезли да плашат хората, очевидно в рамките на някаква анимация. Скочиха ми и издаваха нечленоразделни звуци. Аз си осветих лицето отдолу и също издадох един-два подобни звука. Ръководителите им - мъж и жена започнаха да им викат "Цурюк, цурюк!" Аз пък им викнах: "Генуг!" - втората от двете думи, които знам на немски.
6. Постелих си чувала и се проснах на пясъка. След изплашването не ми се спеше и зачаках още нещо интересно да ми се случи. Тъй като не дойдоха дори комари, станах и започнах да се мотая наоколо с фенер в ръка. Направих малко снимки в тъмницата, с подсветка на скалите. Станаха интересни кадри, но не прекалено.

7. Щях да лягам отново, но изведнъж забелязах нещо ужасно. В морето, на около 20 метра от брега нещо светеше и плуваше под водата. Най-зловещото беше, че отвреме-навреме светлината се показваше на повърхността и се насочваше към мен.
8. Тъкмо си построих две нелоши хипотези и онова отново се показа и засвети по ужасяващ начин - с малки бели светлинки въртящи се в кръг. Веднага отпадна хипотезата за огромен фосфоресциращ октопод, остана тази за среща с извънземно и се появи нова - за извратеняк с инженерно мислене, решил да плаши хората по собствен патентован начин.
9. Доста се измъчих в близкия половин час да го следя, защото чувствах неясна заплаха. После, по едно време, нещото изпръхтя и се показа от водата, на височина човешки бой. Значи наистина, някой получаваше удоволствие от нощно плуване на шнорхел, със светодиоден фенер  на главата /челник/. Копелето доплува до съседния залив, облече се и си отиде.
10. Стана ми значително по-спокойно, почудих се, какъв ли би трябвало да е вътрешния свят на среднощния каубой с шнорхела, погледах млечния път и заспах.

 А на сутринта - цялата мистика на кино - здрасти, здрасти, дай пари за пасти.

Домашен майстор

1. Не съм добър домашен майстор, знам си го. Някои биха се гордели с това - да пипаш с ръце е много директна и груба намеса в същността на нещата, къде по финяшки е да обстреляш предмета с една-две фрази-идеи и да изчакаш рикошета, за да интерпретираш. Никакво докосване, само полъх от мисли.

2. Обаче, къщата би се разпаднала, ако я замерям само с идеи, затова понякога се налага да измайсторя нещо. Работя обикновено с най-съвременни и едновременно с това, прости материали - скоч, лепило "Капчица", дъвка за запълване на дупки, мека тел. Това все пак е прогрес, защото, когато започвах, работех с пластилин, лейкопласт и банално ацетоново лепило. 

3. Много рядко забивам пирон, защото чукчето ми е от детски конструктор - малко, лекичко и със стремеж да уцелва много точно невинните ми пръсти.

4. Голямото ми откритие от последните години е градинската тел от Бриколаж и изолирбанда на "Тесла" или "Теса", не помня точно.

5. Тъй като нямам практически никакви инструменти, работя неразрушително, както някои графични програми - каквото и да правиш със снимката, тя винаги я пази в първоначалния и вид. Така и аз - каквото и да вържа или подлепя, винаги мога да разваля конструкцията и да почна отново.

6. По отношение на качеството - работя бързо и некачествено. Бързо, защото скоро се нервирам на несръчността си и изоставям проекта, до по-добри времена. Некачествено, защото изделията ми се развалят в първите 20 минути, след завършването им. Ако някое творение се задържи след 20-тата минута, значи ще е трайно и аз разбирам, че съм създал шедьовър.

7. Изпитвам обаче, слабост към миниатюрни отвертки. Имам отлична колекция, но за съжаление, всичко у дома вече е завинтено много добре и ги използвам рядко. Понякога, някой съсед идва да му завинтя нещо, но това не си струва даже да се споменава.

8. Обичам да работя и с електричество. Някак си ме привлича възможността да получа токов удар и да умра. Тази игра на живот и смърт /тотлебен - на немски/ ми носи адреналин, а и там мога да се развихря с изолирбанда - материал, който много уважавам. Много ми харесва също така безстрашно да бъркам по тоците с професионалния ми фазомер. Някак си ми се струва, че по този начин се надсмивам над смъртта.

9. Преди, бях фен на запояването. Фактът, че държиш на 10 см от лицето си, нещо, което се загрява до 600 градуса, ме опияняваше. Освен това, в предишни години бях си свил отнякъде около килограм калай /смятам да го спомена в завещанието си/ и големи кехлибарени буци колофон. Сега почти не запоявам и покривката на масата в кухнята отдавна вече няма дупки.

10. Абе, справям се.

* на снимката: къща поддържана само с идеи

Часовникът на Алиса

1.Имахме на работа един стенен часовник от грозните, който внезапно отказа да работи. Още от самото начало ми изглеждаше болезнен, с бедняшкия си дизайн, включващ пластмасова рамка, пунтираща метал /злато? платина?/ и циферблат с неопределен /най-вероятно мислен като черен/ цвят.

2. Сменихме му батерийката и той сякаш се обнадежди и тръгна отново. Скоро обаче, възможностите му за компенсация се изчерпаха и болестта взе реванш – той отново спря. Пак сменихме батерията - не тръгна - беше издъхнал.

3. Достоен край, помислих си и понечих да го метна в коша. Не щеш ли се оказа, че една колега храни към него нежни чувства и не иска да го изхвърлим. Тя си го запази, забутвайки го в дъното на един сериозен шкаф – масивно дърво.

4. Реших, че ще изчакам да мине жалейката, след което някоя нощ, на дежурство, без свидетели, ще го откарам на гробището за часовници и ще го зафича там. Бях измислил и кратък погребален ритуал – произнасям лек, поетичен текст, следва скъпа мъжка сълза и – кой откъде е.

5. Но не съм бил прав. Тези дни видях, че го е извадила от депото му и го е сложила на едно бюро. Свикнал съм с всякакви щуротии и не се впечатлих особено. Единственото, което ми се стори нередно бе, че колегата периодично отиваше до часовника и любовно му местеше стрелките, съобразно конкретният час.

6. Всъщност ми стана приятно – тази жена с минимални усилия и без да си дава сметка, ме пренесе в Огледалния свят на Алиса. Трябва пак да я отворя тази книга, вътре е пълно с тайни.

Проверка на паяжините

1. Мислех си, че да регистрираш светулките в района е една от най-ценните с безполезността си дейности, но тези дни се сетих за друга, още по-конкурентна - да инспектираш паяжини. Неделната утрин беше подходяща /гъста мъгла, мокреж, безнадеждност/, затова веднага тръгнах.

2. По пътя, към мен се присъедини куче-безделник от рядка ловна порода. То ме следваше докрая на рейда и някак си ми асистираше когато може. Беше доста заето да тегелира из треволяка и с оптимизъм да гони някакви черни птици.

3. Паяжините ми се презентираха като фини триизмерни конструкции, с воден кондензат по тях. Предназначението им беше най-различно. Тази например служеше за опаковка на растението-майка.

4. Тази е с класическа форма – фрактал-додекаедър, мека конструкция с варени кости /Дали?/. Авторът-собственик отсъстваше.

5. И все пак, паяжините са вредни за селското стопанство и опасни за живота на земята. Тук се вижда как гигантска отровна паяжина е покрила флората и фауната на голяма площ и животът там е спрял. Замръзналите живи групи /птици, зайчета, жълти цветя/, внезапно застигнати от смъртта, навяват тъга.

6. Сферичната паяжина с обърнато дъно най-често свидетелства за близост на извънземни /тя представлява примитивен космически кораб/. В района, който инспектирах /квадрат 56 – Трън еъриа/ имаше много такива.

7. Кучето-асистент явно беше засекретено, защото ми разреши да го снимам само боке, т.е., като фон на паяжина. Не разбра, че тайничко съм го заснел с портретния си обектив /фиг.1/.

8. На обратния път, влюбен селянин беше посипал купа сено с розови листа. Пак тъга.