понеделник, 3 април 2017 г.

Мъничко Дерида




Oт: "Що е поезия", прев. Камен Петров

Дарбата на стихотворението, да не се позовава на нищо, без заглавие, то не инсценира повече, то се случва, без да си го очаквал, прекъсвайки дъха, прекъсвайки всички връзки с дискурсивната, и най-вече с литературната поезия.
Сред същите пепелища на тази генеалогия. Не фениксът, не орелът, таралежът, много ниско, ниско долу, близо до земята. Нито възвишен, нито безтелесен, ангелски може би за известно време.

Отсега нататък ти ще наричаш стихотворение една определена страст на единствения белег, подписът, който повтаря своето разпиляване всеки път отвъд logos-а, ахуманен, едва опитомен, непригоден отново към семейството на субекта: едно преобърнато животно, търкалящо се на топка, обърнато към другото и към себе си, накратко, нещо – скромно и въздържано – близо до земята, смирението, че преименуваш – така пренасяйки те в името отвъд името, един катахрезисен таралеж, стрелите му, държани в готовност, когато този слепец без възраст чува, но не вижда да идва смъртта.

Стихотворението може да се търкаля на топка, но то е още, за да обърне своите остри знаци към външното.

* на сн.: Дългоноса маймуна, Nasalis larvatus

Няма коментари:

Публикуване на коментар