1.Имахме на работа един стенен часовник от грозните, който внезапно отказа да работи. Още от самото начало ми изглеждаше болезнен, с бедняшкия си дизайн, включващ пластмасова рамка, пунтираща метал /злато? платина?/ и циферблат с неопределен /най-вероятно мислен като черен/ цвят.
2. Сменихме му батерийката и той сякаш се обнадежди и тръгна отново. Скоро обаче, възможностите му за компенсация се изчерпаха и болестта взе реванш – той отново спря. Пак сменихме батерията - не тръгна - беше издъхнал.
3. Достоен край, помислих си и понечих да го метна в коша. Не щеш ли се оказа, че една колега храни към него нежни чувства и не иска да го изхвърлим. Тя си го запази, забутвайки го в дъното на един сериозен шкаф – масивно дърво.
4. Реших, че ще изчакам да мине жалейката, след което някоя нощ, на дежурство, без свидетели, ще го откарам на гробището за часовници и ще го зафича там. Бях измислил и кратък погребален ритуал – произнасям лек, поетичен текст, следва скъпа мъжка сълза и – кой откъде е.
5. Но не съм бил прав. Тези дни видях, че го е извадила от депото му и го е сложила на едно бюро. Свикнал съм с всякакви щуротии и не се впечатлих особено. Единственото, което ми се стори нередно бе, че колегата периодично отиваше до часовника и любовно му местеше стрелките, съобразно конкретният час.
6. Всъщност ми стана приятно – тази жена с минимални усилия и без да си дава сметка, ме пренесе в Огледалния свят на Алиса. Трябва пак да я отворя тази книга, вътре е пълно с тайни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар