1. Ужасно не обичам някой да започне да ми разправя спомени за казармата. Това е едно от най-мерзостните ми преживявания, нищо, че като мине време, загръщаме събитието с умилително-романтичен шлейф и си казваме: абе, може би не беше толкова лошо... Не се лъжете - беше адски лошо. Просто работи защитен механизъм, вследствие на който и да те обезглавят, пак ще ти остане приятен спомен, ако някак си оживееш.
2. Единствено бих се съгласил, ако ми говорят за това събитие максимум 2 минути и то - с много поезия - толкова много, че да видя слънчеви дъги, като бензин в кална локва.
3. Ето така приблизително: имахме един заместник командир по политическата част - възрастен подполковник, невероятно подъл и неприятен труженик с пагон. Веднъж го видяхме да минава пред Щаба с бяло цвете в ръка /не помня - роза? магнолия? орхидея?/, която бе допрял до носа си и нежно вдъхваше пленителния и аромат. Е, помислихме си с приятеля Шемелеков - не е ли срамно, да мечтаем да разстреляме такъв естет.
4. Усвоих особен урок тогава: най-добрата позиция в казармата е дезертьорството, както и да го разбираме.
на сн.: Лъвът през зимата. Софийски зооград.
Аналога с казармата за жените е раждането. Много мразя някоя да ми разправя за нейните 30 часови родилни мъки и неволи по болници. То излиза като да са били на война, ама да знаеш колко пот, кръв, и сълзи са изтекли...А мен хич не ме е еня. Усвоих и аз урок - информирай се, тренирай, не се психирай, и то бебето ще изкочи бързо, бързо, като тапа, без да остави нито една мерзска история да разказвам на другите :) (а дано, де)
ОтговорИзтриване