Numbed

1. Знам, че е свързано с личната оптика, но напоследък се появяват серии от бърнаутнати офис-монотеисти, мъчително налучкващи пътя към трите кита на самолечението - черен хумор, извънбрачни връзки и алкохол. Разбира се, преди това са преминали през гастрити, рефлюкси, паник-атаки и т.н. Идват и искат обяснение. Просто чувам как гневно ми заповядват: "Защо живея така? Дължите ми обяснение!" Да го знам, да го дам, но знам ли го? Като всеки от професията съм свикнал на сюрреалистични въпроси оформени в инвариантна формула, например: "Вие като психиатър, какво мислите за... (носенето на стринги, ландшафтните вселени, преименуването на Македония, арианизма" и проч.

2. С тези хора, могат да се използват различни метафори, но две си харесвам особено - квазистаринната арабска - проблемът идва когато тялото ти започне да изпреварва душата, бързайки незнайно закъде и защо - постепенно се препарирваш, ставаш "emotionaly numbed", както казват едни. Компютърната метафора е доста по-пошла, но върши работа при изчерпани айтита - софтуерът ти се ъпдейтвал непрекъснато, но хардуерът ("желязото") вече не смогвало да го задвижи и почвало като стария ми лаптоп - да работи бавно, да грее, да изкарва странни съобщения, радостно да минава във "фрийз" и неохотно да се съвзема. Харесвам ги, като passing tones в джаза са ми - недиатонични, изсвирват се бегло и служат за преход към следваща импровизационна фигура

3. Нещо лично: използвайки компютърната метафора "мозъкът е процесор", имам допълнения. Човек трябва да се старае да общува с хора с по-висок клас процесори. Веднага се натъжавам когато пред мен се изправи човек с Интел 286 или 386XT. Чистото удоволствие идва при по-високите тактови честоти - i586 или модификациите му. А ако е и четириядрен, направо му ставам ученик и го следвам навсякъде по света или там където ходи.

* сн.: Nil Jorgensen

Моисей, Сашо, ФБ

1. Един блогър разказва, как веднъж слушал лекция за раннохристианската литература или нещо подобно и лекторът, (подозрително много напомнящ стендъп-комик или квартален луд, но нали те умеели да докосват сакралното, затова си траел), започнал с това, че основните човешки ценности са формулирани в 12 правила, известни като "Дванайсетте заповеди на Моисей". Моят човек се заинтригувал не на шега, защото знаел за десет заповеди и заподозрял, че едни други две са известни само на посветените - лектори или някакъв суперклир, достъпващ Тайното знание. Веднага задал въпрос-молба към лектора, ако е удобно, да му предостави един шортлист с тия заповеди. Онзи го изгледал като малоумен и след драматична пауза, изредил заповедите, дванайсет на брой. Блогърът не познал ни една, това били някакви съвсем други заповеди. Ето така, някак си.

2А. Сашо (6 г.) огорчен ни съобщи, че в децката им забраняват да имат повече от едно гадже, т.е., изправен е пред тежък избор - Тея или Изабела. Обсъдихме, че много по-разумно (т.е. непедагогично) би било, да ги задължат или да нямат ни едно (целибат с последващо замонашване), или да имат повече от едно (досущ невръстен донжуан). Съгласи се, но през цялото време ме гледаше с известно недоверие.

2B. Освен това, Сашо леко модифицира правилата на "Не се сърди човече" и ни задължи да ги спазваме. Пипнал ги е така, че винаги той побеждава

3. Един тинейджър си качил сравнително откровена снимка във ФБ за да впечатли и евентуално възбуди приятелката си. Първа обаче, реагирала баба му с реплика: "Ух, какъв си хубавичък!" Момчето, сериозно изплашено, махнало акаунта си и никога повече не влязло там.

* сн.: Eric Gillard

А ако...

А ако знаете колко е приятно, в разговор със слабо познат човек, деликатно да се осведомите за възможността да купите душата му.

* сн.: Renaud Coilliot

Фрагм. 06-18

1. Докато ходех из града, си пуснах някаква аудиокнига в слушалките и установих, че ми пречи - налага се да се вслушвам и не мога да си мисля нещо свое. Значи, като ходя - мисля! Какви неща се случват незабелязано за човека. А Джордж Коулмън (тенорсакс) примерно, не ми пречи да мисля, помага ми.

2. Олег Андреев, руски блогър:

Бетховен преобърна живота ми. Бях на 12, слушах си Абба, Супермакс и темподобни. А веднъж - връщам се от даскало и баси! - Петата симфония. И край. Взех от баща си пари и си купих всички клавирни сонати на тоя келеш. После Хегел, Достоевски и животът ми, общо взето не се получи. Можех да стана милионер...

Не бива да се дава на децата всичко това. Нека си живеят прецакани, нека се стремят към успеха. После ще се гордеете с тях.

Не, сериозно, не допускайте децата си до нормалната музика и литература. После ще им се повръща от ежедневието, а нали трябва да се живее.

Даже след Сервантес, да гледаш цялата тази бълвоч наоколо без да заплачеш, е невъзможно. Трябва нещо леко, оптимистично, за да може детето да стане прокурор или вицепремиер.

3. Из дневника на девойка

22.05. Впечатленията ми от вчерашния концерт на Деви Премал. Деви има много високи вибрации - анахатни, при това, достатъчно силни за да ги усетиш физически. Най-запомнящият се момент беше когато изправени пяхме мантра и всеки трябваше да гледа в очите на съседа си, а след това да се обърне към другия си съсед, като при това, се обръщаш към вътрешния му бог. Тогава получих усещане (то ми е любимото!), че съм център на огромна молекула, а всяка свързваща частица в нея е също център!

23.05. Днес е някакъв доста сив ден. Сутринта 108 пъти изпях Aad Guray Nameh Jugaad Guray Nameh Sat Guray Nameh Siri Guru Dayvay Nameh, обръщайки се към тези, които са успели да ме разстроят. Чувствам се прозрачна!

* сн.: Мери Елън Марк

Животът на кранистката

1. Тези дни видях истинска кранистка отблизо. Едричка, възраст - неопределима, седи на малка открита платформа на десетина метра от земята, под плажен чадър. Единият и крак се клати свободно в нищото, главата клюмнала надясно - гледа си телефона или дреме. Над нея се извисява кулокранът - стоманена, петдесетметрова ажурна кула, застинала неподвижно. От куката лениво висят някакви дебели ленти, които биха хванали и вдигнали нещо

2. Изведнъж осъзнах, че става дума за огромен оранжев фалос, който изпива цялото либидо от околността и го изстрелва към ноосферата - един обратен гръмоотвод на желанието. Наоколо щъкат работници - мъже, копаещи метро. Мога да си представя тяхната печал - с това постоянно безсилие, вялост и дисфункционални оргазми.

3. Дълбокият смисъл на това, всички кранисти да са жени, очевидно е в опита кранистката частично да поеме/отрази натрупващата се либидинозна енергия на ниско ниво, за да осигури поне относителен комфорт на работниците, което пък, в крайна сметка би повишило работоспособността им.

4. В така конструираната парадигма, ние виждаме кранистката като жертвата-терапевт, един наранен огледален обект, който според мен трябва да получава надбавки към заплатата си не за “височинен труд”, както грубо се изразява Кодекса, а за “либидна вредност” или “свръхлибидитет” (и двата термина са предложени от мен, в по-ранни текстове). Кранистката - едно късно копие на Наранения лечител

5. Изтръгнатият въпрос, неприятен и вадещ ни от серията заблуждения за живота на кранистката е - както един естет от XVIII в. пита – „как се случва така, че всички започваме живота си като индивидуалности и завършваме като копия?“ и намира отговор, че копието е това, което после се индивидуализира отново. Кога после? В смъртта, естествено, както намеква Брентано.

6. Разбира се, проблемът с посткоиталните разговори на/с кранистката е от съвсем друго естество и тук, най-малко е мястото за разискването му

* фото: Edward Nafva

Антигравитация и дизайн

Едно изключително красиво изобретение за борба с гравитацията, в датско изпълнение в Designmuseum, Danmark. Снимките не са мои, вероятно ще ме призоват в ДКС, Отдел за защита на столов дизайн (ДКС = Датски кралски съд). Двадесет броя.
1.

2.

3.

 4.

 5.

6.

 7.

 8.

 9.

10.

 11.

12.

 13.

14.

 15.

 16.

 17.

 18.

 19.

 20.

Данийка

1. Колко пътеписи изчетох за Дания и все едно и също - вижте това, посетете онова, много вали, много е подредено и чисто и проч. А колко по-просто е на място - веднага виждаш - не вали, горещо е, средната датчанка е красива, висока, руса, с дълги крайници и големи стъпала, качена е на колело и профучава край теб. Може би малко по-снажна е отколкото съм свикнал. Разбира се, моментално се идентифицирах с нея и след това ми беше лесно.

2. Както някъде споменах, нещата са прости. Всяка страна има няколко силни места, които следва да се видят и като изключим Италия, обикновено са не повече от три-четири. Датските за мен бяха три - Елсинор, Киркегор и Музеят на дизайна. Естествено, на място виждаш още хиляди любопитни подробности в амалгамата среда-хора-бит. Например: екологичен фризьорски салон, цветята са много евтини и доста мъже и жени ходят с огромни букети по улиците, продават едни топки с обогатена храна за птици,  които слагаш някъде в парка, във вагоните на метрото има тиха зона - седнеш ли там - мълчиш, но затова пък, няма машинист и т.н. Абе готина е странатаааааа! Стига приказки, ето малко снимки.

0. Тихата зона във вагона, щиленахте и проч.

1. Данийки на колела

 2.

 3.

4. Всички са нормални, спокойни, усмихнати

5. Библиотекар е дошъл на работа с кабриолета си

6. Датско дворче

7. Андерсенови приказки

8. Площадче

9. Облагородяване на средата

10. Датският минимализъм in action

11. Отзивчивост и възпитание преди всичко

12. Копенхагенски подлез за улеснение на пешеходеца

13. Стандарт

14. Дотук беше главно Ерос. Необходим е и малко Танатос. Гробът на Киркегор. Можеше и малко паметник да сложат, все пак им е най-великият философ, но - минимализъм преди всичко

За Елсинор, друг път, сега нямам настроение

Unchained

1. Мъчителното освобождаване от лапите на Мтел. Мислиш си, че ще стане с две ходения и почти си познал - става с пет. Мислиш си, че няма вече нищо за плащане, но плащаш на два пъти криптогенни суми, изникнали от тайнствения търбух на тази чичотомова колиба на страданието. Поне да ги нарекат "Прощална такса" за да не гледат така тъпо като ги питаш откъде дойдоха тези пари. "I have a dream", както казваше един друг борец за права и задължения.

2. Докато изслушвам нови примамливи оферти, се опитвам да постигна дзен, представяйки си равна сива повърхност, но все пак ще трябва да отговоря на въпроса "защо искам да се откажа от Мтел". Тук вече съм силен. Обяснявам, че нямам настроение да продължавам този разговор, но не е тайна, че отдавна ползвам броудбенд ISDN канал през Амстердам чрез VPN. Това ми е специален безмислен текст за подобни случаи (цитирал съм го и друг път) и момичето млъква озадачено. 

3. После внезапно ме натъжава с въпроса дали нямам познат, който би искал да вземе и да ползва моя номер. Отново ме сварва подготвен - по пътя към офиса им, съм запомнил имената на покойник от случайно мернат некролог и им го предлагам. Момичето нещо проверява и после мълчи едноминутно. Предлага да дойда утре, докато се подготвели документите, тогава и ще платя още някаква сума, не знае каква.
4. Идвам утре, попадам на друг служител и понеже в Мтел е забранено да си предават информация (а работнически династии вече няма), всичко започва с две стъпки назад. Две от пет, както някъде намекнах. Успокояващото е, че сега не ми искат пари. По едно време момчето (дали е чело или спонтанно) възкликва кафкиански: "Освен това Мтел вече не съществува!" Баси, за момент си помислям, че е свързано с мен, но после се сещам, че правиха някъв ребрандинг

5. Добре де, победен съм - вирвам лапички и показвам лъскаво коремче. През сън чувам нещо за едномесечен срок - значи още един месец болезнена тревожност и очаквания да ми поискат кеш за част от телескопа Хъбъл или недайсибоже от новия, панорамен "TESS", той май е доста по-скъп. Само предполагам - не работя с NASA, нали съм към Мтел

Китара, добро, чичо Том, Витгенщайн

1. Не всички знаят, но китарата (и електрическата също) е направена от дърво и се влияе от сезоните, така както и всяко дърво - зиме заспива, свива се, звукът и става тих, глух, сгушен в себе си. После идва пролет - дървото се събужда, звукът става бравурен, сочен, с фиоритури (италианците знаят - fiore - разцъфвам). В края на лятото и есенес, звукът и става особено плътен (от думичката "плът"), тежък, сладък, после постепенно изтънява към стъклен като chapel през прашен прозорец, пясъчен и отново зимен.

2. Когато правиш добро в една по-късна възраст, в която вече скептицизмът не е поза, а ти е верую, можеш да прегърнеш следното по-радикално поведение: правиш доброто и веднага се хвърляш в морето, даже преди доброто да е полетяло натам. И защо? Три неща: обезопасен си, не ставаш свидетел на едно дразнещо обезценяване и не те обвиняват, че ти си го хвърлил в морето (доброто, юзъра). Не са малко три профита

3. Не мога да кажа, че съм израснал с "Чичо Томовата колиба" на Хариет Бичер-Стоу, но покрай Том Сойер и Хък Фин, доста я почитках навремето. Сега научих за хипотеза, че "Колибата" възможно е провокирала Гражданската война в Щатите. Южняците мразели писателката, пращали и множество писма със закани да я ликвидират, смятали, че е аморално да се пишат такива лъжи за робите, които били като деца и без ръководство от благороден бял господар, нямало да оцелеят. Възникнал даже цял литературен жанр "Анти-Том". Не съм им чел нищо.

4. И след като срещнеш своя пациентка на улицата, и тя подробно те осведоми за цикъла си видян хронологично, и как да не се почувстваш специален? И други знаци, но за цикъла особено. А така искам за Витгенщайн да ми сподели нещо, но не - за мензиса. Бих предположил, че това е нейният Витгенщайн наобратно: "За което не може да се мълчи, трябва да се говори"

* на сн.: Мечка търпи фиаско в зимния си сън, ез. Керкини, януари 2018

Цитатник на хунвейбина

1. От Паси, "Смешното":

Казали на император Август, че в Рим отвреме-навреме се появява младеж, който удивително много прилича на него. Август се срещнал с човека и шегувайки се, го попитал дали майка му някога е идвала в Рим. Младежът разбрал намека и казал, че майка му никога не е била в Рим, но баща му идвал често.

2. От Уайт и Епстън "Narrative means to therapeutic ends":

"Някои отношения се строят не където има нужда, а където има място".

3. Не помня откъде:

"Ако нещо в думите му се окажеше истина, това не е защото спираше да лъже, а защото лъжеше за друго"

4. Илф без Петров, дневник:

"Всички талантливи хора пишат разнообразно, всички бездарни - пишат еднакво, даже с един и същи почерк".

5. Не помня откъде: "Той усети един приятен гъдел в стомаха, сякаш беше погълнал Червената шапчица, но без бабата"

6. У, К. Фийлдс: "Някои неща са по-добри от секса, някои са по-лоши, но нищо не е съвсем като него"

7. От прокълнат поет:

На ескалатора Вилина

видя лайно. Голямо, гадно.

Със нея бавно се размина,

направи се на непознато.

* сн.: Lori Vrba

Киркегорови дни

1. Киркегор не ми е хич лесен, този дофройдов психологизъм в комбинация с яка религиозност ми идва в повече. Обаче, в "Или - или" задава интересна дихотомия за двата вида начин на живот, от които човек трябвало да избере, ако искал да остане човек - естетически и етически. Признавам, това винаги ме е вълнувало. Според К., тези, които избират естетическия, живеят за свое удоволствие. Хубавото е, че в стремежа към постигането му, те неволно допринасяли и за благото на другите. Иначе - това не било много добър път - такъв човек не е способен да контролира съществуването си, живее с мига, мотивите му са хедонистични. Животът му е противоречив, пълен с нестабилност и неувереност, напомня "експеримент", доколкото удоволствието може да спре да е такова, в зависимост от това, как го възприемаш. Естетът е пасивен, ориентиран към външното и изпитва недостатък на свобода, зависим е от обстоятелствата, разчита на случайността, а не на необходимостта. Ако такъв човек започне да мисли за съществуването си, той бързо разбира, че не му достига смисъл, след което може да изпадне в отчаяние. Интересно, че според К. отчаянието може да се превърне в смисъл на живота и човек да реши, че това е единственото достоверно нещо на този свят, но това ще е само "очарователният фатализъм на самоизмамата". От друга страна, естетическият стил на живот може да бъде преход към етическия.

2. Говорейки за етическия човек, К. обещава хубави неща - той се изгражда чрез своите избори, съзиданието става цел на живота му. Ако "естетът" просто се приема такъв, какъвто е, "етикът" се стреми към самопознание и търси промяна в съответствие със съзнателните си избори. Той се стреми да стане "идеален".

3. Така както е, не ми се връзва добре - защо да не мога едновременно да съм и едното и другото, в различни пропорции (примерно - сутрин повече етичен, вечер - чист естет)? Можеш, казва К., от синтеза на двете (нали Хегелианец) се появява третият светоглед - религиозния. Киркегор на датски означава "църковен двор", хубава фамилия, говореща

4. А много ми е интересно, кой съм аз, че да споря с Киркегор? От друга страна, той не е имал такъв мощен съпорт като тъпотронните соц. мрежи (Фейсбук), а аз имам.

* на сн.: Регине Олсен - годеница на Киркегор, два дни след годежа им, Киркегор върнал пръстена и избягал в Берлин. Там стоял година време.

Приложна психосоматика - банализми

1. Проблемът на психосоматичното е в тази сравнително внезапна смяна на метафорите и съответно, на езика, с който те биват описвани. Частта "психо" в настоящата му трактовка изпълва съвсем друг - немедицински модел, в сравнение с частта "сома". Доказателствата са много прости и достъпни - послушайте диалог, в който психиатър обяснява на интернист за психичните проблеми на пациента му и ще разберете. Това обяснение, при което психиатърът коварно повежда терапевта към "отсъствие на дело", (квинтесенцията на лудостта според Фуко и аз приемам тази теза), довежда последния до furor therapeuticus (терапевтичен бяс), крайната му форма, както знаем е желанието да се излекуват всички хора на света (започвайки с болните, все пак и чак след това се минава към "здравите")

2. Очевидно е, че приемайки такава теза, релевантният подход към болния би бил изчакването или на лекарски жаргон - "динамичното наблюдение". 

В континуума от максимално неинвазивни (напр. интернист) към максимално инвазивни медицински специалности (например хирург), това стоп-действие, наложено от психиатъра усилва (отляво-надясно) изнервящо-тревожното чувство на неразбиране и неприемане и често предизвиква съмнения в компетентността на последния. Наистина, хората идват на лекар за да поискат намеса и ако може, не с думи, а с нещо магическо (таблетката) или нарушаващо целостта на тялото им - инжекция, "система", etc. Думите са много по-опасни, защото биха могли да нарушат целостта на психичното и пациентът интуитивно усеща риска, затова изпъчва телесното и си глътва психичното

3. Разбира се, формално всеки от двамата спецове знае, че в описанието, което пациентът дава на симптомите си, винаги става дума за съотношения между проявите на психичното и соматичното и че в различни моменти тези съотношения са различни.

4. Една сериозна спънка е, липсата или страха от самонаблюдение и рефлексия в процеса на диагностицирането. С прости думи, това означава лекарят да си зададе въпроса: "защо в момента аз съм склонен да диагностицирам именно тази група заболявания, а не друга". Разбира се, при психиатрите работи същия процес - това се вижда от наблюдението, че едни психиатри диагностицират по-често депресии, други - панически и дисоциативни разстройства, трети афективни и т.н.

5. Един от проблемите на психосоматичния подход е как интернистът да включи в оценката си и психичния сегмент, без да трябва да става психиатър, същото важи и за психиатъра. Вероятно това е свързано с желанието и ресурса да поемеш риска да напипаш и проговориш на онзи метаезик, който няма да ти генерира страх от некомпетентност в диалога или още по-неприятно - да не се открои внезапно, че и Богът - лекар има подобен на пациента си проблем.

Интуиции

1. В градинката на Графа, докато чаках да стане време за една среща, изпих някво късо кафе от капсула, след което се почувствах като в оня момент от "All that jazz", дето героят ходи и пее: "Бай-бай лав, хелоу лоулинес, ай тинг аим гона край". А в Рим, след късото кафе се чувстваш като "Ай кант стоп лъъъвин ю" на Рей Чарлс. Това е разликата. 

2. Всеки знае, че като си купиш нов уред в замяна на остарелия, старчокът поработва още закратко и се разваля тотално. Учените предполагат, че се касае за "електронна ревност" (Invidia electronica, лат.) - унищожително и унизително чувство, когато несъмнено надарените с душа уреди, демонстративно умират от безисходица. Някои психолози приемат, че човек усеща интуитивно кога уредът ще се развали и своевременно изтичва за нов. Предполагаме, казват те, че фините предсмъртни промени в електрониката резонират в мозъка (серотониново-калцитонинова тревожност) и човек си купува нещо, за да се успокои, като в статистически значим процент от случаите, си купува подобен уред и значително по-рядко - мотор Харли-Дейвидсън с кош, примерно.

3. Четох някъде за филма "Отнесени от вихъра", според автора, любимата реплика на зрителите била: "Ще помисля за това утре". На второ място слагали фразата на Бътлър: "Frankly, my dear, I don't give a damn" (нещо като "Честно казано, скъпа, пет пари не давам"). Това обаче, звучало твърде грубо и филмът бил глобен с 5000 долара. Кой ги е глобил - някакъв американски СЕМ сигурно, може би American Council for Electronic Media - ACEM.

* на сн.: реклама на верига книжарници

Звездно небе над мен и мравояд вътре в мен

1. Колко е хубаво - само лекичко отпускаш моралните юзди и светът се изпълва с нови и неочаквани чудеса. Бразилският фотограф Марко Кабрал печели първа награда в престижния  "Wildlife Photographer of the Year 2017" със снимка на мравояд похапващ фосфоресциращи мравки (светещи ларви - какви ли чудеса няма в Африка). После се разбира, че мравоядът е препариран, стои за красота на входа на националния парк и Марко го е взел за малко да си направи кадъра и после пак го е върнал на мястото му, защото охраната е строга и не обича такива местения. 

2. Ама и така ли може, пипъл? Да, ето - вече може! Ходиш си, лъготиш всички по пътя, с някаква цел или с идеална цел, просто така, заради самото изкуство, със страх, че ще те хванат, без страх, че ще те хванат, самоутешаваш се, че си участник в някаква тотална игра с криви правила, понапръскаш се с нежния шанел на терминологията - практикувам posttrue, брo и ето те - спокоен, доволен, яхнал глория мунди и тъгъдък-тъгъдък.

3. И тежко, с тъмна страст: "Ако няма Бог, всичко е позволено" приписват на Иван Карамазов, но в романа той никъде не казва такова нещо. Е, специалистите отдавна знаят - това е фраза на бразилския пич Марко Кабрал. Или както аз предпочитам да му викам - Марчони Кабралчони

След

Преди

Frozen

1. Напоследък пушат едни странни устройства - подгряват специални къси фасове до температура 860 по Целзий, при което изгарят фосфените и фенолфталеините, образува се кобалтов нитрат и СО2, и двата безвредни.

2. Аз пуша обикновени, практически без подгряване на основното тяло. А пуша, заради следните четири неща: 

- заради красивия жест с цигарата, когато я поднасям към устата си

- заради гъстия бял дим, който издишвам, каращ ме да се чувствам като огромен, груб локомотив ("мощност, обвита в агресивен дизайн", както прочетох по друг повод)

- заради солидната доза никотин

- заради абстиненцията, която ме прави трудноизтърпим, ако ги спра

3. Днес ги подгряват, а утре, поглеж - взели, че ги изстудили. Сигурен съм, че скоро ще открият, че ако ги замразяват (цигарите), до 3 по Келвин, (което си - 819 по Целзий), те стават фригидни, т.е. още по-безвредни. За съжаление, устройствата с охлаждане ще са доста по-сложни и скъпи, но пък сравнително леки - около 2 999 грама (но ги продават с много удобен безплатен каиш през рамо), работят с фреон (но еко, не вреди на озона) и не трябва да се докосва с ръка червената точка - дето е карго-рефрижераторния модул, защото там температурата е 8К, т. е. - 6950 по Целзий. Зареждат се от слънчева батерия (фотоволтаична система), която е удобна и лека, но площта и не е подходяща за малки деца (колкото два разпънати чадъра е, с остри краища), но няма проблем, като свикнеш, още повече, че има вграден хелиоцентричен робот и като ходиш примерно по Денкоглу (тих център), сама търси и се насочва към слънцето.

Чипс

Прочетох интересен (за съжаление, само за мен) текст за етапите на съветската електроника. Всичко напомня увлекателна детска игра. Ето екстракт.

1. Краят на XX век. Поради ембаргото КОКОН, източните социализми и СССР нямат достъп до новите електронни технологии. Затова се процедира така: открадва се от някоя нормална държава или САЩ интелски чип (процесор) и някой могъщ, засекретен НИИ започва да го срязва на слоеве по няколко микрона, като всеки срез се фотографира. По този начин успяват да определят логическата и физическата архитектура на чипа, след което той се възпроизвежда в зависимост от способностите на съветската промишленост. Този процес по принцип се нарича "обратно инженерство" (reverse engineering) и е болезнено добре познат на юзърите расли при соцарта

2. Новополученият чип изглеждал като всяка руска техника, ако някой помни основните и свойства:

- доста по-голямо от западния си аналог
- тежко, четвъртито, грубо
- не се пести метал или друг материал
- нефункционално
- неикономично, ненадеждно
- винаги е приложена подробна инструкция в имбецилиански стил
- може да работи в тежки условия
- разваля се често, но дава възможност да си го поправиш сам, ако имаш златни ръце, пластилин, канап и използван презерватив

3. Та, чипът наподобявал "сандък с крачета", според автора, но за нуждите на военните ставал. Всичко вървяло прекрасно при чиповете Intel 086, произведени по 3 микронната технология, но в края на 80-те излязъл i286, изработен по 1.5 микронната технология, което огорчило руската инженерна мисъл, но все пак, с доста мъки, успели да го разрежат и русифицират. После идва i386 пак по 1.5 мк, но доста по-сложен технологично. Него вече не съумяват да го разгадаят. Има даже екзотична хипотеза, че невъзможността за ривърс енджин... на електрониката е една от причините за разпада на СССР и др. източни социализми 

4. През 1989 се появява чипът i486 по 0.8 микронна технология и съвсем им го забиват. На този етап, развитието на съветската (а предполагам и българската) микроелектроника приключва.

5. Проверих за всеки случай: сегашните процесори на Интел се изработват по 0.35 и 0.25 микронната технология, каквото и да значи това. Няма да го режа да търся чий го крепи вътре. Изразът е просташки, но затова пък никога не ползвам анцуг-долно или, както казват немците: "Ich benutze nie einen Trainingsanzug niedriger!"