Вестниците

1. Сутрин, като подтичвам към работа, мяркам заглавията на вестниците по сергиите. Леле, колко гадно нещо е булевардният българският вестник!

2. Тъкмо сме се отдалечили от употребата на диалектизми и той, вестникът, вземе, че те върне обратно: "...доктори ни церят, харчовете по бала надминават 5 бона, блондинка потроши гаджето си, билковите илачи... " Баси чалгата.

3. Да не би пък, тези журналисти да са дошли от некви паланки и понеже са критично много, да са успели да преборят книжовния език с местните си наречия? Дали е това?

4. Докато са следвали, те са се разбирали само с колегите си, но не и с преподавателите, но това явно не е било необходимо. /Преподавателите обслужват до четири университета дневно и биха се изнервили допълнително, ако трябва и да разговарят със студентите си/.

5. След това, редакторите не са им разбирали текстовете, но маркетинговите проучвания са показали, че това също не е необходимо - изяснило се е, че таргетният читател реагира на звученето, а не на смисъла. Звукът, задействал мощни патриархални речеви архетипи в главите им и те тичали запленени да си купят вестника.

6. Хубавото е, че от телевизора също услужливо им подават я турцизъм, я селянизъм, я просташки виц. По този начин се поддържа релевантността на възприятията на хората. Или константността. Или конгруентността.

7. Единствен дисонанс може би е рекламата да си изхвърляме боклука разделно. Но това е в консонанс с общият шизофренен стил в общуването.

* на снимката: къщурка в с. Глоговица /селска къща/

Да пея като Стиви

1. Както всички знаят, докато ние си правим планове, Господ горе умира от смях. /Уди Алън добавя, че Господ умира от смях и като правим секс, но това е друга тема/.

2. Наистина, с тия планове - голям проблем. Решаваме примерно, да поканим на гости Колеви в петък. Добре, това не е сложно. Обаче, ако нещо междувременно се случи? Например, да кажем, че в четвъртък вечерта внезапно пропея като Стиви Уондър? Тогава нали хич няма да ми е до гости, защото ще искам да се упражнявам и да развивам новото си умение. А те все пак ще дойдат, защото са поканени, а Роси отказва да им се обади и да им съобщи, че съм умрял /примерно/ и да не идват.

3. Така че, като дойдат, ще се опитам да им пея и така ще им преча да си кажат две думи през цялата вечер.

4. Въпреки, че ще пея много хубаво /плътно, силно, с хиляда извивки - Стиви Уондър е това, все пак/, ще им досадя, здравата. Първо, защото те харесват Мотърхед и второ, защото ще ми завидят и ще им се сговни, че така хубаво мога да пея, а те - не. При това ми е дошло внезапно, без никакви усилия, мъки, творчески търсения, уроци по вокал и т.н.

5. Знаем, че каквото лесно дойде, лесно си и отива, затова в следващия понеделник умението ми ще започне да избледнява. Във вторник ще мога да пея като ранния Васко Найденов, а в сряда, гласово ще съм си същият какъвто бях.

* на снимката: мека конструкция с варени кости до Вакарел.

Kак да познаем американски филм

1. Със сигурност ще оцелеете във всеки бой или война, стига някой да не ви покаже снимка на любимата девойка, чакаща ви у дома. Ако това се случи - ще имате неприятности.

2. В Париж, Айфеловата кула се вижда от всеки прозорец на всяка сграда.

3. Компютърните пароли се хакват много лесно - думата винаги е тази, за която се сетите от третия път.

4. Когато добрият и лошият най-накрая се срещнат лице в лице, оръжието им веднага отхвърча в някой затънтен ъгъл на стаята и те започват да се налагат с юмруци.

5. Всички легла са покрити с чаршаф под формата на буква "L". Той скрива жената до подмишниците, а мъжът - само до кръста.

6. Когато някой угаси светлината и героите си легнат, в стаята си е светло както преди, само става малко по-синкаво.

7. Никой не използва Уиндоус или МакОс - на всички дисплеи има уникална операционна система. Тя е пълна с анимирана графика и с ненормално големи даунлоуд ленти.

8. Когато си плаща таксито, героят не рови в портфейла си, за да извади необходимата сума, той просто взима първата попаднала му банкнота и тя е именно нужната.

9. Ако героят участва в сбиване, то ще приключи с малко цепване в десния ъгъл на устата. Ще изтрие кръвта с опакото на дланта си и ще погледне неодобрително.

10. Всеки прекрасно може да приземи всякакъв самолет, ако диспечерите му казват как.

11. Когато на самолета му свърши горивото, просто трябва да се почука с нокът по датчика. Стрелката много често е залепнала и гориво има още достатъчно. Методът работи при всякакви самолети, в това число и при огромните Боинги.

12. Алкохолиците са само мъже. За щастие, всеки алкохолик може да спре да пие малко преди важна мисия, при което веднага възстановява суперспособностите от миналото си.

13. Ако някой е повредил спирачките на автомобила, героят никога няма да спре със скоростния лост, или с ръчната спирачка. Вместо това, той ще се носи с огромна скорост и ще гледа напрегнато.

14. По телевизията винаги разказват точно за това, което интересува героя, просто някой трябва да включи телевизора или да смени канала.

15. По време на преследване, полицаите задължително влизат в заведение със стриптийз и гледат голяма част от програмата.

16. Винаги има място за паркиране точно пред зданието, в което героя има работа.

17. Всеки полицейски офицер, излизащ в пенсия, най-вероятно ще бъде убит в последния си работен ден (особено, ако близките му са организирали тържество по случая и го чакат вкъщи).

18. При преследване в града, героят винаги може да се скрие в тълпата на минаващия по улицата парад или карнавал.

/интернет-компилация/

Царичини вълнения

1. Поради различни причини, някои от тях доста любопитни, нямам високо мнение за интелекта на военните и с радост следя редките им, винаги по детски нелепи прояви на такъв.

2. Четох едни текстове плюс видео за Голямото копане на дупка /съкратено - Голкопнадуп/, в Царичина през 1990 и отново бях очарован от тази социална група.

3. Някакви генерали, ръководени от "двама опитни екстрасенси" започват да копаят в центъра на селото, за ужас на местните. Като цяло, търсят "първото и единствено погребано на земята извънземно същество".

4. Нататък текат тежки шизофренно-магически изпълнения, които лично на мен не са ми интересни, но има няколко силни момента.

5. Първото, което ме трогна - военните търсят двуполово същество. Екстрасенсът Елисавета Логинова /странно рускинче с немалки лексикални проблеми/ "поддържа постоянна телепатична връзка с извънземните, позиционирани на Плутон", които и съобщават различни пикантерии за нас и за себе си.

6. Представям си как се е наместила в главата на фалоцентричните военни мъжкари идеята за андрогинността. Наложило им се е да поотворят Платон /не Плутон/, хахаха! Ето малка пиеска:

Място: зейналата дупка - Голкопнадуп, щабната палатка

Време: 1990, краят

Действащи лица: войник, генерал, майор Майор

Войник: Господин генерал, разрешете да остана!

Генерал: Кажи бе, юнак!

Войник: Донесох Ви Платон, отбелязал съм "Пирът", както заповядахте!

Генерал: Добре, остави я. /към майор Майор/: Ех майор, откога не съм отварял Платон, дебамааму!

Майор Майор: То и аз напоследък ползвам само Дидро. /с огорчение в гласа/ Позабравихме класиците...

7. Втората приятност. С напредването на копката, напредва и психозата. В един момент, двамата генерали разкарват всички останали и започват да копаят сами. Това би ми било интересно да го видя - копаещ генерал. Баси мотивацията!

8. Приятен финал: както си му е редът, в една прекрасна вечер всички на обекта Голкопнадуп получават групова халюцинация /при социализма: колективно видение/ - космически кораб се приземява съвсем наблизо. Разбира се, никой не го заснема, но всички го виждат.

9. Спомням си, че тогава обществото се вълнуваше от много неща, едното от тях беше къде са архивите на ДС. Допускам, че са били точно там - в Голкопнадуп. Просто е трябвало да се копае още. Но винаги е по-романтично да търсиш този дето духа, пък бил той и двуполов.

* на снимката: изоставен диамантен рудник /кимберлитова тръба/ до с. Кремиковци

Исус и Ιησούς

1. В Руенския манастир беше забранено снимането. И слава Б-гу, защото решително нямаше какво да се снима. Манастирът е нов, от типа недостроено мутренско хотелче. За такива, хората обичат да казват: "О, много е хубаво там, отидете!"

2. В двора, един монах плевеше трева, а едно момченце го обучаваше на светски маниери.

- Направете едно шадраванче, каза то. - Хората ще хвърлят стотинки и така ще съберете за камбанария. А дворът ще облицовате с мрамор.

Монахът мълчаливо си вършеше работата.

- Може да се отвори и заведение - добави детето.

- Отвори го, щом искаш, каза меланхолично монахът.

- Добре, на вас ще ви взимам по-евтино, а иначе ще е сто лева на минута - започнаха фантазиите.

3. В Св. Йоан Предтеча в планините над Серес, можеше да се снима колкото искаш. Имаше и какво - това е рядко фотогеничен манастир. Монахините се готвеха за Всенощната литургия и миеха калдъръма, носеха някакви кашони, абе кипеше си живот вътре. Стараеха се да не ни обръщат внимание, а ние да не им пречим.

4. Удоволствието беше оргазмично-космическо.

* на снимката: ман. Св. Йоан Предтеча, Серес

Системен поглед

1. Познавам доста хора, с помагащи професии, пък и не само, работещи в държавни институции. Винаги ме е впечатлявало, как се променят, ако случайно стане дума за администрацията им. Погледът им става метален, мимиката се втвърдява, тялото им се стяга и леко се привежда, а от устата се процежда нисък гърлен звук. Абе, изведнъж стават машини за убиване!

2. Ясно е, че никой не си обича администрацията. Висок процент от познатите ми искат да я разстрелят, други просто ги наричат с обидни имена /"клатикурци" ми е фаворит/. Мотивацията им е най-различна. Смята се, че те си формират най-добрите заплати, ако се появят нови компютри, веднага им кацат на бюрата, вършат си работата зле и т.н.

3. Най-неприятният им ефект е, че се размножават непрекъснато по сложна закономерност, много напомняща геометрична прогресия.

4. Интересното е, че описаните реакции не са породени от зла умисъл, а само от незнание. Колегите ми явно не са чували за принципа на Парето или още "Принципа 80/20" (eighty-twenty principle). Според него, във всяка сложна система, осемдесет процента от активността се осъществява от двайсет процента от елементите и. С други думи - само 20 % от елементите формират поведението на системата.

5. Ако обаче, се появи някой левак и реши да оптимизира организацията, въоръжен с този принцип, премахвайки онези 80 %, които изглеждат безполезни, настъпва ужасен ужас. Оказва се, че баластът изпълнява важна стабилизираща функция, позволявайки на системата да запази равновесие при качествени промени в контекста или средови конфликти.

6. Пригожин - процесът на самоорганизация се нуждае от резервоар (self-contained organization), в рамките на който да се развива. Тази функция се изпълнява от стабилните елементи на системата.

7. Така че, нека си работят хората спокойно. Няма да ги закачаме. Само да не се размножаваха като зайци. Баси стабилността, баси контейнера.

* на снимката: долу вляво - администрация, червените петна - аз и колегите ми /неадминистрация/, зеленото - контейнер

Адвенчър

1. Едната ми баба беше адвентистка и принадлежеше към умереното крило на тази конфесия. Възприятието и за ролята на Бог в живота, се свеждаше до един режим, в който в събота не пипаш нищо, а вечерта отиваш на църква, както и да не ядеш месо. Е, не съм прав, в задачите и влизаха и по-дребни ангажименти като спасяване на човешки души и вербуване на нови членове за Братството. Имам чувството, че това последното задължение тя отработваше главно върху мен.

2. Когато и отидех на гости на "Скобелев", тя изваждаше тиквеник и сироп от касис и докато се надумквах, ме поглеждаше тайнствено и започваше.

- Ти сигурно няма да се спасиш.

- Ааа, ще се спася - казвах с пълна уста.

- Не се молиш май изобщо, как тогава ще се спасиш?

- Моля се бе, бабо, моля се - предъвквах аз.

- Дано, защото когато Бог слезе на земята, ще оцелеят само тези, които са се молили.

3. За да ми вкара Бог в тъпата пионерско-атеистична глава, баба ми, освен че ми четеше подбрани притчи, прибягваше и до прости битови истории. Най-често, ставаше дума за това, как някакъв летял със самолет и едновременно с това вярвал в Бог, и когато самолетът паднал, само той оцелял.

4. Баба ми беше чужда на финяшките Томааквинат - конструкции за съществуването на Бог, за Кант също едва ли беше чувала, но вървеше смело напред през живота, творейки добри дела, като трепетно ги съчетаваше със свръхестествения си ангажимент.

5. Единственият недостатък бе, че когато ми говореше по-дълго за Бог, мен ме напушваше ужасен, хистеричен, неконтролиран смях. Ставаше ми адски неудобно, и се извинявах, но не можех да се спра. Дали не беше някакъв еквивалент на синдром на Турет?

6. Такова нещо никога повече не ми се е случвало.

* на снимката: небесна конструкция

Страната

1. Във всяка уважаваща себе си столица, боклукът, такситата и хазарта се управляват от мафията, без това да се афишира особено.

2. Така и в София. Боклуковите фирми се сменят, но едно е постоянно - красивите им немски имена. Очевидно, в сферата на боклука изобилстват немскоезични ръководители. Аз си го обяснявам така: това са мутри, получили престижно образование в Европа. При разпределянето на пая, голяма група от тези немскоезични топ-мениджъри, завършили Гьотингенският университет са получили боклука. Френскоезичните /Сорбоната, Дижон, Монпелие/ са взели казината и т.н.

3. В началото си изхвърлях боклука в кофи с надпис "Волф". Тъй като съм изгледал доста руски филми за "войната", изпитвах странен кеф. Чувствах се строен млад есесовец и ми идваше да изпъна свободната си от боклук ръка и да изкрещя "Хайл!", но се сдържах.

4. После се заплеснах по "Дитц". Това перфектно изписване и звучене ме дисциплинираше допълнително и аз свикнах да си изхвърлям боклука в определени часове, по специален график. Искаше ми се даже да рапортувам след това: "Хер оберщурмбанфюрер, боклукът изхвърлен!", но пак се сдържах, за да не плаша близките си.

5. "Новера", със странното си италианско звучене, ми се стори като отстъпление пред строгата немска дисциплина и затова не го възприех изобщо.

6. После, тези фирми изчезнаха и аз се отчаях. Нещо повече, уплаших се, че ще се появи нещо просоциалистическо като например ПУ "Чистота" /както си беше едно време/. Нефантазийно, пошло, депресиращо. Но в един прекрасен ден, видях група цигани в красиви оранжеви жакетчета, а на гърба им пишеше "Заубермахер"! Такова удоволствие не бях изпитвал отдавна. Прочетох думата /тя на кирилица, нали така/, преметнах я няколко пъти в устата си, натиснах я леко с език и тихо я промълвих трикратно. В устата ми остана карамелен дъх.

7. Вероятно в това се състои щастието - в простите неща - боклук, такси, хазарт, етц.

*Saubermacher /нем./ - чистач

* на снимката: обиколкана на BG

Лулите

1. Както си ходя по улицата и виждам една табела "Бългериън пайпс. Монтаж". Малък триумф на кирилицата, мисля си аз и хайде да си го превеждам. Английският ми е добър и нямам проблеми: "Български лули. Монтаж".

2. Зарадвах се. Ако вече произвеждаме оригинални лули, от бриар - оня вид вишня, дето расте само в Албания и Испания, това е супер. Някой е бучнал две пръчки от този сорт в Хасковско примерно, те са се хванали и сега - хайде на лулите.

3. Даже си помислих: браво, сбогом махленско-чалгаджийска субкултуро, добре дошла, субкултуро на богатите - аромат на скъп тютюн, аксесоари от кожа и титан, релевантни диалози между пушачите /"Приятелю, не сте прав, една АЕЦ край Резово ще развие екстремалния туризъм в региона, ще се появят нови животински видове... Да, господине, склонен съм да приема вашата гледна точка" и т.н./

4. Смути ме само думичката "Монтаж". Защо трябва, като си купиш "бългериън пайп", някой да ти я монтира? Нима ги продават на части, които после майстор свързва със специални фланци? Баси, само се чудят как да ти вземат парите.

5. После загрях, че "пайп" в случая е "тръба" и всичко си дойде на мястото. Както си му е редът в английския, думата има трийсетина значения и втората половина са антоними на първата.

6. Щом като ще го даваме фонетично, веднага съм готов. Ето пример: усредненият ми работен ден, описан по новия начин:

7.00 – уейкнинг

7.15 - фейс-хенд-тийт уошинг

7.20 – кофимейкинг

7.25 – кофидринкинг и уайф-дотър-токинг

7.40 - уъркгоуинг

8.00 – стартирам уъркинга, секънд кофидринкинг, нърстокинг, пейшънтокинг, проблъмсолвинг, токинг, токинг, токинг

14.00 финализиране на уъркинга

14.10 - хоумуокинг

14.40 - ийтинг

15.15 - суйминг

17.00 - ридинг, райтинг, гитарплейнг, пикчършутинг

23.00 - бедлейнг, слипинг, дриймкечинг

* на снимката: пътен знак в един селски двор

Футурография

1. Олимпус вече вкараха два процесора във фотокамера /моделът е Olympus SZ-30MR, анонсиран март 2011/. Досега ни стигаше един. Освен стандартните функции, може да снима 3D изображения, като номерът е много хитър - снимаш си снимката и след това бавно придвижваш камерата настрани и в нужния момент тя си щраква втората снимка, след което ги обработва в стандартен 3D формат, който можел да се гледа на 3D телевизор или лаптоп. Е, аз не знаех, че има и 3D лаптопи, моите са 2D все още. Телевизорът ми и той двуизмерен.

2. Това е чудничко, но тенденцията е хиперчудничка. С толкова процесорна мощ можеш да направиш още хиляди неща. Доколкото разбирам, скоро ще отпадне необходимостта да фокусираш - снимаш нещо как да е, то излиза размазано, а след това, електрониката коригира образа, докато той стане звънтящо остър.

3. Обаче, ако всичко е наред /т.е., когато Япония се съвземе/, би трябвало скоро камерата да може да синтезира изображение сама, без да е нужно да ходиш да търсиш красиви гледки, лица, щъркели и т.н.

4. Ще трябва да се смени името - от фотография, да стане фотосинтеза. Е, то тогава, всички ще сме минали на фотосинтеза, няма страшно. Тогава ще сме станали на зеленчуци, хахаха.

* на снимката: The Mall - 4D събития в 3D пространство

Топъл спомен за Серьожа

1. В нощният влак за Петербург бях мрачен и не исках контакти. Двете ми красиви спътнички /Роси и колегата и - украинката Олеся/ бяха предупредени и весело си бърбореха, без да ме закачат. Бях си взел две дебели списания, защото знам, че руснаците не могат да не общуват повече от пет минути, а за купейни запознанства са склонни да отдадат и живота си.

2. Пътувахме с един млад пич, който си носеше две бирички и тихичко си отпиваше от едната. Аз се бях забол в някаква статия, описваща колко ще ми струва, ако реша да стана рок-звезда в Москва. Не след дълго, руснакът не издържа и предложи да си разделим бирите. Той галантно извади две пластмасови чаши за "дамите", а ние с него сме щели да си отпиваме от бутилката.

3. Аз лесно отказах, но девойките бяха беззащитни. След като ги укори, че още не са се представили един на друг, пичът ги информира, че се казва Серьожа, стандартно поспори, че името на Роси би трябвало правилно да се пише с две "с", стандартно предположи, че може би съм болен, щом не искам бира и вече си бяха първи дружки. Аз си четях.

4. После стана лошо, защото на мен ми се допуши, а знам, че това е акт с много слаби места по отношение на общуването. Прав бях, Сергей дойде с мен да пушим в междувагонието. Каза, че ги е спрял, но извади Марлборо и настоя да си взема. Нямаше как, сприятелихме се.

5. Той ми призна, че след като е разбрал, че съм психиатър, си е обяснил много неща за поведението ми и напълно ме разбира. После сподели, че е художник, реставратор на мебели и има достатъчно работа, защото климатът тук бил влажен и мебелите имали честа нужда от поправки. Запалих втора, пак от неговите, той също. Първата му жена била психолог и затова, с нея се общувало трудно, а и май не била добре психически, та се развел. Сегашната му, била художничка и си живеели добре. В купето вече си бяхме абс. другари.

6. Пристигнахме в много ранната майска утрин, градът беше абсолютно пуст и очарователен. Тъй като имахме само осем часа до обратния влак, искахме веднага да се втурнем да разглеждаме. Серьожа каза, че по принцип бърза, но може да ни покаже някои неща. Аз знам как бърза руснак и затова малко се натъжих, защото си мечтаех да си разглеждам самостоятелно.

7. Серьожата беше един много специфичен гид. Той отричаше почти всяка информация, която споделях за забележителностите, като вместо това съобщаваше своя, на моменти много странна, а понякога и невярна.

За това, как да стигнем до някое култово място също даваше абсурдни напътствия. Реших, че това е ефект - поради перфектното познаване на града, той просто разговаря с нас на друг език, т.е. неговият текст остава неразчетен от нас. Извън концепциите обаче, момчето ни пречеше здравата и очевидно планираше да се разкара от нас най-късно вдругиден. Е, повтаряше неспирно, че бърза и няма да може дълго да ни е полезен, защото вкъщи го чакат, но мен ли ще излъже?

8. Накрая се принудихме да му кажем, че не смеем повече да го задържаме или нещо такова, абе не беше лесно. Човекът си беше организирал безплатен купон и не искаше да се върне към мрачната си действителност, която го чакаше извън нашият свят.

9. Сбогува се неохотно, след като се разцелуваха /те/ и на изпроводяк ни даде още една серия грешни напътствия как да стигнем до Адмиралтейството.

10. Копелето ни оцвети деня страшно готино, но това винаги го усещаш малко по-късно. Ако изобщо го усетиш.

* на снимката: С. Петербург, 7 май, 2009, 6.14 сутринта

Правилните отговори

1. Има едни хора, които, ако в работно време ги попиташ "Как си?", отговарят: "Много работа!" Приемам това, като неучтивост и намек да им се разкарам от главата. Добре де, досаждам ви, явно, защо просто не кажете: "Мечтая си да ме оставиш на мира" или нещо такова.

2. Аз, в такива случаи, никога не навлизам в подробности. Например, понякога ме питат с надежда: "Сигурно имаш много работа?", но аз съм твърд. Отговарям им, че такова нещо не може да ми се случи, напротив, нямам никаква работа.

3. Спазвайки този стил, когато излизам в отпуск и хората ми кажат: "Е, сега ще си починеш, нали?", отговарям стандартно: "Не, няма да си почина изобщо, защото не съм се уморил". Дали не им изглеждам безделник?

4. Малко се поуспокоих, като прочетох едно есе на Мишел Турние, в което той казва на месаря си /във Франция всеки си има месар/, че ще излезе малко в отпуск. Месарят, знаейки с какво се занимава Турние, много се чуди, как може писател да излезе в отпуск. Че той е в перманентен отпуск! Наистина, когато мислиш и пишеш, си седиш вкъщи, тракаш на компютъра и не е прието периодично да ставаш и със сатър в ръка, да разфасоваш някое теле, примерно.

5. Което си е вече истинска работа, нали!

* на снимката: "Гогол получава психеделичен опит" /худ. Сергей Яворский/

Фрагменти от м., 3

1. Четох записки от една скорошна лекция на Умберто Еко в Телавивският университет. Между другото, казва:

"Веднъж ми се прииска да убия монах с помощта на отровна книга, а не да пиша "Името на розата". Изпадам понякога в подобни ситуации, но аз наистина не написвам книга. Защото не съм италианец ли?

2. Обградих се тотално с нечетивни книги. И преди обичах така, но все пак спазвах някакво съотношение, примерно 7 чет./3 неч., когато съм доволен от живота и 6 неч./1 чет., в някои депресивни периоди. Впечатлява, че всички нечетивни /понякога на бг се използва "ънридъбъл"/, са отворени на 14 страница, както при Манилов на Гогол. Очевидно, геният е напипал някаква универсална константа, защото наистина стигам дотам и спирам.

3. Норман Луис казвал, че единствен сред познатите си, може да влезе в стая, пълна с хора и да я напусне след известно време, оставайки напълно незабелязан. Мисля, че това не е психологически ефект, а по-скоро позиция.

4. Един голям руски актьор, който почина - Олег Янковски, разказваше как като млад се е снимал в някъв соц. филм за войната, шпионите и т.н. Тъй като се чувствал неуверен, той всеки ден питал режисьора /Басов/, в какво се състои "актьорската му свръхзадача". "Вижте, казвал - аз съм неопитен и бихте ме улеснили доста, ако ми обясните в какво се състои актьорската ми свръхзадача".

Режисьорът му виквал да се маха и да не го занимава с глупости. Тъй като Янковски упорствал, накрая Басов му казал: "Играйте по сценария и изпълнявайте това, което ви казвам, а за свръхзадачата - не се безпокойте, аз ще я оправя при монтажа".

* на снимката: Банкя. Народът се е докосвал до изкуството.

Фрагменти от м., 2

1. Хората ги мързи да се изразяват надълго-нашироко и това загрозява речта им. Например, казват: "Паднах на задник", а спокойно могат да кажат: "Политнах назад и естественият омекотител на тялото ми се задейства по необичаен начин". Витиевато, но красиво - има полет, има пълен член, баси, естетично е. Апропо- веднъж паднах на задник и май няква чакра ми се отвори, защото ме наболяваше известно време /там/.

2. Руснаците решиха да минат на енергоспестяващи лампи, както обикновено - с декрет: от 1 януари т.г. им забраниха да ползват обикновени крушки по 100 вата. Като начало, хората реагираха без особена фантазия - веднага изкупиха всички лампи от 100. После се появиха и творческите подходи. Заводите пуснаха обикновени лампи по 95 вата, което не е нарушение на закона. Гледах едно интервю с представител на такъв завод. Той каза, че могат да произвеждат всякакви лампи, ако поискат ще пуснат 96 вата, ако поискат могат и 94. Властта е тъпа, но хората не.

3. Защо всички визуални произведения /картини, филми, снимки/ се мислят в правоъгълен /по-рядко квадратен/ формат? Книгата също е правоъгълна, даже театралната сцена е правоъгълна. Човек не вижда нещата в четвъртита рамка, а в два пресичащи се кръга, ако не е едноок. Моят любим Чонтвари е рисувал събитията яйцевидно, защото е считал, че това най-добре отразява начинът, по който виждаме, преди мозъка да си направи корекциите /въпреки, че все пак ги е рамкирал правоъгълно/.

4. През 1978 г. в списанието Journal of Experimental Medicine

излязла статия на д-р Polly Matzinger в съавторство с Galadriel Mirkwood. Този последният, Галадриел се оказал кучето на г-жа Матцингер - афганистанска хрътка. Издателят отстранил колежката от списъка на авторите завинаги, но след като умрял, тя пак е публикувала там.

http://en.wikipedia.org/wiki/Polly_Matzinger

*на снимката: картина на Чонтвари с яйцевидна перспектива

Статистика vs стъкмистика

1. Преглеждам една книга, в която са описани грешките, допускани при провеждане на статистически изследвания и как това се използва за манипулации на общественото мнение.

/Best, J., (2001). Damned Lies and Statistics. Berkeley : Univ. of Cal. Press/.

2. Книгата започва с много готин пример. Един студент, пишещ дисертация за Ph. D., цитира следното:

"Всяка година, от 1950 г. насам, броят на децата, убити с огнестрелно оръжие в Америка, се удвоява". Има и препратка към източника - научно списание от 1995, където е написано абсолютно същото.

3. Бест е уплашен. Ако допуснем, че през 1950 има една жертва, при удвояването и всяка година, към 1995 г. убитите деца трябва да са ок. 35 трилиона, т.е. около 5000 пъти повече от населението на земята в момента.

4. Бест тръгва по дирята и намира първоизточника - стат. сборник от 1994, издаден от CDF - фонд за защита на децата, където пише:

"Броят на американските деца, загиващи всяка година от огнестрелно оръжие се е удвоило, в сравнение с 1950 г." Има известна разлика, нали? Тук се говори за удвояване през 1995 в сравнение с 1950. Така е по-добре, възкликва авторът, въпреки че, следва да се уточнят ред дефиниции /до каква възраст са "деца", какво е "убийство", влизат ли тук самоубийствата и т.н./.

5. По-нататък в книгата има интересни критики на данните за болните от СПИН, аноректичките и т.н., но това е вече друга тема.

на снимката: метеор, минаващ през щора.

Фрагменти от м.

1. Гледах един док. филм за професор Николай Райнов и се чудя, как може, точно този човек, да има син на име Богомил Райнов. Генетично погледнато, явно у бащата е реализиран целия генен материал, събиран поколения наред, след което се получава празнота и отдих, наречени "Богомил Райнов". Бащата художник-учен-писател-мистик, синът -ченге, пишещо криминалета в квазичандлър стил, а всъщност, тече лепкав, тежък соц - класов враг - тих фронт - АБПФК - конспирология - Емил Боев, етц. Леле, Природо, да ти го...!

2. Тези екзотични плодзеленчуци, които опитвам напоследък /личи, авокадо, манго/ имат най-красивите костилки, които съм виждал в живота си, честно. Иска ти се веднага да ги засадиш и да отгледаш дърво, /а също: да построиш дом, да отгледаш син/, но не го правиш. Щях и помело да опитам, но асоциирам неприятно с някакво същество, което помело пода, а там се търкаляло и едно помело.

3. Много внимавам в снимките ми да няма спонтанност и да са доста по-различни от очакваното. В резултат, те стават малко объркани и доста цветни /след яка обработка/, а композицията страда ужасно. Обикновено се извинявам само за цветността. Другото си ми харесва.

4. Не нахлувай при жена си с възгласа: "Всичко знам!", защото тогава може да те попита през коя година е било Трафалгарското сражение.

5. Икономистът Джордж Стиглър пише в есето си "Интелектуалецът и пазара": " Покойният Уолтън Хамилтън, адвокат и икономист, казва, че обичайният поздрав "Добър ден" е отживелица, останала от аграрното общество, когато хората са си пожелавали подходящо време. По-адекватен за градските жители би бил поздравът: "Ниски цени!" Ако тази теория е вярна, то интелектуалците би трябвало да се поздравяват с "Добър Фулбрайт" /“Fair Fullbright"/", уточнява Стиглър.

6. Хърбърт Уелс /"Храната на боговете"/

"Низшите класи в крайна сметка не отстъпват на висшите по низост, а понякога - което е възмутително! - могат и да ги надминат".

7. Измислих виц. Хубав е, защото е хендмейд и не е секъндхенд.

Червената шапчица:

- Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?

Бабата:

- Не съм сигурна, но мисля, че е свързано с кетъринга.

* на сн.: Кънтрол йорселф /Kontroliray se/.

Фотографи

1. В началото на годината почина Брайън Ленкър /Lanker/ - един твърде интересен амер. фотограф /1947 - 2011/.

2. Тази негова снимка ми действа много особено. На нея са изобразени Морис Перин и Луи Шайло удобно разположени в лозята на мосю Перин в провинция Божоле, Франция, през 1984 г. Пробват новата реколта, няма съмнение.

3. През 1932 тези двамата са спечелили златен медал в състезанията с велосипеди-тандеми на олимпиадата в Лос Анджелес.

Портфолио

Неделя - тъп ден

1. Много неприятен навик имам. Някой като ми звъни по мобилния и се разбере, че е сгрешил номера, му казвам, че е грешка. Ако обаче, пак се обади веднага след това - Г. да му е на помощ. Преправям си гласа и ставам креативен, т.е. започвам да си измислям истории, съобразно неговите желания.
2. Напоследък, един път месечно ми звъни непозната жена на около 47-52 години /това по гласа/, която ме нарича "бат' Николай" и ме пита „имам ли нещо за нея”. В началото и казвах, че е грешка, че не съм "бат' Николай" и ако държи на това почти библейско обръщение, да ме нарича "бат' Александър". Тя ми затваряше. Постепенно обаче, се съгласих да съм "бат' Николай" /не мога да казвам "не"/. И така, тя ме питаше имам ли нещо за нея, казвах и че доскоро съм имал, но точно сега нямам нищо интересно.

3. После, тя малко промени въпроса си. Започна да ме пита "да идва ли", а аз и отговарях да си стои където е и да не идва. После вече ме молеше, ако има хора за нея да и съобщавам. Това ме натъжи, защото нямах идея за критериите, по които определени хора биха били за нея. Освен това, лекият романтичен шлейф покриващ нашите отношения, някак си падна, защото осъзнах, че и тя е като всички - идват с някакво искане, но се оказва, че не знаят какво точно е то и се налага да им го формулираш.
4. За да избегнем всякаква неопределеност, при следващите обаждания аз внимателно и подавах критерии. Казах и, че такива умни и интелигентни хора подходящи за нея, отдавна не са ми попадали. Казах и, че засега виждам само дейни дезориентати, а спокойни и вътрешно преживяващи хора не са се появявали. Последно /малко и с терапевтична цел, няма да крия/, и споделих, че липсата на подходящи за нея хора ми действа и на мен деморализиращо и дори се замислям за екстремна смяна на жизнения си стил. Какво ли не и казах, за да се чувства добре.

5. Последно звъня на 6 март. Ще видим какво ще ни предложи животът през април.

* на снимката: Чакат.

Мухобойките на дядо ми

1. Дядо ми имаше няколко развлечения за следобеда.

Главната беше дрямка в червеното кресло с кръстословица в ръка. При нужда от по-интелектуални занимания, изваждаше един "Регистър на малко и среднотонажните кораби на БМФ" с твърди, черни корици, голям формат и замислено го разглеждаше, а понякога внасяше и корекции. През лятото, до него като вярно куче, винаги стоеше любимата му мухобойка. Във Варна, на първият етаж имаше добри прайдове с мухи, няма да крия.

2. Въпреки че беше незлоблив по характер, дядо ми имаше сериозни достижения в конструирането на мухобойки. Тези, с късите дръжки и малка гумена бойна глава, бяха за близък бой, т.е. - бързи поразяващи серии, със ставане от креслото и безшумен подход към врага. Далекобойните му бяха с дълги тънки дръжки, с по-голяма, но по-твърда бойна част и му позволяваха да сее муша смърт без ставане от креслото.

3. Докато се мотаех около този Вагнер на мухобойките и се развличах с някой от петте тома на Кратка българска енциклопедия, понякога се опитвах да разнообразя мудното му соцежедневие /а и своето/ с малко съспенс.

4. Еталон за изтънчен домашен лайт-садизъм в семейната митология е историята, когато уредих на дядо ми усещане за слепота при една следобедна дрямка.

5. Работата е там, че тогава много ползвах бонбони Лакта, а те, под обвивката от прозрачно фолио имаха втора хартийка - матова, полупрозрачна. Веднъж, докато дядо ми похъркваше в креслото си, му залепих /с малко плюнка/ по една такава хартийка на очилата отвътре и зачаках ефекта.

6. При събуждането си, морският вълк - изобретател нададе средно силен вой. В обертоновете му долових обърканост - имаше и ужас и съжаление и обида. Явно реши, че внезапно е ослепял. После разбра какво става и обладан от, бих казал моно-чувството гняв, ме подгони за да ме наложи или шамароса, не помня точно.

7. Не искам да се хваля, но ето с такива истории е закърмено моето семейство.

* на снимката: приблизителната дядова визия при събуждането си

Есента на диктаторите

1. Едно време си мислех, че Маркес малко преувеличава, но се оказва, че не. Колко им е трудно на старите диктатори. Ето, направили са всичко възможно да заприличат на клоуни - боядисали са си косата в неестествен цвят, ушили са си странни униформи с много злато и дрънкулки по тях, докарали са си онзи плашещо-педерастичен вид, който едновременно привлича и отблъсква простия труженик.

2. Непрекъснатото натякване от придворните, че са велики, ги кара да загубят връзка с реалността и да повярват в божествения си произход. Когато разберат, че е невъзможно да умрат, веднага започват да пишат Книга-устав, в която са казани единствено правилните неща - Зелената книга, Рухнама, Чучхе-идеята.

3. За да намалят поне малко ужаса от постоянната ерекция, променят летоброенето /Ким Ир Сен/, слагат нови имена на месеците /Туркменбаши/ и дисциплинират живота на населението си, по собствени налудни идеи /всички/.

4. Накрая започват да лудеят на воля - като Лудия крал Ото - възседнали тенекиен лебед на покрива на замъка си. Всичко започва да им изглежда като компютърна игра - демиургът наблюдава действията на дребните фигурки на голям компютърен екран. Може да пуска и да спира играта, да я ускорява, да я връща, да прескача нива и т.н. В случай на нужда може да ги разстрелва без скрупули, защото те не са истински.

5. Трагично-комичното е, че това, което изглежда вечно и непоклатимо, се събаря в един миг. Умират от естествена смърт /Ким Ир Сен, Туркменбаши/, други ги застрелват или разстрелват /Чаушеску/, за трети - не знам /Кадафи, Ким Чен Ир, Лукашенко/. Никой не може да предскаже нито кога, нито как. Но е абсолютно ясно, че "this is the end, beautiful friend, this is the end".

*на снимката: Москва, Музей "Винзавод", проекти за диктаторски униформи /2010, юни/.

Емблематично

1. Кореспондирам си вяло с една семиотичка от Тартуския университет. Преди година тя ми изпрати файла на книгата си "Емблема" /на руски/, която е много четивна и интересна за мен. Отварям си я понякога за десерт, след някой особено тежък текст, бил той на книга или в живота.

2. Неотдавна получих от нея мейл на английски, който доста ме озадачи. Пишеше, че е в Стокхолм и вътре имаше някаква безумна история как си загубила портмонето, задържали я в полицията и сега да съм и изпрател малко пари, колкото мога.

3. Писмото беше учтиво, но някак си прекалено простодушно написано. Помислих си, че човек, който е написал това:

"Аксиологичният проблем в процеса на прекодирането, показан в примера с портретния паметник, очевидно е съществен работен елемент в процеса на конструкция-деконструкция на емблемната двойка", не може да напише: "Моля изпратете ми малко пари, тъй като съм изпаднала в трудна ситуация".

4. Тя щеше да го каже така: "Йерархически-постъпателният принцип, по който е изградена собствената ми картина на света, при срещата си с вътрешните конструктивни противоречия на споделената реалност, ме накара да вляза в транзакция с неопределено количество знаци в техният паричен еквивалент".

5. Този прост стилистичен анализ, ми показа, че това е един от онези вируси, които ти влизат в пощата и разпращат писма на всички адресати със стандартно съдържание.

6. Жалко, че фантазията на хакерите в повечето случаи не отива по-далече от това, да си поискат мангизи. Ако владеех метода, какви приятни писма щях да напиша! Например:

"Уважаеми X Y,

Една отиваща си любов представлява толкова богато философско изпитание, че може да позволи на всеки бръснар да стане опонент на Сократ".

7. Когато всички от адресната ми книга получат подобен текст, те възбудено ще възкликнат:

"Ейй, тоя си е .... майката!

8. Това за Сократ беше от Чоран.

*на снимката: летяща гърда в стил Магрит

Агата и гинекологът

1. Агата отишла на гинеколог. Приготвила се, седнала както е прието. Прегледът течал бавно и досадно, лекарят пухтял и искал от сестрата все нови и нови инструменти с все по-удивителна форма и фактура. Сестрата се изнервяла прогресивно.

2. Агата решила да oсвежи ситуацията.

- Веднъж гледах, започнала тя, как ветеринар преглежда гърлото на кон. Потрес! Инструментите - огромни, ръкавиците като на багерист и си пъхаше ръката чак до лакътя. Направо го съжалих.

3. Напрежението не спаднало. Лекарят подчертано твърдо казал на сестрата "да му подаде седми номер, да застане ето тук и да държи ето това". Агата опитала отново.

- Веднъж гледах, бодро споделила тя - ветеринар, който оперираше копитото на бик. Бая сложно си беше. Използваше нещо като пневматичен чук и някакви кошмарни стоманени куки, а през това време бикът се опитваше да го близне по лицето. Ужас!

4. Лекарят глухо измучал. Нещо издрънчало на мозайката. Сестрата тежко въздъхнала и отишла за чист инструмент. Агата усетила, че сега, повече отвсякога им е необходима нейната подкрепа.

- Веднъж един ветеринар - започнала тя уверено, но лекарят внезапно я прекъснал:

- Веднъж видях, мечтателно казал той - как един ветеринар лекуваше мастита на крава. Като начало, той и завърза муцуната с въже, така че тя не можеше изобщо да гъкне...

/от Рунет, модиф./

* на снимката: дакелът Агата пред магазин на Картие

Безпл. обяд

1. Нали имаше едни много евтини екскурзии за пенсионери /сега май ги финализираха/, при които за 10 кинта ги водят с автобус по разни красиви местенца из България. Ето какво пишеше в проспектите:

"Цената включва: безпл. обяд, подаръци /за господата - водоустойчиво фенерче, за дамите - дом. ръкавица или пласт. салфетка за сервиране/. Крас. природа".

2. Една баба станала голяма фенка на тези екскурзии. Като се връщала, размахвала я "дом. ръкавица", я "пласт. салфетка за сервиране" - все полезни за домакинството неща. Също така, изглеждала доста освежена от "безпл. обяд" и от "крас. природа". Отворила се душата на старата жена, а сърцето и няма-няма и възкликвало: "Ехееей! Здравейте бездънни небеса, сълзите ми от петък са пресъхнали!" /Събитието се провеждаше в събота/.

3. За да намалят ентропията, децата съхранявали бабината пенсия, като и давали по 15 кинта за всяка екскурзия. Десет за таксата и пет за непредвидени разходи или оргия със сладолед. Всичко вървяло прекрасно, но след третият път, бабата-туристка започнала да си иска допълнително пари. Като я питали защо са и, давала доста мъгливи обяснения, и те и добавяли още десет кинта отгоре.

4. След още няколко екскурзии, пътешественицата нагло поискала 50 кинта и децата се разтревожили, но все пак и дали без мрънкане. На следващата екскурзия, туристката поискала пак петдесетарка отгоре. Тогава децата настояли да им каже какво прави с тези пари?

5. Разбрало се, че на тези воаяжи, старците биват омайвани да купуват разни интересни неща, на стойност малко над десетачката и по точно - между триста и хиляда лева.

6. Бабата - възпитана и добра душа, не можела да откаже и влязла в сложна лизингова схема, като капарирала много полезно еко-одеяло за триста кинта, което постепенно смятала да изплати.

7. Разбира се, семейството придобило полезното одеяло, а бабата разбрала, че "безпл. обяд" отдавна вече няма.

8. И никога не е имало, баби. Остана малко "крас. природа", но за цената: ask!"

* на снимката: изоставена кухня-майка за безпл. обеди

Последният на Линч

1. Слушах новия албум на Дейвид Линч. Пичът пишел и музика, аз откъде да знам. Обаче, много електронно ми е някак си, не ги разбирам тези стилове. Нещо повече, като срещна някъде думата "ремикс", веднага тръгвам из квартала да търся обяви за по-евтина евтаназия.

2. Това ме подсети за следната история.

Семейство с малко момченце отишло на ресторант. Сервитьорката взела поръчката на възрастните и се обърнала към детето:

- Вие какво ще желаете?

- Желая един хотдог! - важно казало то.

- Никакви хотдогове! - креснала майката - ти ще си поръчаш шницел с картофено пюре и моркови.

Сервитьорката обаче, игнорирала заповедта и попитала детето:

- Хотдогът Ви с горчица или с кетчуп да бъде?

- С кетчуп.

- Веднага се връщам, казала сервитьорката.

На масата се възцарила тишина. След минута, момчето отбелязало:

- Тя изглежда ме помисли за истински.

3. Та така и този албум на Линч - почти като истински е, зависи кой приема поръчката.

4. Обаче, клипът към титулното парче "Good Day Today" си е абсолютно истински, няма начин:

Таблетка Филантропин

1. Напоследък, когато имам време за мислене, постоянно класифицирам хора. Да увеличаваш наличните класификации е безмислено, изнервящо и ентропично занимание. Единствено ме успокоява фактът, че моите са максимално опростени. Ето сега пак: току що дефинирах два типа хора - тези, които са открили нещо смислено и веднага са се заели да го вършат и тези, които са открили нещо смислено, но като начало започват с нещо безмислено, за да могат после на спокойствие да започнат да правят смисленото. Пример за първи тип.

2. Един български анархист - Георги Константинов, на 3 март 1953 г. /бидейки 19 годишен/, се опитва да взриви паметника на Сталин в Борисовата градина и успява - краката на 4 метровият колос се счупват и той пада на земята. Това става вечерта в 19.30, по време на митинг по случай 3 март. После следва предателство, съд /народен, естествено/ и разминаване на косъм със смъртта - с 20 години затвор и лагери. Оцелява.

3. Винаги, посред хаоса на някоя масова психоза има хора, аз ги наричам "атрактори на нормалност", които по някакъв начин се опитват да възстановят здравия смисъл, най-често с цената на живота си /физическия или психологическия/.

4. Втори тип. Помня едно интервю на Слави Трифонов, тъкмо бяха изчерпани проектите "Ку-ку" и "Каналето", които започнаха като аналог на Монти Пайтън и бяха доста качествени. Оказа се, че постепенно Слави запя едни песни, за които са необходими доста сложни вътрешни движения за да си повярваш, че не са чалга. Обаче въпросите бяха в полето на здравия смисъл, т.е., интервюиращият направо го попита защо пее тези чалгии? Пичът каза, че да, малко се е отклонил, но се налага, за да може в един прекрасен ден да пропее или да направи /не помня точно/ правилните неща. Някак си, още е рано за тях, необходимо е първоначално натрупване.

5. Е, това е позната теза. Това е то, блатото на отложените добри намерения, в което бавно и неспирно затъваш. Но е приятно, някак си.

6. Вчера, неочаквано попаднах на възхитително изпълнение във Vbox7 - нарича се "По ръба", изп. Слави и Люси.

Предполагам, че с текст като този:

"Искам нещо по ръба,

пускай нещо по ръба

хайде поиграй си с моя огън,

със първичността".

гарниран с достатъчно пубиси в едър план, се изкарват доста добри пари.

Още стотина такива песньовки и можеш да направиш нещо по текст на Верлен.

7. "Киса, я хочу вас спросить, как художник — художника: вы рисовать умеете?", пита Остап Бендер, докато преследват поредния стол от колекцията. Това пък откъде ми дойде?

8. Разбира се, думичката "първичност" ме привлича неудържимо, но не ми накланя везните, не. Не се гордея с тази песничка. Обаче, се гордея с анархиста Георги Константинов. Той разбира се, ще остане неизвестен. Няма шанс да стане национален герой, защото не е убил никого за каузата си. Нито физически, нито психологически.

* на снимката: цитруси и други екзотични плодове

Комична история с магнити

1.През 80-те, когато се заговори за конверсия и руските военни заводи започнаха вместо балистични ракети да произвеждат сенокосачки, на един московски институт му потрябвали силни магнити. Уговорили се те с някакъв секретен завод /доскоро правещ атомни подводници/ и командировали двамина научни сътрудници, да донесат 30 кг феромагнитни парчета.

2. Пристигнали те в градчето и веднага кацнали в завода. Работягите, като разбрали, че са дошли само двама, без товарачи, без камион, ги изгледали странно, но нищо не казали. Директорът също изглеждал малко обезверен като ги видял така. Само попитал, наясно ли са, че заводът произвежда най-силните магнити в света. "Аре сега, казали иронично интелектуалците, на нас всичко ни е най- най, аре стига с тези имперски архетипи". Директорът не разбрал нито дума, но станал още по-мрачен.

3. Магнитите били сложени в дървено сандъче, овързано с лента, на която имало и дръжка, така че, било доста удобно за носене. Пичовете тръгнали към гарата. Досега, никой от тях не си бил давал сметка, колко много желязо използва човек в бита си. Като начало, към съндъчето полепнали кабъри и още някакви дребни метални боклуци от улицата. После се появил метален електрически стълб и човекът, носещ сандъчето моментално бил дръпнат и залепнал за стълба. Приятелят му го отлепил, но сега пък някаква тьотка се появила отнякъде и залепнала за тях със закопчалката на чантата си. Тя не била стълб, затова им вдигнала страшен скандал. Някак си успели да я отлепят и сложили сандъчето на земята, да си починат. През това време, единият учен разузнал пътя към гарата и съобщил на другаря си, че по маршрута няма опасни метални обекти.

4. Искали да продължат, но - баси късмета, били сложили сандъчето върху канализационен люк. Сандъчето било 30 кг, а капакът - около 60 кг и те изпитали известни затруднения да вдигнат конструкцията и да я разделят.

5. Междувременно, минаващ наблизо милиционер, бил привлечен от извратения /според него/ начин да крадеш канализационни люкове и се приближил да ги арестува. Това било лош ход, защото се оказало, че по един милиционер има страшно много метал. След като му обяснили какъв е проблема и му върнали пистолета, кокардата на шапката, колана, значката и други, по-маловажни предмети, той ги пуснал да си ходят, но тръгнал с тях на дистанция, за да се убеди, че ще се качат на влака.

6. По пътя към гарата имали само още един дребен инцидент - някакъв мъж им се залепил с часовника си, но бил много пиян и не забелязал нищо странно.

Във влака - също е смешно, но стана много дълго.

Деформация 1

1. Непрекъснато се опитвам да избягвам патосните хора. Разпознавам ги от 5 морски мили. Горе-долу се научих да им парирам емото и да се хиля съпричастно на радостите им. Как изглеждат: неспокойно пулсиращи аутодидакти, ръсещи непрекъснати серии от дребни лични открития. Без намек за личност, но отстрани стърчат множество псевдоподи. Не ме възбуждат изобщо.

2. Поставени под заплаха са незаменими. Това е хранителната им среда - страхът. Колкото повече ги е шубе, толкова по-патетични стават и толкова по-услужливи са.

3. Как да им всеем страх? Сутрин, веднага след ставане ги обсипваме с парадоксални изказвания. Парадоксът блокира естествеността им и те започват да се държат по безопасния си начин, т.е. патосно.

*на снимката: От всички търсещи, предпочитам вече намерилите

/безтегловна стена в Мед. академия/

Две трудни ситуации

1. В автобуса се качи странна двойка. Лошо облечени мъж и жена на около петдесет. Приличаха на хетеросексуална двойка водопроводчици. Жената беше с раница на гърба, от която стърчеше пластмасова тръба. Веднага застанах нащрек. И с право - след секунди, тя грациозно се извъртя и аз успях да запазя дясното си око, само защото реализирах характерна за 70-те чупка в кръста.

2. Освен раницата, жената носеше и сандъче от тези, дето са за инструменти. Тия са тежки сандъчета, предлагали са ми да понося такова, та знам. Мъжът не носеше нищо, но затова пък, дискретно придържаше партньорката си, за да не рухне върху останалата публика.

3. Тези двамата изглеждаха толкова нелепо, че изобщо не можах да си ги обясня. Опитах мислено да реконструирам отношенията им, но не стана. Вероятно най-качествената интерпретация би дал специалист от техния кръг. Хващат някой водопроводчик и го питат:

- Какви са тези, господине?

- О, това е двойка водопроводчици след работа - семеен бизнес е.

- Не е ли редно мъжът да носи тежестите?

- Според нашите вярвания - подхваща водопроводният сладкодумец, ако по време на работа, жена се докосне до щранг - чакат те големи неприятности. След работа е обратното - мъжът не трябва да докосва чугунени и други заготовки и муфи.

Ето какво било. Нищо сложно, оказва се.

4. Втора история. От Дарик ми се обадиха, да съм коментирал някакво убийство. Жената настояваше, че съм чул за какво става дума. Не, не съм - не чета Бг периодика, не гледам /плувам в/ Бг канали. Длъжен ли съм да знам? Тя знае ли как се рехармонизира джаз пиеса? Аз - да.

5. Какво точно знам за убийците? Нищо, защото досега не съм убивал. Не е ли по-логично, да помолят някой сладкодумен убиец да интерпретира случая? Аз ще трябва да се вживявам, да влизам в образа, да говоря глупости, етц. А убиецът е специалист, той е вече в образа!

* на снимката: нещо водопроводно

Фантомните майстори от осмия етаж

1. Понеже акустиката ме влече и като наука и като практика, винаги одобрявам, когато съседите пуснат някоя машина в събота, 9 сутринта, за да си направят подобрение вкъщи. Обединявам тези агрегати с общо име - "бормашини", но знам, че групата е нееднородна и вътре влизат всякакви екзотични устройства. Заслушвам се и опитвам да си запиша някои идеи, в тези случаи.

2. Днес, събота /9 сутринта, разбира се/, тия на горният етаж започнаха нова серия експерименти за облагородяване на бърложката си. Пуснаха особена нискооборотна машина, която произведе най-пленителния шум, който съм чувал досега. Пей давам да я видя и да разбера спецификациите и. На моменти, звукът напомняше уред, с който Инквизицията вади джигера на заподозряна вещица. Това е високоамплитуден, нискочестотен звук.

3. След миг, оборотите се качиха, звукът стана весел, но не безгрижен, а с намек за деловитост. Получих леко стържене в стомаха и се замислих да изям нещо, за да туширам мъката. След кратко затишие, фантомните майстори от осмия пуснаха смело машината, но пак не на пълна мощност. Звукът вече беше висок, стърженето доби лек оттенък на цвилене и не знам защо, ми внуши тщеславие. Последва тишина, която определих като злокобна. Усетих, че фантомите се съвещават и замислят нещо коварно.

4. И наистина, стана десет и те спряха да се боят от каквото и да било. Дойде часът на най-фините дупки. Звукът, който сега генерираха, бе силен, виещ и малко напомняше плач на изгладняло кърмаче. Бръкнах с пръст в устата си, за да се уверя, че зъбите ми са там.

5. Но стига печал. Аз самият предпочитам ниските честоти. Някак си много мъжко е. Сценарият е следния: няколко включвания на десетина херца, ниско, матово, като от преизподнята, усещаш го повече като симптом, отколкото слухово. После няколко силни удара с Канго по стената с послание: "Нашият свят свършва, сополанко, за твоя не знаем". После тишина, последвана от 3-4 много кратки високочестотни включвания с послание: "В ръцете си ни, лошо момче, не планирай нищо за днес".

6. Ето така, някак си.

* на снимката: две кърмачета от витрина на Витошка /от тази сутрин са/.

Липсващото мастило

За да не ме довърши битовизмът, пак малко Жижек.

/Welcome to the Desert of real/

1. В един стар виц, от несъществуващата вече ГДР, немски работник отива на работа в Сибир. Знаейки, че цялата му кореспонденция ще се перлюстрира, той казва на приятелите си: "Нека въведем едно правило: ако получите писмо от мен и то е написано със синьо мастило, значи всичко в него е истина, ако е с червено - всичко е лъжа".

2. След месец, приятелите му получават първото писмо, което е написано със синьо мастило. Немецът шрайбен:

"Тук всичко е прекрасно - магазините са пълни, храна има в изобилие, живея в голям и добре отопляван апартамент, по кината вървят западни филми, не липсват и красиви, навити мацки. Има само един недостатък: никъде няма червено мастило."

3. Жижек коментира: въпреки, че работникът не може чрез уговорения способ да даде знак, че написаното е лъжа, посланието му, все пак е коректно разбрано. Как? Като вкарва правилото в част от текста. Очевидно, тук имаме типичен проблем на самореференцията: след като писмото е написано със синьо, не трябва ли всичко да е истина? Да, но самият факт, че липсва червено мастило е знак, че писмото би трябвало да е написано именно с червено мастило.

4. Целият фокус е, че споменаването за липса на червено мастило по магазините, създава ефект на истина, независимо от буквалната му истинност. Даже, ако имаше червено мастило, лъжата за това, че такова няма, би била единственият начин да се предаде истинно послание, в специфичните условия на цензурата.

5. По нататък следват интересни разсъждения за идеологията, свободата, етц. и парадоксът според Жижек е, че: "ние се чувстваме свободни, защото не ни достига езикът, с който да артикулираме нашата несвобода".

6. Свършвам с Жижек. Не винаги, но често.

* на снимката: Графити върху пързалка за скейтборд

Angel A

1. Вчера сутринта направих един абсолютно забранен завой, като излизах на Каблешков и Бог ме наказа веднага. Наказанието бе във вид на красив Мерцедес металик, който ми се нахендри във винтажната лимузина и малко ми огъна задната врата.

2. Излезе млад пич и почна да звъни с множество мобилни телефони и докато чаках да използва всички до последния, за да обясни какво се е случило /или може би да извика некви отрепки да ме разстрелят/, разгледах пораженията. На Мерчандайзъра му нямаше практически нищо.

3. Разбрахме се, да не чакаме полиция, защото и двамата бързахме, пък и не само затова, разменихме си телефоните, за да се сприятелим и да си препоръчваме книги и филми в бъдеще и - кой откъде е.

4. Нямаше никаква агресия, което приятно ме удиви. Ангелът-унищожител спеше, Ангелът-хранител бдеше, така си го обясних.

5. Това, което си остана загадка за мен, беше една реплика на шофьора на Мерчандунгера. Той каза: "Ама ти съвсем не чувстваш, че си виновен!" Баси психолога, абсолютно улучи. Чувствах гняв и срам, вина така и не си открих.

*на снимката: Предупредителна табела в гр. Пирот. Ако имаше такива и у нас, щяха да се случват много по-малко ПТП-та.

Ежедневие с Жижек и Лакан

1. Отидох да си купя цигари и като се върнах след час, Доротея ми сподели, че е заподозряла, да не съм разиграл онази ситуация, в която един излязъл за малко и след седем години го открили с частен детектив в друг град, с друга жена, други деца и т.н.

2. Всъщност, това е реплика на "Малтийския сокол" на Дешиъл Хамет /или филма на Джон Хюстън/, което пък ни подхвърля към Лакан, с неговият "обект с малко "а", превеждано като "проява на недостижимия обект на желанието". С прости думи, това е някакво минимално събитие, привидно без никаква връзка с нищо, което по необясними причини те кара рязко да промениш живота си.

3. Ето текстът на Жижек, брилянтен както винаги. /Жижек, 1991, "Looking Awry", руският превод - "Глядя вкось".

Героят на филма Сам Спейд, разказва история за това, как е издирвал човек, който внезапно изоставя семейството и работата си, и изчезва безследно. Спейд не успява да го открие, но след няколко години го намират в друг град, където живее под друго име и начинът му на живот странно прилича на този, от който е избягал. Промяната става внезапно, когато минавайки край един строеж, падаща греда профучава на сантиметри от главата му.

4. В терминологията на Лакан, продължава Жижек, тази греда е станала знак за неконсистентността на света. Въпреки че, новият му живот толкова поразително прилича на стария, човекът е дълбоко убеден, че скъсването с миналото не е било напразно, т.е., че наистина си е струвало да изгори всички мостове и да започне отначало.

Тук виждаме действието на "обекта с малко "а" в чист вид. От гледна точка на "мъдростта", промяната е съвършено неоправдана. В края на краищата, ние винаги се оказваме в същото положение, от което сме искали да се измъкнем и затова следва да се учим да се подчиняваме на съдбата, получавайки удоволствие от ежедневната рутина, а не да преследваме невъзможното.

5. И какво е "objet petit а"? Това е именно онзи анекс, онази неуловима илюзия, която е тласнала нашия герой да промени целия си живот. Смисълът на направеното се крепи единствено на този човек и на нищо друго.

6. Предлагам занапред, вместо баналното "копнежно ми е" да се използва поетичното "обектно с малко "а" ми е".

* на снимката: Нагоре по стълбата, която води надолу

3D героите

1. Приемам хипотезата на Пелевин, че политиците реално не съществуват по начина, по който ги виждаме в медиите. Според него, те са плод на качествена 3D анимация. Проблемът е, че добрата 3D анимация изисква доста ресурс - спешъл компютри /графични станции/, които не всяка страна може да си позволи. Всъщност, никоя страна не може да си ги позволи, защото те са американски, на Silicon Graphics /SGI, Indigo/, оптимизирани са за компютърна графика, адски скъпи са и гадовете не си ги дават. Дават, още продават. За SGI - тук

2. Единственото, което те позволяват, е да си купиш компютърно време. Създаването на триизмерни образи по компютърен път се нарича рендеринг. Според Пелевин, процедира се по следният начин. Заинтересованите държави изготвят проекти за визия и поведение на политиците си и ги изпращат в Щатите, където им синтезират картинката - външност, характери, роли, сюжети - според проекта.

3. Тъй като времето е скъпо, а повечето държави са бедни, клипчетата излизат с ниско качество /за толкова пари - толкова/. Ниското качество означава няколко неща: грубоват външен вид, на моменти отблъскващ, немотивирано или направо идиотично поведение, диалектен говор и т.н.

4. Ако сравним с някоя пълнометражна 3D анимация на Дисни /където бюджетите са огромни/, ще видим разликата - изпипани персонажи, красиви цветове, естествени движения, мотивирано поведение, изтънчени диалози, хумор, озвучаване от известни холивудски актьори. Нищо такова няма да срещнем при политическия рендеринг - груба недовършена външност, роботоидна жестомимика, а озвучаването явно всяка страна си го прави сама, за да спести кинти. Ако сте забелязали - на моменти има даже прекъсвания - някои политици изчезват от медийното поле или се появяват внезапно, без никой да ги е очаквал. Това е свързано с неспазване на сроковете за плащане - когато траншът закъснее, онези от Силикон Графикс, просто спират филмчето. Като получат новия транш, започват откъдето им скимне. Е, свиква се и с това.

5. Възникват следните въпроси. Ако политиците не съществуват реално, защо понякога виждаме някой от тях на живо - един открие детска градина, друг обясни нещо на хората, трети го подслушат. Пелевин смята, че някакви първообрази все пак съществуват, но това вероятно са хора от персонала на PR агенцията, която разработва проектите. Другото му предположение е, че тъй като повечето от политиците никой не ги е виждал на живо, този ефект също е симулиран - агенцията плаща на минимално количество хора да казват, че са ги видели някъде из града.

6. Друг неприятен въпрос е: ако не съществуват политиците, тогава кой ни управлява? - Същите тези PR агенции, отговаря Пелевин. Управлението на малки, загубени страни не е никак сложно, поради което, с една добре разработена рекламна кампания може да се управлява малка източноевропейска държавка около година, преди да възникнат несистемни събития или /малко вероятно/ народни вълнения.

7. Ето защо аз, тъй като не съм фен на анимацията, не се интересувам от политика. Повече ме плаши защо птици взеха да умират сякаш безпричинно. Допускам, че и това са анимирани симулакри - да става весело. Когато не му съобщят конкретна причина за нещо, човек е склонен да се обръща към Бога. Абе умници са тия от рекламата.

8. Така смятам не аз, а Виктор Пелевин, да си имаме уважението! Книжката е "Поколение П", ако не се лъжа и някои разкази.

* на снимката: Различни подходи към управлението /изоставеният лифт на Копитото/

Черен петъчен хумор

1. В процеса на психотерапията, клиентът постепенно се лишава от илюзиите за себе си и за отношенията си със света, т.е. получава серия от големи и малки инсайти . Това е прекрасно и мъчително изживяване - да научаваш за себе си все по-неприятни и гадни неща.

2. Ако в една успешна терапия, терапевтът овладее гордостта и терапевтичния си хъс, той ще трябва да признае, че хубавият инсайт винаги донася и хубава депресия. Степента и честотата на тези депресивни състояния могат да се използват като критерии за успешността на терапията. Клиентът е много затънал? - значи получава много ефективна терапия.

3. Получава се следният парадокс - най-успешната терапия очевидно трябва да завършва със самоубийство. Както навсякъде - много добре не е на добре. Хубаво е, терапевтът да не е много кадърен, тогава ще носи реална полза на хората.

4. Когато споделям неприятното си наблюдение с някой колега, той ме гледа странно. Звезди мои, чуйте гласа на разума.

* на снимката: Защо дойде? И ти ли чакаш трамвай?

Разговорът

1. Имам една вуйна - вуйна Лили, която никога не спира да говори. Е, предполагам, че спира, когато е сама, но това няма как да го разбера, така че, може и да не спира.

2. Когато съм с нея, си свършвам голямо количество мисловна работа. Използвам една закономерност на психиката - при монотонен звуков фон, човек изпада в транс и мисълта му заработва великолепно.

3. Понеже съм възпитан, все пак симулирам някакво минимално участие в диалога. За целта, следя интонациите и. Намирайки се в транс /както вече споменах/, посвещавам на разговора с вуйна Лили 10% от капацитета на съзнанието си. С останалите 90% активно работя върху теми като "Аз и другостта", "Увеличавам ли ентропията, като си купя пилешко бутче от Била", "Какви са шансовете да изкарам зимата с летни гуми" и други философски въпроси.

4. Най-често, вуйната работи с равни интонации. Когато доловя движение нагоре, в мозъка ми светва надпис: "Внимание! Задава ти въпрос!". Веднага добавям 5% ресурс, за да се подготвя за евентуален отговор. Низходящите интонации също се следят - това обикновено са екзистенциални недоволства или особено доверителна информация, на която трябва да се реагира подходящо.

5. Обаче, как готви вуйна Лили! Това е пълен дзен. Достатъчно е само да види ястието на картинка или по тв и го прави. Не и трябват никакви рецепти, съотношения на съставки или глупости като "вари го 17 минути на 121 градуса, печи го 22 минути на 177 градуса". Невър! Тя директно възсъздава същността му, велика е!

*на снимката: Водопад в Лакатник.

Ще строим завод, огромен завод

1. Когато пътешествам из градчетата в Северна Гърция, ме обзема гордост. Тези места някога са били в пределите на България. Имат си стари български имена. Малки са, уютни са, излъскани, с много зеленина, с ниски сгради и големи веранди и с приветливи хора. Кастория /Костур/ със страхотното си езеро и патиците, които излизат на улицата да се запознаят с минувачите, Едеса /Воден/, който целият е прорязан от реки и потоци, да не говорим за двата водопада, Флорина /Лерин/, с една много интересна гара.

Юзър френдли са, градчетата, честно.

2. Изразих се неточно. Обзема ме не гордост, а по-скоро радост. Радвам се най-вече, че тези места не са останали в България. Лелебожкей, в какво щяха да се превърнат!

3. Всъщност, планът е много прост. Разкарват се ненужните къщи в средиземноморски стил, на тяхно място се построяват бетонни монолити, някои от тях с архитектурни претенции. /Това се постига като издигнат сгради, сякаш директно слезли от софтуер за 3D анимация/. За украса се слагат и няколко български селски къщи тип гимназион, с неизмазани стени. Тъй като наблизо има ски-курорти, планината ще трябва да се разоре незабавно, за да се изградят удобни шосета и лифтове до пистите.

Строи се без план, с много рушвети. Почвата се натоварва яко и започват свлачища. Те се укрепват с грозни бетонни стени. Горите е желателно да се върнат на населението, след което да се изсекат моменталически, тъй като дървесината е ценна и ще се шитне в Албания. След тези облагородяващи процедури, релефът ще е Армагедонски, т.е. ще напомня Бг-туристическо селище от периода на първоначалното натрупване и по-късният такъв.

4. Ето защо, когато се окажа в Едеса, гледам и си умирам от кеф, че съм в Гърция. Тръпки ме побиват, като си помисля, че бих могъл да съм във Воден. Жаме бе, хора.

* на снимката: Кастория

Новости в лингвистиката

Последните лингвистични изследвания тук показват, че всички съвременни съгласни, някога са представлявали гигантска, непроизносима съгласна, затворена в огромна гласна. Професорът по граматика Theo Black от Унив. Кембридж, който е ръководител на изследването твърди: "Древната азбука много силно се е отличавала от съвременната. Свръхсъгласната е съществувала милиони години, преди отделни съгласни постепенно да се отцепят от нея и бавно да се отдалечат в пространството, докато заемат съвременното си положение. Например, "b" и "z" днес са разположени в различните краища на азбуката, но има доказателства, че някога те са били свързани една с друга. Учените отдавна предполагаха, че "r" някога е стояла преди "j", но след катастрофалното лингвистично събитие те са се разместили."

Теорията за дрейфа на съгласните се появява през 19 в., когато при внимателно изследване на валийския език са били открити вкаменени останки от протосъгласни. По-нататък, учените откриват доказателства за наличието на гореща лингвистична точка в средата на Тихия океан, оставила следи от млади езици, почти лишени от съгласни. Друг разлом вероятно е предизвикал появата на голямо количество футболисти от Висшата лига с имена, състоящи се само от съгласни.

Остават обаче и някои загадки, например появата на нелепото немско "ß", за което се приема, че е резултат от падането на гигантски метеорит в Централна Европа. Старогръцката азбука е изцяло човешко творение - тя е била измислена през Викторианската епоха от учител-садист, с цел публично изтезание на учениците.

Рисунката показва как би могла да изглежда суперсъгласната "bcdfghjklmnpqrstvwxyz", наричана за краткост "bryz".

/Инспирейшън: Цветилена К./

Културни табута

1. Прочетох чудесна история в руската блогосфера и не се сдържах, веднага я допълних и тарантинизирах. И така...

Двойка чужденци се разхождали из Италия с кола и се забили в някакво малко градче да поразгледат. Не щеш ли, странно отмалели и седнали в една кръчма да се подкрепят. Имало десетина вида паста в менюто, а названията нищо не им говорели, затова жената избрала по благозвучие - "два пъти "Алеа-олеа", казала тя.

2. Оказали се спагети с някакъв чеснов сос, много вкусни и т.н. Мъжът, упражнявайки лош английски, помолил сервитьора да донесе и кетчуп. Оня за момент се вкочанил и направил ужасена гримаса, но все пак кимнал и хукнал към кухнята при готвача.

3. - Що така гледаш бе, да не би тъщата да е паднала с колата ти в урвата на Сан Микеле? - весело попитал готвачът. /Това е специфична италианска шега и илюстрира външност на човек, изживяващ смесени чувства/.

- Един ненормалник там поиска кетчуп към спагетите - обезсилено прошепнал сервитьорът.

Широката, лигурийска усмивка на готвача мигом се превърнала в мъчителна гримаса. След като се оправил от вцепенението, той казал с неестествено спокоен глас:

- Ще трябва да се обадя на собственика.

4. Собственикът полулежал на малко диванче в патиото на къщата си и замислено се взирал в чаша тъмночервено вино. В горещият италиански следобед нямало ни един знак, който поне да намекне за разиграващата се трагедия. Противно на очакванията на персонала, собственикът се отнесъл сравнително спокойно към лошата вест, успокоил уплашените си служители и казал, че ще уреди проблема, защото знае на кого да се обади.

5. Двойката почти привършвала спагетите си, когато в кръчмата влезли двама облечени в черно господа с тъмни очила. "Досущ като мафиоти", помислила си жената.

6. Приликата наистина била много голяма, ако щете и заради късоцевните автомати, които държали в ръцете си. Готвачът направил дискретен жест към мирно обядващите туристи и миг след това, двете момчета открили огън по нещастната двойка.

7. Доста кръв имало по пода. Убийците спокойно се изнизали от заведението.

- Нали искахте кетчуп, получихте го - отбелязал примирено сервитьорът.

*на снимката: спагети Алеа-олеа

Hard and heavy

1. През нощта на 31/1 се връщахме с Роси към вкъщи. Ловяхме такси. Единият таксоид поиска 15 кинта авансово /реално е 7/. Отнесох се хладно с него /подпрагово произнесох рядък вариант на известна псувня/. Вторият беше по-креативен. Той каза, че ще ни вземе толкова, колкото покаже апаратът. При това, се усмихваше мазно-изчаквателно.

2. Красив жест, красив ум. Това е все едно да се кача на 204 и шофьорът да ме предупреди, че ще кара по маршрута на 204, а не по този на трамвай 21.

3. Какво беше посланието на таксоид No.2? Посланието беше: "За съжаление, аз съм лайнар, но ми е неудобно да си го призная пряко; моля, досетете се за това по смисъла на предложението ми". Има класическа логика, има и таксическа.

4. Третият беше млад пич, който ни откара нормално. Какво слушаше в колата? Правилно - хард енд хеви.