Дискразия

Срещнах изследване - Morbid Curiosity and Media Preferences During a Pandemic твърдящо, че хората харесващи трилъри, зомби-апо и т.н. били надарени с “морбидно любопитство” и поради вродения си професионализъм в издирването на мрачни факти, били по-добре психологически  подготвени за пандемията и последствията от нея. Аз съм фен на по-меките любопитства - обичам зловещи градски легенди, ето:

1. Понякога вечер като ходиш из центъра (наистина рядко) и изведнъж в някоя уличка виждаш да свети мъничък бар, явно уютен отвътре. Не помниш да го е имало, но като влезеш, виждаш как всички се държат сякаш винаги са били там. Но са някак неестествено статични, някак странно втренчени. Не се подвеждай. Най-доброто, което можеш да направиш е бързо да изпиеш едно питие, да оставиш рестото на бармана и да му кажеш няколко добри думи. След това, напусни това място. Знай: нито това е бар, нито този човек е барман. Не минавай оттам повторно, не извършвай тази грешка

2. Тези, които мислят, че човекът с бормашината в събота сутрин е архетип, а не реален съсед, са прави само отчасти. Трябва да сте забелязали - виенето идва дълбоко от земните недра, издига се нагоре като огнен стълб, прониква през етажите, влиза в мозъка и невроните ви заискряват. Това не е от снощния розов джин, не - това е празвук, съществувал много преди да се родите - вие и вашите предци. Това е Духът на входа. Той е обитавал там дълго преди строителите да го разтревожат с дълбокия изкоп, бетонобъркачките и Акт 16. После от безизходица се е заселил под сградата. Понякога ви идва на гости. Звъни винаги два пъти - късо и дълго. Приема облика на инкасатор за водомерите. Не го ли пуснеш, чакай отмъщение - борова машина или смърт

3. Понякога в центъра виждам бабички спрели на тротоара да хранят гълъбите с големи залци хляб. Тези бабички са родени много преди основаването на града. За гълъбите хлябът е страшно вреден и те като се нахранят умират. Извършвайки този ритуал, бабичките си осигуряват вечен живот.

* на сн.: библиотеката на абатство Санкт Гален, Швейцария

Маски, ласки, смърт и здраве

1. Огорчен съм, че никой не се сеща - каквото сам направиш за здравето си, това ще е. Можеш да го запазиш, можеш да го влошиш, можеш и да умреш, но всичко сам. Вероятно в страни с развито гражданско общество и социална система, държавата нещо прави за теб, но нека не се отвличаме в безплодно фантазиране

2. Има няколко относително твърди правила за намаляване на риска от заразяване с С19 (маска, сапун, дистанция) и всеки сам решава дали ще ги спазва или ще прави вълнуващи опити да компенсира страховете си като ги нарушава

3. Разбирам, колко е трудно да овладееш поведението си на заучена безпомощност. Възможностите за бягство от реалността, която знаем, е сурова, са множество - безплодно резоньорство ( “дъра-бъра”, бълг., “bla-bla-bla”, англ.), вирус-дисидентство, конспирология, недоволство, че не ти съобщават последната истина и тя да е непроменима, argumentum ad hominem (този е твърде плешив, за да го слушам) и т.н.

4. И така: никой никому не е длъжен по въпросите за собственото му здраве/живот/смърт. Никой на никого нищо не гарантира. Който непременно иска гаранция - да си купи тостер.

5. Сега се сетих още нещо - тия ужасни опити да ти ограничат правата и свободите. Не тъжете - ако се разболеете и умрете, права и свободи няма да ви трябват

* сн.: Jean Paul Goude

Плодородието на ласката (Иригаре)

Кики Смит "Лежейки с вълк"

Люс Иригаре - още една майсторка на фините описания на еротизма. Това тук, е от “Етика на половите различия” (от гл. “Плодородието на ласката”). Има едно ненадминато есе “Когато устните ни си говорят”, но не ми се превеждат десет страници. Да не забравяме и чудесният термин, който тя въвежда: "фалогоцентричен" (фалос и логос - неочаквано добра комбинация)

В любовния акт - идеята или представата за лицето може да се окаже низвергната. Заражда се нещо ново, което нарушава съзерцанието и го възстановява отново, насочвайки го към източника на всички чувства - осезанието.

Остава единственият образ - този който се отдава и поднася, в това число и чрез ръцете. Извайва се сякаш за пръв път, в първия ден на творението. Любимата се пренася в детската или животинската стихия единствено за да се роди отново, в плът напластявана отвън и отвътре. За да се върне невинна от потайното си лоно - от себе си и в себе си? Това е пристъп, съвокупление и възраждащо оплодотворяване на плътта, заключено в хоризонт, превъзхождащ родителското зачатие, повтаряйки го, но без да се вмести в пределите му. Това е възвръщане в нощта, откъдето влюбените могат да излязат просветени и просветлени по друг начин. Те се отдават един на друг, отстъпвайки си нещо, което вече е било оформено. Едно откриване на невинността, рискуваща да се затвори в себе си на стража на миналото. Всеки, който извършва този жест е способен да унищожи, да убие или да възкреси.

***

Лицата на любещите се, се разливат по телата им. В момента, в който те потъват един в друг подобно скулптури, те предоставят и доверяват себе си един на друг, за да излязат отново в света. И всички чувства се мобилизират в ласката. Ръката сама се оказва средство за достъп към най-дълбокото.

Любещата не се подчинява на редуването на огън и лед, тя сякаш е огледало или тънка ледена корица, през която любещият трябва да мине по пътя към нея. Предоставена на неговите движения, на проявата на влеченията му, тя не само получава жарта на другия, но и самата е изпълнена с нея. Очакваща, но не застинала, тя не се затваря, не се скрива в някаква гробница с образи, тя е устремена към цъфтежа си. Вече се разтваря за да приеме отново.

Шантави 7 вида причинност

Ако не цитираш, ще умреш (М. Антониони)

Всичко е сън, единствената категоричност е невъзможността да се събудиш. (Кафка)

За да избягаш от затвора, трябва да се научиш да не сключваш договор с неоспоримите му удобства. (Давила)

Хората четящи мисли, са с висока степен на вътрешна тревожност. (неизв.)

Самовъзхвалата може да стане причина за сънища, безспорно твърде приятни, но заедно с това и крайно обидни при събуждане. (Салтиков-Щедрин)

За да стигнеш до целта, трябва да изтриеш седем чифта железни ботуши (Нар. прик.)

Утрешният победител е завчерашният победен (неизв.)

Фотографиите са на:

Ken Van Sickle

Axel Schneegass

Frank Multar

Margaret Lansink

Dom Lecorche

Isabella Sommati

Ken Van Sickle

Садим лен

1. Дълго преди да бъда обзет от поетиката на отказа, мен, както и доста хора, ме изнуряваше мечтата за свръхпрофесионализъм и незаменимост, но наред със смрадливата 15 минутна слава, открих ред нежелани ефекти. Като начало, се увеличиха ангажиментите ми с откровени глупости, за сметка на по-смислените дейности. После, административната езда стана любима забава за околните. Разбира се, не беше трагично - отварях хиподрума в строго определени часове (от понеделник до петък и много рядко в събота и неделя - дни за законна декапитация)

2. Страхът от репутационни загуби пък, ме натискаше да кажа “чао” на естеството си, което прозираше с две нагли денотации (и даже детонации!) - ситост и леност, естествено, в техния духовен аспект. Това ме дразнеше - в състезанието със себе си да загърбиш атмосферата на тези прекрасни Чоран-състояния е мерзост. Каква ти ситост - нали трябва непрекъснато да захапваш и разкъсваш парчето на парчета - ненаситността приятно впечатлява. И каква ти леност - Бащата-работодател нима ще те хареса, ако внезапно се фейнеш да съзерцаваш цъфтежа на лена?

3. А да си лоялен колко е прекрасно? Постепенно престават да те забелязват и изчезваш като субект. Налага се да правиш периодични нежни драми-актуализации в рамките на психопатията си

4. А рискът да ти дойдат на вратата да те питат защо не участваш в пореден квазиблагороден порив на някоя мизерна общност, припознала те като свой? 

5. Тази S/M необходимост да бъдеш постоянно обладаван от колективното тяло е свързанa, мисля си, със страха, че ако внезапно се освободиш, ще се окаже, че ти и само ти си отговорен за собствените си грешки

6. Резултатът? Евдемонията ти се крашва. Стегни се или се отпусни по избор

7. Ениуей, един приятел на Маяковски толкова се изморил от неспирното му бърборене и метафори, че когато оня внезапно му казал: “А искаш ли сега да извадя от лявото си око цяла цветна градина?”, му отговорил: “Изваждай каквото искаш, само не ми го съобщавай!”

* на сн.: ленова нива (вар. ленска, ленинова)

Кафка и пр.

"За притчите“ е кратък текст на Кафка, публикуван след смъртта му в едно издание на Макс Брод (1931). Ето.

Много хора забелязват, че мъдреците винаги говорят с притчи, но те са неизползваеми в ежедневния живот, а ние притежаваме само него. Когато мъдрецът казва: “Отиди там” - той няма предвид да минеш отсреща - това все още е изпълнимо, ако резултатът си струва; не, той има предвид някакво митично “там”, което ни е непознато и което самият той не може да посочи, и което тук на нас явно с нищо не би ни помогнало.

Всички тези притчи всъщност означават, че непостижимото е непостижимо, но това си го знаехме и преди. В ежедневието нас ни измъчва съвсем друго. В отговор на това, един казал: “Защо се съпротивлявате? Ако следвахте притчите, вие самите щяхте да се превърнете в притча и така щяхте да се освободите от ежедневните си усилия”

Друг казал: “Бих спорил, че и това е притча”

Първият казал: “Ти печелиш”

Вторият казал: “Но за съжаление, само в притчата”

Първият казал: “Не, в действителността. В притчата ти загуби”

***

Набоков отричал да се е срещал с Кафка, но разказвал следната история. Докато живеел в Берлин и пътувал с метрото, често виждал във вагона нисък младеж с черна коса и необикновено тъжни очи. Доста по-късно, в едно американско издание видял снимка на Кафка и разбрал, че всъщност тогава в метрото е бил той. Хронологично, това съвпада с период, в който Кафка закратко е бил в Берлин.

* ил.: Макс Ернст, "Алиса през 1941 г."

История-истерия

1. Срещам се рядко с моя приятел историк И. Винаги научавам крайно интересни неща за Османска България и то по онзи начин - все едно хората са ти вкъщи и ги наблюдаваш какво казват, какво и как ядат, къде смятат да отидат вторник сутринта, като излязат от дома си и т.н. Известен проблем ми е, че докато си говорим, отпиваме помалко от седем до единайсет различни питиета и накрая всичко ми е като един голям розов облак в главата. Предполагам, че 7 и 11 са сакрални числа, иначе какъв е смисълът?

2. Може би пък това е истинското знание - конкретиката потъва, но усещането, че заптието ти е почукало на вратата да те пита имаш ли нужда от нещо, си остава. По същия начин, по който Р. ме попита помня ли за какво се разказваше в "Бог да ви поживи, мистър Роузуотър" и аз естествено нищо не помня, но знам, че беше страхотна книга и съм честит, че съм я чел. И толкова

3. Все пак, помня някои важни неща, например рецептата за лечение на хистерия от 1800-та година, ето съставките:

- есенция от Асафетида

- боброво масло (секрет от перианалните жлези на особен вид бобър)

- Английска мента

- Опиева тинктура

И показанията, приблизително: "Приемай в случай на хистерични припадъци или хипохондрия, когато си в униние или замисленост без всякакви предшестващи важни причини"

4. Малко като при Майн Рид: “Конят — прекрасно животно — не беше голям, но много добре сложен. За ездача не можеше да се каже същото - липсваше главата му. Всъщност имаше глава, но тя не беше на мястото си, а стоеше подпряна на седлото, като че ездачът я държеше в ръка. Наистина ужасна гледка!”

* Felix Vallotton "Три жени играят с раци", 1910 г.