Порно и тъга

0. Прочетох за интересни промени в европейската порноиндустрия свързани с икономическите проблеми, емигрантската криза и вълните на политическа коректност, заливащи Стария континент. Ето в резюме. 

1. Новият девиз е "Скромност и минимализъм". Груповите сцени остават в миналото, позите стават изключително мисионерски, амплитудата е умерена, мимиката най-често варира от тъжна вглъбеност до меко страдание. Дубли се избягват, оргазмът е рядкост (скъпо е)

2. По време на акта се водят тихи, изпълнени с доверие и уважение към партньора разговори. В гласа звучи тревога за бъдещето ("Как сте напоследък?", "Как са децата?", "Внукът тръгна ли в първи клас?", "Бензинът малко поевтиня")

3. Избягва се секс в асансьора или в офиса, за да не засегнат чувствата на безработните. Актуални са сцени със съвокупление на трудовата борса, в магазините "секънд хенд", пред денонощна заложна къща или в офисите на Еврофутбол

4. Градинарите и момчетата почистващи басейни са минало, стабилна остава само ролята на доставчика на пици, който вече реално носи пица, но дали ще има секс, зависи от размера на бакшиша му. Зачестяват сцени на грубо и даже вулгарно пазарене, при получаване на пицата.

5. Относително стабилна остава ролята на водопроводчика. Поради ниските хонорари, сега той безмълвно влиза в апартамента и отива директно в банята, където се заключва и плаче

6. Професията на осветителя отмира. Да се осветяват порносцените става някак неудобно, дори срамно. Бюджетите са силно орязани, затова често, с цел икономии, не се използва снимачна техника. Процедира се така: операторите и другите членове на екипа внимателно запомнят всичко и след това го разказват на познати и приятели.

7. Режисьорите също постепенно отпадат. По-възрастните порноактьори обикновено помнят какво е необходимо да се прави, а младите се обучават, гледайки архивни порнофилми. Ако някои реалии не са им ясни (примерно, какво се има предвид при често срещания израз "Дас ист фантастиш!"), се консултират с по-възрастните си колеги

* сн.: Р. Доано, "Бяла кола и четка", Палм Спрингс, 1963

Плакати

Американски плакати предупреждаващи за опасността от бойни отровни вещества. Докато през Първата световна война (когато ги използват най-масово и умират много хора) внушенията са прагматични, зловещи и бих казал уплашено-объркани, ето...

На плакатите пише: 

• Мирише на гнило сено или млада царевица - Фосген - поразява белия дроб - причинява нарастваща апатия - безцветен газ
• Люизит - мирише на здравец - дразни носоглътката - кожни обриви - противогаз - защитно облекло - тъмно зелена маслениста течност

... през Втората световна война, защитните средства вече са стандартизирани и изпитани, и подходът е някак по-купонджийски. Разбира се, съмнително е, че девойката от месец ноември ще се предпази от газовата атака с чувал и евентуално ще свали самолета с карабината. Но пък, всички са по бикини, което е доста жизнеутвърждаващо (т.е. американско). Даже, бих казал, че посланието е: "Да ви го начукам с вашите военни простотии, желанията ми са съвсем други".

Тъжно, като всяко магаре

1. Защо приемат, че животните не можели да мислят концептуално, били им достъпни само низши емоции, продиктувани от инстинкти, нямали способност за рефлексия, самосъзнание и т.н. Тези дни наблюдавах едно магаре. Цял ден стоя на място и гледаше замечтано в различни посоки, като очарован принц. И мен ме наблюдаваше с интерес, докато бях в обсега му. Някой, ако няма способност да мисли, би ли стоял така цял ден без нищичко да предприеме - нали ще умре от скука или ще полудее. Според мен, магаринът през цялото време си мислеше разни неща - реминисцираше, рекапитулираше, анализираше, спомени му нахлуваха и др. Старо магаре беше, доколкото мога да преценя

2. Мога да предположа (без да съм телепат, просто го погледнах в очите с бинокъл “Olympus” 7x40), за какво си мислеше: “Има на земята една долина, напусната навеки, но никога незабравяна - като виолетов блян в душата ми, нейният спомен, нейните следи са отпечатани в сърцето ми: разтопеното слънце, шумните пъстроцветни пазари, селцата потънали в зеленина, планините наоколо с възнесени над облаците снежни върхове и мътноледени потоци, кристалните изгреви и пурпурно-страстните залези. Ще ги видя ли някога отново? Не, завръщане няма, но пред мен е дарът на примирението - спомените. Но нека спра тъжните си разсъждения, защо да преживявам старостта двойно - един път като предчувствие и втори път - наяве” и т.н.

3. Като цяло го оцених като тъжно магаре, но според мен те използват този трик за да събудят майчинското у нас (у мен, в случая). Останах хладен.

* на сн.: магарето, пипнато с малко Фотошоп, да стане по-лятно

Хармс, Малевич, антракт-катаракт

1. През септември 1926-та, Хармс попада в трупата на "Експериментален театър "Радикс", където му предлагат да напише пиеса. "Радикс", според създателите му, е театър, ориентиран не към публиката, а към "преживяванията на самите актьори на чистото театрално действие". Хармс и Введенски създават пиесата "Майка ми е цялата в часовници". Това били само маркирани идеи, като се разчитало на импровизацията, липсвал край (авторите постоянно я дописвали, вкарвайки нови действащи лица без отношение към сюжета) и нямало конкретна тема. Пиесата трябвало да бъде "конгломерат от различни изкуства" и "монтаж от атракциони".
2. Текстът пишели Хармс и Введенски, след което цялата трупа го обсъждала и обогатявала. Ето например сюжетна линия: един от героите посетил родния си град и там, където и да отидел, постоянно срещал един и същи човек с червена брада. Накрая не издържал и го попитал:
- Дълго ли още ще ме преследвате?
- Той и говори! - възкликнал червенобрадият - използвам те за да не могат разни мошеници да притесняват честния данъчен инспектор.
Заболоцки предложил краснобрадият инспектор да се казва Гарфункел и да се появява на сцената непрекъснато с нова фамилия. После трябвало да бъде убит, след което да продължи да се появява вече покойник. Введенски предложил за Гарфункел да напишат отделна пиеса.
3. Понеже нямали зала, Хармс се обадил на Малевич (от когото се възхищавал, особено след като Малевич му подарил книгата си "Бог не е съборен" с посвещение: "Отивайте да спирате прогреса"), с молба да им предостави зала за репетиции. Малевич (тогава директор на Държавния институт по художествена култура), се срещнал с трупата и ги харесал, a и молбата изглеждала доста възбуждаща на вид. Тя представлявала колаж от две парчета плат - син и жълт, отрязана третинка банкнота от пет рубли, червен полукръг, покрит с черна и позлатена хартия и текст: 

"Образувалата се 

театрална трупа "Радикс",

 експериментираща в областта на 

извънемоционалното и безсюжетното изкуство,

поставяща си за цел създаване на произведения на

чистия театър, неподчинен на литературата - всички моменти

 влизащи в композицията са равноценни, моли

да и се предостави  помещение в 

Бялата зала за

лабораторно-репетиционна 

дейност".

4. Според достъпния мемоар, пиесата така и не била поставена, първо защото я нямало написана по общоприетия начин за да бъде представена на Художествен съвет и второ - защото в репетиционната станало много студено, а нямало пари за отопление и актьорите един по един изчезвали в петербургската мъгла и не се появявали повече.

* Ескиз към пиесата, рисунка на И. Бахтерев

Безмислените професии - 2

Angela Buron

прод.

5. По-нататък става още по-гот. Грейбър описва пет типа извършители на безмислена дейност:

А. Прислужници (flunkies) или "свитата на феодала" (feudal retainers). Това са хора, на които се плаща да се мотаят наоколо за да се чувстват босовете им важни. "Не можеш да бъдеш велик, без антураж", тъжно споделя Грейбър и още - "множеството безполезни униформени лакеи, които се въртят около вас, са най-голямото свидетелство за вашето величие". Прислужниците получават някаква малка задача, за да оправдаят съществуването си, но в действителност, целта е да се използват млади мъже с лъскави униформи, готови да стоят на входа или тържествено да ви съпровождат, като се насочите към кабинета си. Често Прислужниците имат униформа и сбруя в псевдовоенен стил, създавайки впечатление на дворцова охрана.

В. Главорези (goons). Названието е метафорично: това са хора, в чиято дейност има елементи на агресия, но те съществуват, само защото някой ги е наел. Грейбър дава пример с армията. Държавите се нуждаят от армии, защото други държави имат армии. Ако никой нямаше армия, те нямаше да са необходими. Но същото можело да се каже и за повечето лобисти, PR специалисти и корпоративни адвокати. "Повечето университети във Великобритания имат PR-офиси с персонал доста по-голям от този на банка или производител на автомобили. Наистина ли Оксфорд трябва да назначи две дузини PR специалисти, за да убеди обществеността, че е първокласен университет? Очевидно, не е само това. Сигурен съм, че в случая с Оксфорд, голяма част от ежедневните им дейности включват привличане на деца на нефтени магнати или корумпирани чужди политици, които иначе биха отишли в Кеймбридж".

С. Запушващи пробойни (duct tapers) - това са служители, чиито работни места съществуват само поради бъгове или грешки в организацията; те са там, за да разрешат проблем, който не би трябвало да съществува. Най-очевидните примери за Duct tapers са подчинените, чиято работа е да отстраняват щетите, нанесени от небрежни или некомпетентни началници.

D. Попълващи формуляри (Box tickers - служители, които отмятат нещо в квадратчетата на формуляр). Те са наети за да може дадена организация да твърди, че върши нещо, като всъщност, не върши нищо.

Пример: Бетси, служителка в дом за възрастни: "Основната ми задача беше да попълвам формуляри, отразяващи развлеченията, които желаят да имат постъпващите. После формулярът се дублираше в компютъра и мигновено се забравяше завинаги. Това отнемаше доста от времето, през което бих могла да им предоставя поне някакви развлечения".

Е. Майстори по възлагане на задачи (taskmasters) с два подтипа - "Ненужни началници", ролята им е да прехвърлят работата на други хора. Този подтип на taskmasters е просто безполезен, докато вторият -  "Генератори на глупости"(bullshit generators), действително причинява вреда. Те са задължени да създават безмислени задачи (bullshit tasks), които другите да изпълняват, да контролират получените глупости и дори да създават нови безмислени работни места. 

6. Грейбър смята, че безмислени работни места съществуват освен сред университетските среди и във всяка творческа професия. Според него, Холивуд, известен със силно раздутите си щатове е чист пример за "bullshit jobs". Той описва срещa със сценаристка, която създава риалити-шоу с названия като "Транссексуални домакини" и "Твърде дебел за да чука" (Too Fat to Fuck), които никога няма да излязат в ефир. Друг сценарист споделя, че се занимава основно със съкращаване на сценарии от 60 страници на 15 и преразказването им на съвещания, където шефовете дават взаимноизключващи се предложения и съвети. "Те казваха: “Аз не твърдя, че трябва да се направи X, но е възможно да си струва да се направи X".

7. Книгата е пълна с интервюта илюстриращи тезите на автора, но аз си имам собствен пример за безмислена работа - събирачите на показания от водомерите. В определен ден и час (непременно когато всички са на работа) звънят на вратата жени в зимата на нашето недоволство, влизат в банята и се завират в едни отвори в стената с фенерчета, мъчително фокусирайки и записвайки дребните червени цифрички. Но, ако няма да си вкъщи, трябва сам да си ги запишеш и да оставиш бележка на вратата. 21 век, копеле!
* За автора

Безмислените професии

Angela Buron

0. Отдавна съм забелязал, че някои хора (не мои познати, естествено), като ги попиташ какво работят, започват сложни обяснения, от които накрая разбирам, че съм попаднал на тайни агенти, но вместо да кажат, че са градинари като Де Ниро в оня филм, плетат енигматични легенди с неочакван край. Обаче, току що ми попадна интересна книга, в която този ефект е обяснен много добре. Ето съвсем накратко.

1. "Безмислените професии" на английския антрополог  Дейвид Грейбър (David Graeber, Bullshit Jobs, Simon & Schuster, 2018). Според него, съвременното общество все повече е залято от "безмислени дейности, за които никой не ще да говори". Грейбър цитира есе на Кейнс от 1928-ма, където е предсказано, че в бъдеще технологиите дотолкова ще напреднат, че хората в Европа и САЩ ще започнат да полудяват от безделие и скука и е желателно да им се осигури поне петнайсетчасова работна седмица (три часа дневно), за да се чувстват те полезни на обществото. Това обаче, не се случва и понастоящем, огромна част от хората прекарват целия си живот изпълнявайки задачи, за които са тайно убедени, че са безмислени.

2. Според икономическата теория, последното нещо, което една фирма, търсеща печалба, ще направи, е да изплати пари на работници, които всъщност не са и нужни. Все пак, някак си, това се случва. Корпорациите могат безмилостно да съкращават персонал, но тези съкращения непрекъснато падат върху този клас работници, които всъщност правят, движат, поправят и поддържат нещата. Чрез някаква странна алхимия, която никой не може да обясни, броят на платените кариеристи се увеличава и все повече служители работят по четиридесет или дори петдесет часа седмично по ведомост, но ефективно са заети не повече от петнайсет часа - точно по Кейнс. През останалото време, те организират или посещават мотивационни семинари, тийм-билдинги, актуализират Facebook-профилите си или свалят телевизионни сериали.

3. Дефиницията на Грейбър за безмислена работа е: “форма на заетост, която е толкова безсмислена, ненужна или злонамерена, че дори самият служител не може да оправдае съществуването и, но се чувства задължен да се преструва, че това не е така”. Както във всяка хубава книга и тук има няколко интересни класификации. Грейбър пише, че до момента е установил три категории работни места:

- полезни

- безмислени (bullshit)

- малка но противна група дейности, извършвана от престъпници, домовладелци, топ-корпоративни адвокати или главни изпълнителни директори на хедж-фондове - “все хора, които по същество са само егоистични копелета и не се преструват, че са нещо друго”.
4. Ето и виц от тези, за които дъщерите ми казват, че съм си ги измислял сам:
Шефът: Защо не работиш?
Работникът: Няма нищо за правене.
Шефът: Е, тогава се преструвай, че работиш.
Работникът: Имам по-добра идея. Защо ти не се преструваш, че работя? Ти получаваш повече от мен.

Бил Хикс, комедиант

Утре продължавам с: пет типа извършители на безмислена дейност, Холивуд и транссексуалните домакини, "Too fat to fuck" и други интригуващи теми от книгата

Литовска приказка

0. Бил съм в Литва преди години и ми се стори доста особено място, имах интересни преживявания там. И как иначе - само погледнете Чурльонис или пък Музея на дяволите в Каунас и ще разберете какво имам предвид. Но тези дни попаднах на литовска приказка, която ме разби окончателно с очарователната си символика и елегантен подход към инцеста. (Превод от руски е).

Сестрата и дванайсетте и братя

Една девойка имала дванадесет братя. Всеки си имал отделна стая. Веднъж най-големият брат решил да се жени. Ходил навсякъде, по целия свят, но не намерил толкова красива девойка колкото сестрицата им. А тя била наистина много красива - на челото и греело слънце, на тила и - луна. Братът казал:

- Хайде да се оженим.

А сестрата отговорила:

- Как ще се оженим, нали сме брат и сестра? И казала - ти тръгни, намери си девойка и се ожени за нея.

Братът избродил целия свят, но не намерил такава като сестра си. Върнал се в къщи и казал:

- Не намерих такава като теб, трябва да се оженим. И веднага обявил годежа.

Вече приготвили всичко за сватбата и щели да тръгват за венчавката. Какво да прави? Отишла тя в килерчето, облича се и плаче:

- Отвори се земьо! Отвори се дъбов под! Разлъчи ни Боже, мен младата с братчето ми!

Изведнъж се отворил подът и тя пропаднала. А братята чакали, чакали - не идва. Отишли в килера - вратата заключена. Отворили - вътре празно, сестрицата им я няма. И вече не им било до сватба.

А тя намерила една пътека, вървяла, вървяла по нея и стигнала до една къщичка. Влязла вътре и видяла друга девойка, също толкова красива, която и казала:

- Вещицата ме доведе тук да съм и за дъщеря. Но ти защо си дошла? Вещицата ще долети и ще те разкъса. Тя скоро ще се върне. Неволницата я намазала с хлебна мая и я скрила в нощвите.

Вещицата долетяла и попитала:

-  Тук защо ми мирише на човек?

А девойката рекла:

- Кой може да мирише? Сигурно в устата си имаш някакъв човешки крак.

Вещицата казала:

- Погледни детето ми, може би ще го намериш?

Девойката взела машата, поровила и в устата, и извадила един човешки крак.

- Сега - казала вещицата - ми донеси да обядвам. 

След като се нахранила, вещицата казала:

- Сега детето ми, заминавам за седем месеца.

Седнала в хаванчето и заминала. А девойката взела четка и кърпа и двете приятелки хукнали да бягат. Но вещицата усетила и вече не и било до пътуване - нали трябва да ги догони! Девойките, като видели, че вещицата ги настига, хвърлили четката. От нея поникнала толкова гъста гора, колкото била гъста четката. Вещицата стигнала гората и не може да мине! Бързо се върнала вкъщи, взела брадва и направила просека. Не искала да остави брадвата за да не я открадне някой, отнесла я вкъщи, върнала се и хукнала по пътеката. Девойките видели, че вещицата ще ги догони и хвърлили кърпата. Тя се превърнала в безкрайно море. Вещицата долетяла с хаванчето си и като видяла, че няма да може да премине, казала:

- Пий хаванче вода и аз ще пия! Пий хаванче вода и аз ще пия!

Вещицата пила, пила и се пръснала. А девойките отишли в оня килер. Гледат пода - не могат да излязат отгоре. Започнали да викат за помощ. Дошъл най-големият брат, разглобил дъските и те влезли в килера. А сестрата му рекла:

- Ти толкова дълго си търси жена и не намери. А аз само за малко отидох и ти доведох.

После братът се оженил за тази девойка и живели щастливо.

* на сн.: М. Чурльонис, "Грузински пейзаж"

Филийките на Хитлер

1. Попадайки в бензиностанция, винаги поглеждам към тезгяха с жълтата преса - искам да знам как живеят хората. Както обикновено, мяркам покъртително заглавие - "Хитлер е смятал да живее в Царичина" и красив монтаж - Адолф зареял поглед към тайнствения триъгълник Богьовци - Чибаовци - Церецел (околни села, с твърде подозрителна топонимика). Много внимавам, защото последният път заради едно такова заглавие си забравих дебитната карта и после се връщах от майната си да си я търся. Калчър шок

2. Представих си даже как е станало. Една сутрин Хитлер се събужда, готвачът му носи пържени на слаб огън филийкен (джиджи-папа) и зелен чай, zwei gebratene Scheiben und ein gruner Tee, а майнфюрер произнася тихо, почти умолително: "Искам в Царичина". И мигновено група "Туленщрасен" (свръхсекретен екип за търсене на Шамбала), се прекомандирова от Тибет в с. Дръмша, където с помощта на овчар-гид намират обект TG-911(Tzarichina gebraucht). Езомерите на немците (уред мерещ степен на езотеричност) регистрират силно езотерично излъчване (9 по скалата на Шри-Чинмой!) и те веднага наемат местни хора (при немците няма шест-пет, който е ходил в Берлин, знае) и започват да копаят.

3. Не чета жълтури - веселя се по друг начин, а и би ме било срам (еднакво парещо чувство), но много харесвам идеята на "Мъже в черно". Там, в едно далечно бъдеще се оказва, че всичко което пишат жълтите вестн. е истина, а "норм." преса просто няма сетива за този тип информация и затова те занимава с банализми - кой коя банка ограбил и как мафията изсякла горите. Така някак си.

* на сн.: Родопите от влака. Гара Аврамово, 1267м, бар-ресторант Рай

Тайни местенца

Хубави заливчета има в Гърция, но труднодостъпни и пустинни. Човек там стои самотен, топи се в морето, разхожда се, мисли си, чете си, но му е самотно и туйто. Наоколо нито тълпи, нито родна реч омайна, нито бийч бар, нито бумс-бумс (музика). Поне един шезлонг с чадър да имаше, но и това няма.

Пинакатес

Vertigo

Любимата ми къща с вход откъм морето. Всеки път я снимам, не мога да се спра

И тук е много приятно, въпреки че е вечер и не е плаж

Накъдето и да тръгнеш все до Волос стигаш

fin

Разсъждение за метода

0. Временно бях спрял да се занимавам с личните си розенкранцове и гилдънстърнове, но ето че внимателно започвам отново
1. Някакви в подлеза се стреляха преди време. Всъщност, един собственик на магазин стрелял по друг собственик на магазин, защото кучето на втория се било изпикало пред магазина на първия. Вербалният дискурс е отстъпил на огнестрелния

2. Досущ двете нива в схемата на Лотман - на горното, ограниченията в поведението налагани от културата се поддържат от чувства на срам и вина, на долното (в подлеза) - започват да ни управляват страхът и принудата. С други думи, морал vs юрисдикция. Кога и защо се осъществява този преход, Лотман обяснява малко мъгливо, но си го знам и сам

3. И докоснал вселенската релевантност, тъкмо четях книга по етика и какво да видя: в ранния елинизъм (Сократ, etc.), се приема за невъзможно човек, който знае що е добро, да реши да върши зло. Нямало как някой искрено да твърди, че нещо е добро и едновременно да пречи на доброто. Следователно, злото може да е само едно погрешно съждение за доброто и толкоз. Злото е хтонично, т.е. земно, телесно, първично, близко до първоначалния хаос. Злото е външно слаба позиция, но вътрешно съдържа в себе си силни страсти и жестока разрушителност ("безсилието на мощта" на Киркегор, "Страх и трепет")

4. Значи, Собственик 1 е бил овладян от една хтонична злост и погрешно е отсъдил, че стреляйки в корема на Собственик 2, прави добро. Честа грешка при ранните елинисти, бих казал. Особено при тези, дислоцирани в подлеза

* сн.: Дания, замъкът Елсинор. Ранна пролет, затова и малко мрачно излезе
** Оригиналното заглавие на това есе е: "Разсъждение относно метода за правилното ръководене на разума и търсене на истината в науките"

Топлина и умножение

1. Колко е хубаво, че човек е топъл - като му пипнеш ръката и тя топла, и си представяш какви интересни химически процеси протичат вътре (особено на микрониво - в клетките), и се отделя топлина, и ти става приятно. А като е мъртъв, ръката му е студена и неприятна за докосване. А в горещ летен ден, като хванеш някого за лакътя - ръката му е хладна

2. Ако дойде някой и ми каже: "сменяй си вярата, иначе ти отрязваме едната ръка" - веднага казвам: "добре, ей сегичка". В края на краищата, те наблюдават само външните прояви, вътре какво си мисля, не знаят. Вярваш си мълчаливо в каквото ти е кеф и толкова. Съгласен съм, хората искат да са информирани, т.е. така да вяваш, че да са наясно и да им е спокойно. От друга страна, аз вярвам и в таблицата за умножение, но никога не го показвам. Просто нямам пряка необходимост да ходя по улиците и да заговарям минувачите вярват ли те, че 7х8=56, до каква степен са го осъзнали и колко дълбока е вярата им? Или: мислят ли достатъчно за Таблицата през уикенда и дали не искат да се срещнат с едноверци, да дискутират по въпроса. И най-готиното - дали не биха дарили 7% от доходите си за пропагандиране и популяризиране на таблицата за умножение, в която вярват?

3. При среща с реклама на "Нескафе с дъх на ягода", мога да реагирам по два начина:

- Даа, светът вече доста се е променил

- Даа, ебавката с мен става все по-извратена

Първият води към депресия, вторият - към параноя. Кой да избера?

* сн.: Robert Gotzfried

Симулираните оргазми

1. Може би изобщо не е важно, но все пак - когато една жена реши да симулира оргазъм, независимо от мотивите (от уважение, с идеална цел, прослушване за участие във филм, заболяване и др.), какъв модел използва за първоизточник? Дали са фантазии как би трябвало да бъде, дали е от киното, дали просто симулира свой истински оргазъм от предишен екстазен акт? Ако приемем, че е последното (не съм антрополог и нямам възможност да анкетирам минувачките пред блока, а и ще ме шамаросат, предполагам), то тогава, има ли значение, че е симулация, като е досущ като оригинала? Или за някого има значение?

2. Крайно рядко в литературата срещаме изследвания върху симулацията на оргазъм при мъжете. Явно това не е толкова разпространено явление, не става ясно защо. Според някои автори, стереотипите на мъжкото поведение (ригидност, дистанция от чувствата, задължително целеполагане), не позволяват проява на този така необходим допълнителен артистизъм в условията на краткотрайност, напрегнатост, сериозност и предвидимо рязък завършек на акта при мъжа. Очевидно е, също така, че ситуациите, в които възниква необходимост от симулативен оргазъм при мъжете са крайно малко и като цяло се изживяват болезнено от реципиента. Психоаналитиците от своя страна, говорят за характерен феномен, наречен "завист към множествения оргазъм" ("multiple orgasm envy"), имащ незадължителен (факултативен) и по-рядко викарен характер за средния кавказки  расов мъж (Caucasian race man). Лаиците/лаичките и феминистите/феминистките често, в свободна дискусия, употребяват "завист към утробата" на Хорни ("womb envy"), който е нетърпящ критика термин от вагиналната психология и няма общо с разглеждания от нас проблем

3. Един трети вариант, който също се среща рядко (некоректно е да уточнявам защо), е на жени, симулиращи мъжки оргазъм и обратното - мъже, симулиращи женски оргазъм. Парадоксално, но точно за този вариант на сексуално поведение срещаме достатъчно подробни описания у М. Мийд при теренните и изследвания на Тробрианските острови.

4. И както Дж. Камбъл някъде споменава: психотикът се дави в същите тези вълни, в които мистикът възторжено плува!

* сн.: Terry Richardson

Любими теми: еротика и аутопоезис

1. "Еротичният коефициент съпътства всички човешки дейности, доколкото те вънполагат субекта на дейността и представляват по принцип стремене към другия и другостта. Еротично може да бъде философстването, говоренето пред аудитория и занимаването с политика, възпитаването, колекционирането, страстта по вещи, правенето на изкуство, вярата в бога и участието в ритуали. Еротиката се поражда не само поради принципната устременост навън, а от постоянната необходимост да се справям с вътрешния проблем, че бидейки тяло, ставам нещо различно от него и отново, станал нетелесен, имам нужда да се уплътня и да си възвърна усещането за действителност. В този смисъл, еротизмът не е друго, а парадоксално стремене към нова телесност, която задоволява стремежите ни към същностност и обектност".

(От: Б. Богданов, "Промяната в живота и текста")

2. Много често се забравя (Матурана, естествено), че аутопоетичните системи могат да общуват взаимно, докосвайки се една друга в своите актуални когнитивни зони, като при това се образуват консенсусни области. Така например, при среща на две аутопоетични системи, ако едната каже: "Здрасти, здрасти, дай пари за пасти", за нас е ясно, че се прави опит за комуникация в консенсусната област на пастите и доброто времепрекарване в сладкарница. Впечатлява също, че доколкото системата може да се самоописва, при все нови и нови рекурсии, тя формира феномен, който ще наречем "самосъзнание". В случая с пастите, две взаимноописващи и взаимноопипващи се системи, могат да влязат в състояние "в сладкарница сме и вероятността да получим паста (джин?), клони към единица ", за което Фьорстер, сполучливо перифразирайки Декарт, казва: "ние мислим, че съществуваш, следователно съществуваш"

3. Но нека гневната премиса на Витгенщайн ("Поне веднъж не мисли за разбирането като за "душевен процес"! Защото начинът на изразяване е това, което те обърква"), срещнем със Сократовото питане: "Ами разполагащият със знание за справедливото, красивото и доброто според нас, по-разумно ли се отнася към своите семена от земеделеца?" И ултимейт-отговорът на Федър: "Дума да не става!" (Платон, "Федър")

* сн.: Martino Di Silvestro

1 наблюдение, 1 разсъждение и 1 концепт

1. И докато си мисля колко удобно би било, ако продаваха части да си сглобиш собствена тролейбусна мрежа, (технологиите напреднаха доста) и водя Сашо към децката, и той дъвче любимата си токсоплазмозна кремвиршка, и встъпва в теологически дебат с мен - на предположенията ми че Господ е жена, възразява, че по-вероятно е момче, защото нали е най-големият шеф, значи е момче (откъде този сексизъм - от децката явно), и продължавам да се разминавам с красиви, утринно-свежи жени (към обяд пак са очарователни, дъвчат баничка и гледат независимо, но красотата малко е отстъпила, умът е взел преднина, отново сексистко?)

2. Животът се състои от отчайващо количество повторения, всъщност, целият живот е повтаряне на едни и същи диалози в различни версии. Дали е утешение, че има някакви правила, които имат силици само да сменят версията, но не и темата. Забелязва се имитацията на едно вечно завръщане, което знаем, е невъзможно. Тъкмо си се завърнал и хайде още малко, ако обичаш - метни едно весло на гръб и намери хора, непознаващи морето и не солящи храната си и тогава може би Посейдон или който ти е актуален в момента, ще ти позволи да се върнеш. Към мисълта, че лентяите и естетите са същинските благодетели на човечеството, бих добавил и вечнозавръщащите-се-отнякъде, но не смея да обогатявам Чоран.

3. Поради големия интерес към концепцията ми за индивидуална тролейбусна мрежа: идеята ми е да продават в кутия контактната мрежа (жиците и разклоненията, стрелките и болтовете за прикрепване към стълбове или дървета) и малък електродвигател с пръчките (неправилно наричани "жартиери", а всъщност - щангов токоприемник, не бъркай с пантограф), които монтираш в колата си, друго не е необходимо. Захранване - някъде намираш контакт за 220 и включваш, о млади конструкторе, своята мрежа в общата. Така ще можеш да се движиш из двора на вилата си със собствен тролей и чак след това, да помислиш за суицид.

* сн.: Tamas Dezso

Шостакович, комсомол, Джойс, Набоков

0. Като повечето нормални хора, ударих два джина и тръгнаха тъжните текстове

1. С един колега тия дни псувахме социализма и той ми разказваше как Шостакович след статията "Сумбур вместо музыки" (1936 г.) като вървял по улицата, всички познати минавали от другата страна от страх да не ги заговори, че ще вземат да ги арестуват после. Чудеше се как може така. Аз не се чудя изобщо - като ме изключиха от комсомола в казармата, изведнъж всички наоколо странно охладняха към мен и това едва ли е било от страх да не ги арестуват или разстрелят, нещо друго е било. Какво е било бе, конници на Армагедона, какво е било чувството? Изключение направиха трима - те както си се държаха нормално, така си останаха и после. Професионално, после станаха съответно - лекар, историк и още лекар. Тогава изчислих съотношението "внезапно видиотили се" към "запазили нормалност" - беше прибл. 80 и 20 на всеки сто. Виждам го и досега, оказа се социална константа.

2. Заглавието "Сумбур вместо музыки" няма да го преведа. Омръзна ми да превеждам. Който трябва е научил руски навремето, който не трябва - не е, нека пропусне този културен пласт. Ще знае какво е казал Джойс за писането ("журналистите пишат за необикновеното, писателите за баналното"), но няма да знае какво е допълнил Набоков ("...но пишат така, че баналното става необикновено, сякаш гледаме света провряли глава между краката си, желателно на плажа")

* фото: Dara Scully

Юг

0. Два текста, които си приличат - пиесата на Ричард Неш - „Човекът, който прави дъжд” и Ърскин Колдуел - "Пътуващият проповедник" Американският юг - застинал, горещ, налуден, който пък, визуално ме прати към Джармуш

1. От „Човекът, който прави дъжд”

ДЖИМ (заинтересувано): Вие наистина можете да докарате дъжд, така ли? Истински дъжд?

СТАРБЪК: Дъждът си  е дъжд, момче. Той идва от небето. Малките момченца бягат под дъжда и пищят от радост, като прасенца. Дърветата протягат към него оголени ръце. Птиците плакнат крилца в локвите. Слънцето се любува на себе си, отразявайки се в капките му. Дъжд! Препоръчвам ви го.

ДЖИМ: А колко искате за него?

СТАРБЪК: Четиридесет и шест долара и в течение на двайсет и четири часа, той ще се излее, каквото и да става. Гаранция.

ЛИЗИ: Ной, не ставай глупак.

НОЙ: (тихо) Не се безпокой. А как ще го направите, Старбък?

СТАРБЪК: Работата ще бъде свършена, а как - не ви ли е все тая? Може би ще размахам шапката си и ще произнеса няколко загадъчни фрази. Или ще стрелям с оръдие, което правя само в особено тежки случаи. А може би всичко на всичко, ще надуя тази свирчица. Възможно е да изпея песента за тримата убити братя и майка им, която чака синовете си и това ще бъде толкова тъжно, че небето ще се разплаче. Нека не говорим, как ще го направя.

2. От "Пътуващият проповедник" на Колдуел

— Трудничко ще ти бъде тука — каза Клей, след като помисли малко. — По тия места не е имало свестен проповедник от не знам колко години, може би от десетина. Последният, за когото си спомням, казваше, че бил направил всичко възможно, но нямало полза. Когато ни напусна, той каза, че хората били потънали твърде дълбоко, за да им се помогне изобщо на този свят.

— Колкото по-грешни са, толкова ми е по-приятно — каза Саймън, вдигна крака на оградата и се облегна на стола. — Дошъл съм да ви освободя от греховете, а щом почна нещо, винаги го завършвам.

* сн.: кепчър от "Мистериозният влак" /уит Джармуш пермишън, пърсънъли/