Фр.

1. Понякога като ходя и нося със себе си хубави, пресни абстрактни идеи и още докато се чудя ще ги споделям ли или ще ги оставя за себе си, чувствам как омерзителната ръка на насъщното започва да навява пясък отгоре им и ако не избързам, ще ги покрие съвсем. И още секунда и край - победи ми ги, покри ми ги
2. Пелион. На един световъртежен завой високо горе, с разкошна гледка към околните заливи и даже към две островчета, стои опечен, възчерен човек до прашна камионетка Нисан и продава различни селски неща. Зелените смокини са по 2 евро килото, взимам си едно и погледът ми се задържа върху як бинокъл лежащ на стола до него. Първоначално налудно ми хрумва, че с него гледа кога идва кола, та отдалече да се подготви психологически за евентуална транзакция, но шосето е с такива виражи, че няма как това да стане. Очевидно гледа пейзажа, който и без уред е страхотен, но той явно му се е нагледал с невъоръжени очи и жадува биноклева различност. Много настоява да си купя и розмарин и още някаква загадъчна билка, повтаряйки “цай” и понеже се колебая, започва добре познатата на специалистите процедура по подаряването. Предполагам, че си мисли: “Щом толкова се опъваш, аре да видим дали пък няма да ти ги връча”. Накрая се оказваш с наръч билки-подправки, едно бурканче с неизвестна гъста субстанция (тъмен кехлибар - мед?), отделна билка силно миришеща на тамян, която отнася много обяснения, явно е по-специална (възможно да е “кихнисладко”) и няколко смокини от узрелите, защото всеки знае - започнеш ли със зелени, трябва да завършиш със зрели. Впечатлението, както обикновено е, че си получил подаръци за много повече от нещастните ти две евро. Хубаво е така, ендакси е

История

1. Един старец ми разказа тази история и после исках нещо да уточня, но не го срещнах никъде повече. Допускам, че е умрял, но едва ли във връзка с това, че ми я е разказал. А може и във връзка, не знам
2. В Качуристан - мъничка, патриархална страна правели всяка година фестивал на традиционната (качуристанска, естествено) музика. Нея година особено впечатляващ бил Засун - млад кaчуристански виртуоз, в чийто ръце килмъдурът (народен кочуристански инструмент) пеел сякаш златострунен. Засун с лекота преминавал през стиловете - кеф ти лайкобо, кеф ти сарджонко и даже особено трудният и слабоизвестен махри!
3. След него, на сцената излязъл много възрастен, твърде смачкан от живота белобрад кaчуристанец, на име Удод. Изнемощял, залитащ, замята парцаливия си каламар, а килмъдурът му - нямам думи - целият издраскан, само с две струни - едната изглежда е от волска жила, другата - обикновена тел. Седи неподвижен, по едно време нещо сякаш изсвирва, после пак дълго седи и нищо не се случва. Накрая един мъж почтително го извежда навън
4. Журито - най-уважавани белобради старейшини, без дълго колебание, необяснимо как, му присъждат първото място. Засун тича при тях, суети се, разочарован е, иска обяснение - как така, какво става?
5. Ами какво да става - обясняват му - ти наистина свириш прекрасно - много по-добре от Удод, така си е. Но нямаш Зин, това е. Удод има Зин, ти нямаш. Това е.
- Зин! - вече здравата вбесен пита Засун - какъв за Бога, е тоя Зин, откъде се взима?”
- Ние не знаем какъв е тоя Зин. Нито пък знаем откъде се взима - отговарят мъдрите старци. Но Удод има Зин, ти нямаш.

Датската прогноза

Прогнозата на датската Saxo Bank за 2021, която ми се стори доста читава, въпреки че някъде бяха написали в закономерен хамлетов стил, че "тези прогнози могат да се сбъднат, а могат и да не се". Ето няколко интересни откъси.
1. Опразване на мегаполисите и срив на цените на офис-сградите
Пандемията увеличава неравенството и разрушава обичайното социално устройство. Ускореното развитие на софтуера, автоматизацията и изкуствения интелект водят до изчезване на много работни места във всички отрасли, което пък усилва разслояването на обществото. Предоставянето на помощ при безработица става не просто реакция на пандемията, но и начало на постепенното въвеждане на безусловния базов доход. Големите градове винаги са били място за търсене на работа, но пандемията показва, че присъствието на служителите в офиса не е непременно условие за ефективната им работа. В резултат на това, над 50% от офисите в градовете са опустели. Безусловният базов доход променя отношението към баланса работа/личен живот, доколкото много млади хора получават възможност да останат там, където е преминало детството им. В същото време, специалистите започват да напускат големите градове поради изчезването на работни места, ниското качество на живот и повишаващите се цени на жилищата в райони с високо ниво на престъпност. Големите градове губят привлекателност
2. Блокчейн технологията ще ликвидира фейк новините
Нарастващата опасност от дезинформация и загуба на доверие към медиите ще стане критична. Благодарение на технологиите всяка промяна на контента в новините ще бъде видяна от всички и ще може да се проследи до първоначалния източник. Компаниите инвестират в подобни технологии (особено Туитър и Фейсбук) преди всичко мислейки за себе си - регулаторите засилват все повече проверките и контрола. Сайтове с алтернативни новини разпространяващи конспирологични теории (QAnon), дезинформация за Ковид-пандемията, фалшификации на изборни резултати и т.н. внезапно ще станат недостъпни
3. Новите технологии и спътниковият Wi-Fi ще срутят цените на комуникациите и ще повишат скоростта на обмен на данни. Развитието на дроновете и летящите транспортни средства ще революционизира доставката на стоки, намалявайки по този начин разходите за живот извън мегаполисите. Ще продължи революцията във финансовите технологии и електронните банкови системи, което ще даде на мнозинството хора достъп до цифровата икономика

4. С времето, с помощта на изкуствения интелект ще се премахне недостигът на вода и храна в световен мащаб. Светът го очакват процеси на всеобща роботизация и евтин транспорт, работещ с възобновяеми източници на енергия. Благодарение на атомната енергия, почти всяка страна ще стане независима при производството на храни и енергия и ще наблюдаваме повишение на стандарта на живот с много по-бързи от досегашните темпове
5. Аmazon ще "купи" Кипър
Пандемията е най-доброто, което се случва на Амазон. Хората по света са принудени да останат вкъщи и да работят дистанционно, което води до мощен ръст на онлайн-продажбите и работата през "облак" (напр. Amazon Web Services). Според Saxo Bank, Амазон ще премести главния си офис в ЕС в Кипър, заради нарастващото напрежение в официалните среди на САЩ. БВП на Кипър е 24 млрд $, което е равно на тримесечния доход на Амазон извън САЩ

* на сн.: по мостчето към Елсинор, Дания

Албум - деридум

 

Подариха ми албумче с текстове за Дерида, но на френски - гледам само картинките. Ето все пак едно откъсче от "Що е поезия":

"Притчата, дарена ти от стиха, която би могъл да разкажеш, е емблематична: някой пише теб, за теб, на теб, върху теб. Не, по-скоро един знак адресиран към теб, оставен и доверен на теб, придружен със заповед, всъщност, установен в същия този ред, който от своя страна те създава, посочвайки произхода ти или отреждайки ти място: разруши ме или по-добре направи невидимо за външния свят това, което ме крепи. Във всеки случай направи това, което трябва да се направи, така че произходът на знака да стане отсега нататък неоткриваем или непознаваем."

Пеперуди

В Берлин Набоков за пръв път в живота си, се влюбил безумно в седемнайсетгодишната Светлана Зиверт. Сгодили се, но родителите на Светлана поставили условие - Набоков трябвало да си намери постоянна работа.
Двамата с брат му започнали в банка. Братът издържал седмица, а Набоков - няколко часа. Годежът се разпаднал. По-късно, Набоков се запознал с бъдещата си жена Вера Слоним, с която прекарал живота си.

* * *

Андре Бретон, Пеперуди

Философска пеперуда

кацнала на розова звезда.

Така възникнал прозорецът към ада.

Мъжът в маска все стои

пред разсъблечената жена.

* на сн.: Владимир Набоков преследващ пеперуди, Carl Mydans, 1958

Несвързано пак

1. Естествено, по-трудно се разговаря със силно невротизирани хора, когато не са пациенти, но нали някой трябва да разговаря и с тях. Това, дето общият проблем сбирал хората, в повечето случаи не е вярно - според мен ги разделя. Тревожният е самотен. Може би в по-горните слоеве на битието някакви митични хора се отказват от жлъчно-хистеричните си претенции и с тихо мърморене се консолидират пред общата опасност, не знам.
2. Помощта не трябва да разделя, но разделя. Безопасността не трябва да влошава живота ти, но го влошава. Ънбоксингът всъщност е противна процедура - оставайки без кутийка и пукащ найлон, изведнъж проглеждаш - стига пирувал по време на чума, получи и малко чума по време на пир. Колко хубаво беше до март. Ето, пак спомените станаха по-красиви от живота ти

* на снимката виждаме кулата Белем, Лисабон, 20.01 ч. в минал момент

Котешка люлка, reminder

1. Като си говорехме скоро с Н., че религията, (както и повечето неща) е много по-оргазмична, когато е забранена и той ми каза да не си губя времето преоткривайки индиите, а просто да отворя отново "Котешка люлка" и да си опресня знанията за бокононизма. За който не се сеща - съгласно Вонегът, основател на тази религия е Боконон, жител на остров Сан Лоренсо в Карибския басейн. Бокононизмът там е забранен, поради което го изповядва цялото население. Самият Боконон е поискал от президента да забрани религията му, а него самия да постави извън закона "за да внесе в живота на вярващите повече напрежение, повече острота". Учението е изложено в "Книгите на Боконон" във вид на притчи и афоризми, наречени "калипсо". В пълния му вид, то е недостъпно за вярващите
2. Ето фрагменти:
"...Отдалечих се от Франк, както ме съветват да постъпя и „Книгите на Боконон“. „Пази се от човек, който упорито работи, за да научи нещо; научава го и открива, че не е станал по-умен, казва Боконон. Той е изпълнен с убийствено презрение към хората, които са невежи, без да са положили особен труд.“

„Всеки човек може да си поиска почивка, но никой не може да каже колко дълго ще трае тя.“

"...Именно в каменоделната ме споходи първият ми вин-дит, бокононистка дума, която означава неочакван и много индивидуален тласък към бокононизма, към вярата, че всемогъщият бог знае всичко за мен и че всемогъщият бог ми е предопределил много специален и сложен път."

"...Както казва Боконон: „Странните предложения за пътешествия са уроци по танц от бога."

"Мили боже, колко грозен град е Айлиъм!
- Мили боже — казва Боконон, — колко грозен е всеки град!"

„Не обръщайте внимание на Кесаря, Кесарят няма и най-малката представа какво ВСЪЩНОСТ става.“

"...Ние, бокононистите, вярваме, че не е възможно да допреш ходилата си до ходилата на друг човек (естествено, ако краката ви са чисти и поддържани) — и да не почувствате и двамата любов един към друг.

* рисунка на Ben Shahn

Важни анализи без последващи заключения - 2

1. Като започваш много неща и стигнеш донейде, и решиш: баста! и започнеш други, и после като мине време, и тези недовършените се събират накуп, и започват да те мъчат със своята съвършена недовършеност. 

Прост пример. Решаваш, освен петте интересни неща в момента, да пробваш и балет; не да ставаш балерина, а да се усетиш вътре, да поучастваш в процеса. И стигаш до "Гран батман жете детурне" или даже до "Ферме сисоне" със затваряне на крака в V позиция и виждаш, че после става сериозно, нещата загрубяват и ти се разкарваш под благовиден предлог. Неприятно за всички. И освен това заприличваш на двамата гледащи опера и единият казал: "Как хубаво пее този, нали?", а другият му отговорил: "Е, ако имах такъв глас щях да пея не по-лошо, знам как се прави"

2. А има хора, които като започнат едно нещо (максимум две неща) не спират, докато не го завършат. През това време малко ходят като зомбита, но явно така трябва. Външно са почти неразличими, напълно нормално си изглеждат. Но само ги попитай нещо и ще чуеш: "Съответно, неизбежно е да расте търсенето на имитационни модели за изпускане на парата в относително контролирано русло"

И как да го разбирам това?

3. Мисля обаче, че в ареала на отношенията, незавършеността е нормалното състояние на човек. Поне докато е жив, няма завършване. Защото: "щастлив край не съществува - ако е щастлив, не е край" (Жванецки). А може и ревърс: Щастлив край не съществува, ако е край - не е щастлив

ил.: Shintaro Ohata

Важни анализи без последващи заключения

1. Прегледах доста ваксини за да избера коя да си сложа, защото скоро ще станат достъпни и всеки ще бъде поставен пред тежък избор. Не е необходимо да ме предупреждава лекар, че всички те ще ми изменят генома - някои направо си го пишат в листовката ("Извиняваме се за безпокойството, но ние ще Ви изменим генома. Децата, които ще Ви се родят след ваксинацията няма да приличат на Вас външно, а и вътрешно - ще са доста по интелигентни от Вас" и т.н.). Други фармацини (италианската ваксина) не го пишат директно, но грубо, (макар и поетично) ни го намекват: "Съдбата я избира Провидението, но след ваксинацията това няма да има особено значение за Вас". В крайна сметка, избрах три, с най-добро съотношение цена/качество. Ще си ги сложа последователно или паралелно, това няма особено значение, както споменаха в една от листовките
2. Поне три същностни неща изгубихме безвъзвратно - рецептите на лактата, на кръц-кръца и на му-то. Говоря за оригиналните рецепти, идващи от древността и съществували докъм края на 20 век. Бръкнете сега в средностатистическата бонбониера и стиснете в шепата - това същата лакта ли е? Не. А кръц-кръцът? И той различен. Всичко в шепата ви е обезмислено

Строго охранявани влакове

1. Реших, че защо да си купувам Храбал, като мога да гледам "Строго охранявани влакове"(1966) на Менцел - все едно, сценарият са го писали двамата и ще мога след това да казвам, че съм чел Храбал. После благодарих хиляда пъти на съдбата, че ме е насочила именно към този хиатус, вместо към множеството други в waiting-листата ми. Усещането за възторг и гениалност е примерно същото като от “Любовта на русокосата” на Форман
2. Знам, че не е хубаво така, но винаги - гледаш, гледаш и си казваш: “Хоп! Франц К!”, след малко пак - “Хоп! Ярослав Х!” и т.н. Но няма как - вътре явно прозират двамата велики чехи - съноподобно е, погледът постоянно кове на детайлите, скрити смисли те дебнат отвсякъде и това на фона на бодър абсурдистки хумор с характерните хашекови дебелашки приплъзвания. Да не говорим, че е пълно и с дневни красавици (Луис Б.), които всъщност и предпоставят действието. Дружки-демиуржки са ми те
3. Ето един задкадров монолог за да добиете впечатление:
“Моят дядо Вилем беше хипнотизатор. Целият град виждаше в това му призвание стремеж да не се занимава с нищо.
Прадядо ми Лукаш се е сражавал на Карловия мост в Прага, където студентите замеряли войската с павета и му счупили крака. Оттогава той получавал по един дукат на ден и нищо не работел. Всеки ден си купувал бутилка ром и пакет тютюн. Ходел там, където се събират работници за да им се подиграва. Поради това, поне веднъж годишно, те го пердашели яко. През 1930 г. някакви каменари го пребили от бой и той умрял.
Аз пък изкарах курсове и ще ставам ръководител-движение. Целият град знае, че ставам ръководител-движение, за да не върша нищо, също като моите деди. Цял живот ще си седя на перона и ще си размахвам "слънчогледа", докато другите се изтрепват от работа.”
4. Някъде прочетох, че филмът бил трагикомедия. Глупости, толкова е истински - нормална трагедия си е

Заксенхаузен

1. Като повечето хора - знам как трябва, но слабо си представям как е. Например, отиваш в Софийска градска да видиш една изложба, която те е заинтригувала. Естествено, в петък следобед съм като пустинна роза - откъм посетител няма много хора (ако трябва да съм честен - няма никого). Във фоайето обаче, ме дебнат един чичак и две лелки, чието кредо оценявам като слабо свързано със съвременното изкуство и които ми извикват в хор: "На дезинфекция!"
2. Знам, във всеки храм, пък бил той и на изкуството е редно да има весталки (можеше наистина и без мъж, но трендът!) и приятно удивен започвам да се събличам. Припомням си трети курс - винаги говорим за триадата "дезинфекция - дезинсекция - дератизация". Знам как е - весталките ще ме намажат с благовонен дезинфектант, весталът ще ми сложи дрехите в автоклава, а за плъховете - очевидно тримата ще ме напръскат с мишемор
3. Обезчистен по този начин, (и гол!) ще напусна нартекса и ще мина в залата (кораба), за да разгледам експозицията. Срещата с изкуството (както и с пациента) поне от Фуко насам, винаги е силно еротизирана, no way
4. Това, което ме уби обаче, е че поискаха и да си премеря температурата. Човешко е, случва се с всеки - след като си издържал ред унизителни събития в името на сравнително висока цел, изведнъж се случва нещо мъничко, което ти прелива чашата и безапелативно ти се приисква или да умреш веднага или, в моя случай - да се отдалечиш от мястото на травмата изключително бързо
5. Не е сложно, това е срамът от себе си, че си станал участник в нещо срамно. Освен това - първо - всяка сутрин ми я мерят и второ - ще си я вдигам и свалям когато на мен ми е кеф, рискове поемам всякакви

*рис.: "Кораб"

Сегашно перфектно продължително

Една история от последния, недовършен роман на Дъглас Адамс “Сьомгата на съмнението” (The Salmon of Doubt), 2002, преводът е на Росица Панайотова

Бисквитите
Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.
Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“
В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.
Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.
Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

Из реч, произнесена пред „Ембедид Систъмс“, 2001

Лекция

1. Изкарах пак една гетсиманска нощ. Спях или не спях, но все едно в съня ми се промъкваха частици реалност. Появи се покойната ми леля. Тя винаги е твърдяла, че по природа съм добър човек и даже с известни способности - да правя не каквото трябва, а каквото си искам, да дружа не с когото трябва, а с когото си искам. "Но главното при теб - казваше тя - е, че можеш систематично да вършиш глупости, преструвайки се, че не различаваш добро и зло". Нейният подход (“Първо разобличи злото, чак после познай доброто”), винаги ми е бил абсолютно чужд. Даже и досега
2. Вместо в обичайната си роля на поддържащ артист, неочаквано се бях озовал в огромна аудитория пълна със студенти, на които тя настоя да чета лекция, без да имам никаква представа за темата. Генерирах няколко уводни фрази на псевдонаучен волапюк и внезапно си изясних, че ще им говоря за “двете съвършено различни значения на понятието "differance" у Ж. Д”. Това, че вече имам тема ме успокои, докато не открих, че чета лекцията си на френски - език, който познавам слабо, предимно от произведения на Илф и Петров и от няколко субтитрирани филма с Катрин Д.
3. Напрягайки се страшно, успях да им обясня, че знанието е “сомасемантично”, съединявайки, според мен доста сполучливо, “сома” (тяло) и “сема” (знак) - слава богу, интернационални термини. После затънах в неразбираеми подробности - един проверен начин да не могат да ти контролират езика, а оттам и съдържанието
4. Но бях абсолютно убеден, че лекцията мина добре. След като им казах “фин” - надписът, наследен от магията на френското кино, студентите се изнизаха край мен с лица, които бих нарекъл “просветлено-благодарни”. Можех вече да започна да се наслаждавам на разкошната смес от удовлетворение и нарцистична анестезия за чуждото страдание, но леля ми пак се появи (седяла е в залата?). Без капка укор или злорадство ме помоли преди да изляза иззад катедрата да се наметна с нещо, защото “да, ние сме роби на случая, но не трябва да се прекалява”. Какво да се намятам, по-скоро трябваше да обуя нещо - бях гол под кръста

* на сн.: красива юзина

Имерсивно

 Скоро търсих останки от поредната римска крепост в района; намерих мястото по координати, иначе на върха имаше само следи от ров. Археолог сигурно би забелязал и следи от градеж. Но: нито една сребърна монета, да не говорим пък за златна. Нито ритон, нито статуетка на жена от мезолита, която впоследствие да нарека "Трънската Венерка"

Височината обаче се оказа стратегическа - контролирах много добре шосето и пръв забелязах врага - многочислен, рекогнисциращ се, вълнен враг

451F

1. През 1979 Бредбъри пише статия, нещо като епилог към романа си "451 по Фаренхайт". Ето.

<< Преди около пет години, съставителите на антология за ученици събраха в една книга четиристотин (примерно) разказа. Питам се - как успяха да вкарат 400 разказа на Твен, Ървинг, По, Мопасан и Биърс в една книга?
Много лесно и просто. Свалете от тялото на разказа кожата му, махнете костите, мозъка, стопете ги, унищожете ги и ги изхвърлете. Всяко количествено прилагателно, всеки глагол и метафора по-тежки от комар - вън! Всяко сравнение, което ще накара даже идиот да се засмее - да се маха! Всякакви отстъпления, разкриващи авторовия светоглед - вън!
    Всеки разказ, съкратен, изсушен, цензуриран, изсмукан и обезкръвен заприличва на всички останали. Твен се чете като По, който се чете като Шекспир, който се чете като Достоевски, който се чете като Едгар Гест. Всяка дума по-дълга от три срички безжалостно се изхвърля. Всеки образ изискващ малко повече от миг за да бъде разбран е застрелян и изхвърлен. Започвате ли да осъзнавате чудовищната картина?
    Как реагирах на всичко това?
    Разкарах ги всичките. Разпратих им откази - на всички и на всеки. Издадох на тази група идиоти еднопосочен билет в пъклената жарава.
    Смисълът е очевиден. Да се горят книги може по най-различни начини. И светът е пълен със суетящи се хора със запалени клечки кибрит. Представителите на всяко малцинство били те баптисти, нападнати от молци хуманитари, дзен-будисти, ционисти, адвентисти, феминисти, републиканци, членове на обществото Матачине, петдесетници и т.н., смятат, че имат право задължение и воля, да облеят книгите с газ и да поднесат клечката. Всеки скудоумен редактор, считащ се за източник на цялата тази досадна, безвкусна и приличаща на грисова каша литература, сладострастно облизва острието на гилотината, поглеждайки към шията на автора, който се е осмелил да говори с пълен глас или да използва сложни рими.
    Защото този свят е безумен и ще стане още по-безумен, ако позволим на малцинствата, били те гномове или великани, орангутани или делфини, привърженици на надпреварата във въоръжаването или еколози, компютърджии или неолудити, прости или мъдри, да се намесват в естетиката.
    Реалният свят е обща площадка за игра за всички и за всеки, за всякакви групи, определящи свои правила. Но под обложката на моята книга, техните закони приключват и започва моята територия с моите правила. Ако на мормоните не им харесва пиесата ми, нека напишат своя. Ако на ирландците не им харесват “Дъблинските разкази” - пишещата машина е на тяхно разположение.>>

2. Братче, 1979-та! Бил съм на 20 когато етиката на малцинствата е удряла поредния ритник на естетиката и здравия смисъл. Няма-няма и хоп! - блеклайвмaтър. То и аз се събудих една сутрин и пациентите бяха станали клиенти, психопатите - личностово разстроени и др. Щадящо до неузнаваемост. Но това, че махалото се люлее, не знам защо, но ме прави спокоен

Николай Райнов, асоциации

 Днес видях един пейзаж на Николай Райнов, ето:

...и се сетих, че имам това:

Николай Райнов. Книга на загадките. Притчи и сказания, 1928 г.

А там, има например това:
"Три неща донесе Жената в света - три неща, които мъжът не би смогнал създаде.
Три неща - танц, прегръдка и слепота.
А четвъртото - … страх ме е да му кажа името!"

Готино, а?

Академик в съня ми

1. Съдейки по продължителността на разходката ни, дължината на цялата сграда беше не по-малко от два километра. Казах, че идвам тук не за пръв път и че архитектурата е моя страст. Академикът внимателно ме изгледа и ме попита с какво всъщност се занимавам сега. “Темата, над която работя е ролята на страха в ежедневието и как той деформира...” 

- Винаги съм знаел, че от Вас ще излезе нещо смислено, въпреки всичките Ви философски завихряния - каза той. - Не като синовете ми, дето нищо не направиха.

- А Вие имахте и много красива дъщеря (даже си спомням как лежахме с нея на един кожен диван и си обсъждахме разни неща, но това не го казах - беше само веднъж). 

- Да, но тя никога не е била истински щастлива.

- Но струва ми се, че тя имаше две прекрасни деца и всичко е наред при нея.

- Не знам дали това означава, че всичко е наред.

2. Всички тези “Истински щастлива” и “Не знам дали това означава, че всичко е наред” - лексиката на бащите ни и въпреки, че част от това говорене премина и в нас, ние не пропускаме да го наричаме антропологична перверзия. Нещо като поговорка и заговор за спиране на лоши сбъдвания, нещо като опит за възкресение на бащите (усмивката на Н. Ф.); някаква приложна фатумология

3. Чувствах се по-скоро комфортно в присъствието на покойния академик, чийто гид се оказах неочаквано; при това оставаше и частица неопределеност в отношенията ни - не можех да бъда сигурен, кой на кого е гост - аз ли го бях поканил в своя сън или той мен в Царството на мъртвите, като при това знаех, че това е сън, но не знаех доколко той е наясно с това. Тази неопределеност се разреши неочаквано - академикът ме помоли да му дам нещо за ядене и аз незабавно тръгнах да търся организатора на конференцията - някакъв френски професор, за да разбера кога ще бъде обяда. Вместо него се появи досаден дебелак, който каза, че няма да има обяд, но “категорично ни препоръчва” да отидем до някой фастфуд - “отворен е 24 часа и сервират притоплени сандвичи”. Черна хумореска, бял Дворжак. После почтително взе под ръка академика и двамата се отдалечиха. Дочух, че предлага да му покаже цялата сграда отвътре, която той, бидейки директор тук, познавал до най-малки подробности.

4. Отвътре! До най-малки подробности!

За Сафо

1. Чувствах леко неудобство, когато преди години попаднах за пръв път на Лесбос. Всяка втора лодка в Митилини се наричаше “Сафо” и аз с надежда се вглеждах в очите на рибарите да доловя някакви двусмислени искрици, но не - хората си ловяха ципурите и отникъде не прозвуча:

“Но аз, щом отдалече те съгледам,

в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.

Сърцето трепва във гърдите,

гласът ми става сух и сякаш спира.”

2. А може и да е звучало, но като нямаш сетива... Ерика Джонг в “Скoкът на Сафо” ("Sappho’s Leap") споделя от името на Сафо: “Казваха, че нашите поети са толкова велики, защото отдавна отрязаната, но продължаваща песента си глава на Орфей е доплавала до нашите брегове. Това, че Орфей продължава да пее, след като е бил разкъсан на части от менадите, ни говори за силата на песните му. Даже лирата му продължавала да звучи, въпреки че пръстите му били разхвърляни сред хълмовете и се превърнали в прах.”

3. Несъмнено най-желаният сюжет за художниците посегнали на Сафо, е фаталният и жест от левкадските скали заради несподелена любов към рибаря Фаюм. Очевидно говорим за злокачествен партньор, който пропускал срещи, не звънял, държал я на "seen", с други думи - бил зает повече с ципурите си

4. В такъв финал няма нищо необикновено - любовта те лишава от избор и подобно на живота, постоянно клони към печална развръзка (Бродски за живота: "Не съм във възторг от него - ти само му виж края"). В една алтернативна легенда, жената си е живяла спокойно до шейсетгодишната си възраст, със съпруг и деца, държала е елитен литературен салон и поетичният и дар е бил високо ценен приживе и до днес. Солон, (атински политик и поет, 640 г. пр. н. е.), чувайки на един пир стихотворение на Сафо, тутакси го научил и признал, че “не би желал да умре, без да го знае наизуст”. 

Да не е това:

… Дъждът прохладен

шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича…

* преводите са на Борислав Георгиев

** картината е на Charles Lenoir, "Смъртта на Сафо" (1896)

Фрагм. 10-20

1. Една позната педагожка ми обясняваше преди време, че “съзнанието, това е едновременно алгоритъм, процес и резултат” и после се чудеше защо не искам да общувам с нея никога повече. Добре де, аз как успявам да се сдържа да не кажа на някого, че “ябълката е едновременно плод, изяждане и хрупкане”, а тя не може? Платон ми е амикус, но Окам ми е sed magis амикус

2. Има един инвариантен приказен сюжет - безразсъден странник нощува в крайпътен замък (естествено, омагьосан) и там му се случват разни опасни неща, които бързичко изстъргват патината на самодоволството му. И без това измъчен от идиотски стилизираните си флашбеци от детството, нещастникът неочаквано бива натоварен с мисия и принуден да тръгне да геройства

3. Човек с мисия. Мъж с мисия, жена с мисия - безпокоят ме не толкова заради дефолтния фанатизъм (който знаем, предполага непрекъснато удвояване на усилията при смътен спомен за целта на тези усилия), а защото тя силно стеснява изборите ни. Да не говорим за пряката асоциация с мисионерската поза, грубо свиваща спектъра от възможности в ежедневието ни и неминуемо тикаща ни в ръцете на ригидността. Която пък, билийв ми, винаги върви ръка за ръка с фригидността. Така, лишени от последни капки обаяние, вътрешно блокирани при неспиращо външно суетене, биваме доведени до неизбежната капитулация

4. Още малко и ще го докарам като Чоран. Или като Павзаний, знам ли

* сн. Vari Carames

Сериалност

1. Много харесвам актьори, които пишат хубаво, ето например Татяна Рудина как описва участието си в сериал:

“Веднъж се снимах в криминален сериал. Играех поредната мръсница - една изключително лоша жена. Прочетох репликите си, но не и сценария, защото нищо не му разбрах. Куп персонажи и всичките под подозрение. И ето, дойде моментът на класическата развръзка - всички се събират около масата и с помощта на проницателен детектив, накрая разбираме кой е престъпникът. Събрахме се доста хора, повечето се виждахме за пръв път, защото всеки се беше снимал само в своите сцени. Започнах тихо да питам околните, кой е убиецът на Жана, заради когото играем всичко това. Никой не знаеше, абсолютно никой, което беше доста странно, защото убиецът явно бе сред нас.

    Актьорите идваха и си отиваха, кой от репетиция, кой от снимки, затова ни снимаха локално. Тоест, насочват камерата към теб и записват всичките ти реплики и реакции наведнъж. И ето, застанах пред камерата и режисьорът започна да командва: “Погледни към вратата! Обърни се рязко! Нервен смях! Погледни с омраза към Иван! (не знаех кой е Иван и защо трябва да го мразя) и т.н.

    А аз все разпитвах в паузите кой е злодеят-убиец? Но никой не си признаваше, докато не отидох при асистент-режисьора и не го попитах директно: “Кой уби Жана?” На което той ми отговори: “Ти си, ти я уби!”

2. Като при Достоевски:

“Расколников цял затрепери като пронизан.

— Тогава… кой… е убил? — попита той, неиздържал, със задъхващ се глас.

Порфирий Петрович чак се опря на гърба на стола, като че неочаквано беше изумен от въпроса.

— Как кой е убил?… — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си. — Та вие сте убили, Родион Романович! Вие сте убили… — добави той почти шепнешком, със съвсем убеден глас.”

* сн.: David Ferguson

Теле (в см. на Морено)

1. Винаги съм имал проблеми с целеполагането и как няма, нали, ако кажеш на нещо “Да” ще трябва да кажеш на седем други “Не”, а така изобщо не съм навит. Даже понякога се срамувам от себе си, особено когато сутринта кажа “да” (т.е. целеположа) на едно нещо, а малко след обяд ми скимва да кажа “да” на съвсем друго и тази моя коректност (вродена е), и започвам мъчително да се извинявам на първото, докато второто презрително ме гледа и чака да се заема с него най-после

2. Поради такова перверзно целеполагане или даже липсата му, всичко ми е толкова повърхностно; самият аз чувствам как нямам стабилност, няма я тази ригидност на образцовия епилептоид, започвам да се чувствам като уикипедия - знам за всичко, но информацията ми е с доста съмнителна достоверност. Няма как, налага се да ползвам точно този вид компетентност, състояща се главно от гифчета и кратки демотивиращи фрази, след като нямам друга

3. Това не е беда, мой си е проблемът, неприятно ми става само когато се случи да заразя някого. Как разбирам, че съм го инфектирал? Веднага си личи - питам го: “Как си?” и той, вместо да ми отговори с пращяща от здраве фраза, примерно: “Бачкам, копеле, много работа!” ми казва морбидното: “Абсолютно с нищо не се занимавам в момента и от доста време съм така”. Ако недай си боже, добави и “Допрял съм ухо до едни релси и ми се струва, че иде влак” - край, заразил съм го - станал е интересен. Уж внимавах, кога съм успял?!

* сн.:Olivia Locher

Лампи

1. Колко е хубаво, че дъщерите ми не бяха сляпо-глухи за неизказаната ми мечта да не стават лекарки или психоложки като порастат (знаете за перверзната квазифройдистка тяга към обладаване на бащината професия). Непрекъснато да правиш лимонада от маршируващите срещу теб маносани лимони изисква значителен ресурс. Освен това, без да съм сексист, в неминуемия ранен бърнаут, мъжете изгарят по-красиво от жените (но не по-екологично)

2. И някак си невербално, успях, (която успешност търся в ризомата на гениалността си) след като открих, че най-добрият начин да те разберат правилно е да не се родиш изобщо, да се въздържа от преки забрани за благородните професии. Може би малко повече сарказъм и скепсис, но винаги сред доверени хора и винаги спазвайки строг хекзаметър

3. Предполагам, не беше грешка и оня експеримент с двете лампи в затъмнената стая, в опита си да преподам (“да доцентирам” - терминът мой) нищетата на неточните науки: светвам първата лампа - "това деца, е Фройд"; светвам втората - "а това е Юнг"; отварям завесите и слънцето нахлува в стаята - "а това сте вие, съкровища мои!"

4. И като обикновен (селски) хитрец, винаги с асо в джоба - Випасана, ако се наложи

* ил.: pulpbrother ("Този портрет на баба и дядо ще стои тук идеално")

Чума от бубонки

1. Понякога кажеш някоя безсмислица само заради драматургията, примерно: "Сврачка закусва с отровни бубонки" и като почнат да ти уточняват - ама те не ядат отровни бубонки, да не е черен бъз, ама той не е отровен, ама той не е черен, а каква е тая сврачка и т.н. А си казал фразата, изключително само за да употребиш думата "бубонки", която от незнайни дълбини ти се е появила и ти е легнала на сърцето, и искаш нетърпимо да я изкажеш

2. Както някой би отбелязал - какво е думата - куп понятия без капка смисъл, но като почнат да си взаимодействат, майко мила! А когато (често) ми се употребява някаква дума, в случая "бубонка" и то така, че и друг да я чуе, как да процедирам?

3. Лесно е - тръгва се от думата, обвива се тя в някаква не прекалено безсмислена или сюр, граматически правилна фраза и си готов. Недай си боже някой да почне да изследва сложно-подчинеността, лексикално-гнездовостта, че понякога и субектност и търсят. Копеленца, за субектност аз мило и драго давам цял живот без умора,  искам малко чил, нека просто да произнеса безсмислената си фраза с любимата дума в нея (бубонка)

4. Иначе - и аз обичам Чоран и даже понякога започвам да го уча наизуст, за да мога като ме попитат нещо и аз да излъча чоранова фраза и те да си кажат "бахти пробива, бахти газлайтинга!" Така е, докато не откриеш, че и той, пичът пробива мощно по същия начин. Защо тогава да го наизустявам? Както казва молиеровият Журден: "Какво!? Значи аз четиридесет години вече говоря в проза без да знам?"
5. Ясно е, че ще продължа да започвам от думата, смисълът си нагласяйте сами, молим. Така ще имам и повече време да наизустявам Пиндар

Пиндар, Първа Питийска ода

Ако човек умее да говори

точно и стегне

във сбита форма изпитаното,

той ще избягва укорите

на людете. Защото

пагубното пресищане

притъпява острието на очакването.

Не дразни нищо друго повече

и не засяга хората в душата им

от туй, да слушат за славата на другите.

Но по-добра е завистта, не съжалението.

(прев. Борислав Георгиев)

***

* Ил.: pulpbrother. "Преди да Ви снимам, бихте ли ми казали кой град харесвате най-много: Содом или Гомор?"

Kurzschluss

Попаднах на интересна реклама: “Интензивен BDSM курс по немски език”:

БОЛКА. През страданието, ще научиш немски за 30 дни. Ще е болезнено. Ние ще ти създадем дискомфорт и ще ти продадем твоята болка. В течение на 30 дни ще ти сформираме навик да учиш немски всеки ден. Ще изпълняваш упражненията веднага и ще ни ги изпращаш по мейла. Ако не го направиш - ще те накажем. Ще те глобим или изгоним.

ДОМИНАЦИЯ и ПОДЧИНЕНИЕ. Никакви песни, танци, котенца, селфи и усмивки. Никакво “Учи, забавлявайки се”. Това вече не работи. Забрави за интересите си. Това, което ти е любопитно и те вълнува, изобщо не ни интересува. Ти си уморен, ние също. Ако искаш да научиш езика - сядай и го учи. Нямаш друг изход. Не използваме вълшебни системи, хипноза или халюциногени. Няма да те развличаме. Просто ще ти развържем езика.

ДИСЦИПЛИНА (No Vanilla). 30 дни/30 урока/300 минути дневно. Това е достатъчно за да ти създадем доживотен навик да учиш немски. Старай се по-малко, прави повече. Ние ще ти помогнем да започнеш, после ще учиш немски сам, без нас. 30 дни. Ние не желаем да се занимаваме с теб нито ден повече.

* ил.: pulpbrother ("Черната котка")

По-южно от всякъде

1. Понякога, а всъщност, доста често, на улицата или в магазина някой ти подхвърли нещо шеговито и ти докато търсиш да му отговориш още по-шеговито, вземеш, че му кажеш първото, което ти дойде и то е общо взето, глуповато, като всяка спонтанност или най-малкото - неразбираемо. Следващият половин час, докато си вървиш по пътя ти идват шейсет варианта на много по-сполучливи реплики, от които струи духовитост и интелект, но вече е късно, брадър

2. Ето, срещам съседа - пенсиониран индонезиец (наистина е индонезиец и пенсионер, не е метафора), тръгнал към Южняка и той ми казва: "Много хубаво е в Южния парк" - стандартна small talk фраза от учебник по език и вместо да му кажа: "A в Суматра сигурно е още по-хубаво" за да го умиля със спомен от детството му, когато е бягал подгонен от суматрански тигър, след безплодна апосиопеза му казвам: “Да, така е”. 

За нищо не ставам, баси.

*ил.: pulpbrother (В съня ми не някой друг, а Микеланджело Антониони боготвореше краката ми)

Post-beach четиво

1. Орязано лято? Плийз: махаме полутоновете, тук-таме ще ги оставим за да крепят конструкцията, птиците пеят, жените ходят искрени и красиви в кежуъл и с тен, мъжете - мачовци или онанисти, някои с бради. Като насън - детайлите са максимално проработени, канавата е неясна

2. Камшичният удар след изолацията прави възприятията мъгливи, намеренията пък - съвсем. Грапаво произведен смисъл, отлична перспектива за параноици. И пак старата грешка - да поставяш равенство между “след” и “вследствие”, пак да нарушиш “shaken, not stirred”. След епохата на златните рибки сюжетните ходове движат действието в пошла посока. Даже не тайнствена - просто пошла. Толкова много думи, слагаш ги в чувал и ги носиш на гърба си, превит надве и няма на кого да ги дадеш (“ядеш”, ме коригира телефонът). Каквото и да кажеш, ако само има глагол и подчинено, зазвучава като афоризъм от "Мечо Пух", а книжката е тънка и Пух не може да е произнесъл толкова глупости

3. Бодрияр в “За съблазънта”: “Едно момче моли Феята да му подари изпълнение на желанията. Тя се съгласява, но с едно условие - занапред никога да не си представя рижа лисича опашка. “Ееее, само това ли било!” - без да се замисля отговаря героят и си тръгва с твърда надежда за щастие. Но какво става по-нататък? Той по никакъв начин не може да се освободи от тази лисича опашка, за която му се струваше, че даже е забравил. Тя навсякъде му се привижда - в мислите, в сънищата - пред него постоянно е рижото петно. Въпреки всичките му усилия, той не успява да се избави от нея. Този образ - абсурден и нищо неозначаващ, не напуска героя нито за миг. И ето, че той не само изпуска възможността да се възползва от обещанията на Феята, но и съвсем загубва вкус към живота. Най-вероятно той умира, така и не успявайки да се избави от образа.”

4. Уж гледаше да не се ангажираш, но рижата е все пред теб

* на сн.: лисичка (Алики)

Две странни истории

1. Един психолог бил людоед. Идва някой да разкаже за нарцисизма си (“да се изповяда”, както би казал неспециалист) и повече вкъщи не се появява. Идва млада двойка за корекция на азооспермия и изчезва завинаги. Идва цяло семейство с деца, тъща, астма и др. за кларификация и реформулиране на проблем и съседите им повече никога не ги виждат. Само по време на пости (психологът спазвал тези неща), хората, дошли на терапия си тръгвали безпроблемно, т.е. нямало никакви изчезвания. Супервайзърът на психолога знаел за проблема, но казвал, че нищо не може да направи, защото колегата бил талантлив и имал висок процент успешни случаи, особено по време на Великите пости

2. Показателна е и друга история - тази на 51-годишния Н. - кинолог (специалист по киното) от Пловдив. Като увлечения, той уви, често залитал към Weltanschaung, към Теорията на малките дела и даже към благотворителност - все хубави неща, но някак прекалено напомнящи бягство. През студеното лято на 2019, връщайки се към къщи след курс по "Холограма на чакрите", Н. се заинтересувал от Хюмън дизайн (ХД). В маршрутката той се запознал с красива жена на средна възраст и влязъл в ауричен контакт с нея. Тя се оказала жена-манифестор и гид по ХД и още същата вечер съставила на Н. първата му бодиграфия, минала през сензориума му като сън в лятна нощ. След известно време, този човек се развел с жена си, защото “и двамата живеели в "шаблони идващи от детството", а жена му не поискала да се промени в съответствие със своя дизайн

* ил.: pulpbrother ("Кажете ми така, че да мога да разбера - какъв е проблемът? Очилата ми? Чихуахуата? Кушетката може би?")

Разтревожен от влиянието им

1. Заради гадния Кант, постоянно ходя неспокоен, щото нали “всеки отговор даден на принципа на опита, поражда нов въпрос, който също иска отговор и така всички физически обяснения, стремящи се да удовлетворят разума са недостатъчни”. А това, че умовете ни били така направени, че да сдържат въпросите, които поставяме и отговорите, които си издърпваме, си е мегатролинг

2. Заради гадния Бейкън се налага да приема не Платоновото “Nec plus ultra” (“Няма нищо отвъд" - предупреждение за моряците да не плават оттатък Херкулесовите стълбове), а “Plus ultra” (“Има още отвъд"), доколкото разбирам - намеква, че ще ми искат въображение

3. Така е, въображението ми напоследък остана без ласка. Махнах си сандалите, седнах и си провесих краката от скалата. От тази височина гората долу беше като пищна зелена пяна, не, като невъобразима глобална медуза-желе, покрита с мъх. Стъпалата ми се навлажниха; странно, едва ли съм могъл да я докосна. Изглежда е от мъглата. Извадих от джоба предварително приготвените камъчета и беззлобно ги занапусках долу в пропастта - занапус-занапус-занапус. “Беззлобно”

4. И внезапно разбрах целия Бейкън заедно с плус-ултрата му. При това, без да съм му чел нито ред (на Кант още по-малко). Това е нещото, което кара потресеният Форест Гъмп да бяга до края на града, а след това и още по-нататък, и да бяга докато не стигне океана. И тогава да се обърне и да хукне към другия океан

* на сн.: Херкулесов стълб изхвърлен на полуостров Пелион

За Рая

1. Дали не може да се направи една личностова типология според това, колко пъти си изгонван от Рая? 

(Дефиниция на "Изгонване от рая" в небиблейски смисъл - всяка принуда да напуснеш място, в което чувстваш максимален комфорт)

Примерно, ще има един континуум между хора редовно изгонвани от Рая и на другия край - такива, които се задържат там по-дълго. Веднага изниква необходимост от следващото разграничение - колко си стоял там преди да те изгонят - едни много, други - само надзърнали и “айде моля, ако обичате, довиждане, приятен ден, ние ще ви позвъним” и т.н.
2. После ще трябва да се установи средна продължителност на престоя в Рая преди изгонването, а би било интересно да се изследва и среден престой извън рая между две изгонвания. Близко до акъла е и необходимостта от корелационен анализ - брой изгонвания при средна продължителност на престоя, както и доста интригуващият коефицент “Поредност на изгонванията” към “Продължителност на престоя”, например, най-дългият престой в Рая би могъл да е след шестото изгонване - т. нар. “Страстна секста" - SS, поразително съвпадаща с константата на Планк (h=6.626 068 96(33) х 10{-34} J.s )
3. После може да се окаже, че с увеличаване броя на изгонванията расте и продължителността на престоя (“адаптивен модел”) или обратното - колкото повече те гонят, толкова по-кратко прекарваш там следващият път (“асоциален модел”)
4. Очевидно ще се създаде наука “райология” и приложният и дискурс “раистика”. Ще се появят райолози, на които както на всички експерти ще се плаща да размахват с отмерен, но редундантен жест самобръсначката на Окам. Вместо да приемат простия факт, че са ни изгонили от Рая, те ще наплодяват същности, които ще обвиват в терминологични савани, високо ценени във всяка научна йерархия
5. Както във всички науки, ще има заложени и няколко сериозни методични грешки (MG), които ще нароят множество школи. “Защо например” - гневно ще питат някои учени - “дефинитивно се допуска, че всеки се стреми да попадне в рая?”. Естествено, ще има “рай-дисиденти” - т.е. хора, които поради специфични личностови особености, избягват да попадат в рая и които, като всяко малцинство, ще трябва да бъдат уважени, доколкото “Eden-dissidents lives matter” и др.
6. “Абирвалг!”, както се казваше в една книга

Уорсън Шайър - изключително добро

Английска поетеса, р. 1988 г., сомалийка по произход (https://en.wikipedia.org/wiki/Warsan_Shire)

Преводът е на Христина Керанова

Къщата

i
Майка казва, че има заключени стаи във всички жени: страстна кухня,
скръбна спалня, апатична баня.
Понякога мъжете идват с ключове,
а друг път мъжете идват с чукове.

ii
Nin soo joog laga waayo, soo jiifso aa laga helaa,
Казах Спри, казах Не,  a той не ме послуша.

iii
Тя може да има план, може би го взе обратно при себе си
само за да може той да се събуди часове по-късно във вана пълна с лед,
и с пресъхнала уста да съзерцава от висoко новата си, изпипана изява.

iv
Посочвам тялото си и казвам О, този парцал ли? Не, просто го навлякох бързешката.

v
Ще ядеш ли това? Питам майка си и соча баща си, който лежи на
масата в трапезарията, с червена ябълка натъпкана
в устата му.

vi
Колкото по-едро е тялото ми, колкото повече заключени стаи има, толкова повече мъже идват с ключове. Ануар не го пъхна докрай, все още мисля за това, което можеше да отвори вътре в мен. Базил  дойде и се колеба на вратата три години. Джони със сините очи пристигна с торба инструменти, които беше използвал върху други жени: една фибичка, бутилка с белина, сгъваем нож и буркан с вазелин. Юсуф извика Божието име в ключалката и никой не отговори. Някои молеха, други изкачваха тялото ми отстрани и търсеха прозорец, трети казаха, че са на път и не идваха.

vii
Покажи тук на куклатa къде те пипаха, казаха.
Аз казах Не приличам на кукла, приличам на къща.
Те казаха, Покажи на къщата.
Ей така: два пръста в буркана със сладко
Ей така: лакът в пълната вана
Ей така: ръка в чекмеджето.

viii
Трябва да ти разкажа за първия си любим, който откри капан под лявата ми гръд преди
девет години, падна вътре и от тогава никой не го видя.  Отвреме
навреме усещам нещо да пълзи по бедрото ми.  Той трябва да се покаже, аз вероятно ще го пусна да излезе.  Надявам се ,че не е
нахлул при другите изчезнали момчета от малки градове, с любезни майки, които вършеха лоши неща и се изгубиха в лабиринта на
косата ми. Достатъчно добре се отнасям с тях , резен хляб, а ако имат късмет парче плод. С изключение на Джони със сините очи, който повдигна къдрите ми и пропълзя вътре. Глупаво момче, окованo в подземието на страховете ми, пускам музика, за да го удавя.

ix
Чук чук.
Кой е там?
Никой няма.

x
На партита посочвам тялото си и казвам, тук любовта идва, за да умре. Добре дошли, влезте, чувствайте се като у дома си. Всички се смеят, мислят, че се шегувам.

От “Дервишът и смъртта” (М. Селимович)

“Младите момичета не познават живота и вярват на въображението си и на думите. Стариците се страхуват от смъртта и умилени въздишат, слушайки разкази за рая. Само зрелите жени познават истинската ценност на това, което получават и което губят; те винаги и за всичко си имат свои причини, които могат да изглеждат странни, но които рядко можеш да наречеш наивни. Те гледат свободно и смелият им взор неприятно пронизва даже тогава, когато свеждат очи или премрежват поглед. И сякаш най-неприятното е да осъзнаваш, че те знаят повече, отколкото показват и че ви оценяват с необичайните си мерки, които са почти недостъпни за вас. Искреното любопитство, което излъчват, въпреки всичките им старания да го скрият, пази тяхната неприкосновеност, ако това влиза в плановете им. Пред тях ние не сме защитени от нищо. Те са сигурни в силата си, която не използват, държейки я подобно на сабя в ножница, но ръката им през цялото време почива на дръжката и; за тях, ние сме могъщи роби или презрени създания, гордеещи се напразно с безполезната си мощ. Тази безумна самоувереност е толкова убедителна, че прави впечатление даже тогава, когато я презираме. Човек го обзема страх, колкото и да не вярва в някакви мистични способности, в някакво омагьосване, в някакви сатанински тайни.”

* сн.: Marjorie Salvaterra

Цикличности

1. Когато отдавна не съм ходил на изложба и се погледна в огледалото, веднага разбирам, че отдавна не съм ходил на изложба. Гледа ме намусен, сбръчкан, кисел, болезнен старец, който явно не съм аз - кристалът на венецианското ми огледало в коридора никога не лъже, той само предупреждава
2. След като се уверих, че реалността е красива тъмнокоса жена, която ти маха отдалеч, винаги гледам я картини, я фотографии веднъж на месец-два, на специално отредените за това места, за да си въобразявам после разни неща. Но не по-често - ако зачестя, онази спира да ми маха
3. Смешно е, като заподозреш, че единственият брейк на автоматизма ти е, когато ти спрат интернета. Не, че тогава особено се замисляш, просто си изнервен, че са ти спрели интернета и нагло ти пречат да си автомат (слава на Исус, това се случва крайно рядко). Или както пишат Илф и Петров през 1928-ма - "Ето, радио има вече във всеки дом, а щастие така и не се появи"
4. Вероятно всички вече са се досетили, че отношението ни към другия зависи не от това, какво той е направил за теб, а от това, какво ти си направил за него. Ако си му направил зло - не ти е точен, ако си му направил добро - го харесваш. Ако не си му направил нищо - сигурно ще го забравиш
5. Ако пък искаш да го запомниш по някаква причина, тогава най-добре е да работиш по Левин (Курт) - да има нещо недовършено между вас - недовършеното действие се запомняло по-добре от всяко друго, според него

* сн.: Ken Van Sickle

Ценности

1. Докато четях за суицидалния (по-точно "евтаназния") туризъм - къде (Швейцария, Холандия), какво включва пакетната услуга (разглеждане на забележителности преди инжекцията), цени (с последваща кремация или без), какви документи искат и от линк на линк, от урва на урва, се натъкнах на интересен ценоразпис, който отдавна ме интересува
2. Най-после получавам реална възможност да разбера колко струвам и то не на базата на банални битови оценки (от "ти си ми толкова скъп" до "не ставаш за нищо"), а направо в долари. Ето цените:
Бъбреци (2 бр.) - до 50 000
Черен дроб - от 200 000
Панкреас - 70 000
Костен мозък - 23 000 за грам
Бял дроб (2 дяла) - до 200 000
Роговица - 350 000
Полови жлези (мъжки или женски) - до 15 000
Имаше и дисклеймър - ако към момента на продажбата си умрял - цената пада два пъти
3. Веднага измислих алгоритъм, така че всички да са доволни. Докато си жив - правиш единични продажби - един бъбрек, малко костен мозък (все пак някакъв мозък да ти остане), една полова жлеза (за да не пищи жена ти на умряло), една роговица, (ако смяташ, че стереоскопичното зрение е продукт на консенсус, а реалността си е моно - монотонна, монополна, моногамна, монолитна, монохромна и др.). Така си осигуряваш един нелош стандарт, макар и леко инвалидизиран. След евтаназията - продаваш останалото - за да оставиш валутен спомен за поколенията, след като преживе не си станал фолкзвезда или участник в риалити
4. Единственото, което не разбрах е за коя държава се отнасят тези цени, защото предполагам, че има значителна волатилност по континенти и държави. Все пак, за първоначална ориентация върши работа

* сн.: Marjorie Salvaterra

Мъжката длан

0. Очевидно някакъв скрит мизогинен драйв, компенсаторно ме кара да прехвърлям куп феминистка литература напоследък и там аз откривам наистина прекрасни неща

1. Ето, отново интересна книга - "Невидимите жени" на английската журналистка Керълайн Криадо Перез ("Unvisible women", 2019, Caroline Criado Perez). Тезата не е нова - живеем в "мъжки" свят, в който "човек" е по дифолт "мъж със средно телосложение и тегло 70 кг". Съответно, цялата материална и психологическа реалност е конструирана по негов образ и подобие и това се вижда навсякъде - в офиса, в рекламата, в новините, в правителствата, в междуличностовите отношения. Липсата на значима информация за женския пол води до игнориране на потребностите и, което естествено затруднява повече или по-малко живота им, а понякога го прави и опасен

2. Перез се аргументира с ред интересни примери, като се започне от размера на смартфоните, които определено са за мъжка длан, през предпазните колани в колите, проектирани за мъжки гръден кош, през сутиените, направени да се закопчават отзад (което е оправдано, ако ще се снима порносцена, но в бита е неудобно), до музикалните инструменти (октавата на пианото е 7.4 инча, което води до 50% по-висок риск от болка и травми при жените пианистки) и до софтуера за разпознаване на глас, който със 70% по-голяма достоверност разпознава мъжки глас

3. От главите, които имах търпение да прегледам, привлече вниманието ми тази за дамските тоалетни  (Gender Neutral With Urinals) и за разликите в диагностичния подход, при посещение на лекар (Going to the Doctor)

4. Всеки е забелязал, че пред дамската тоалетна обикновено има опашка, понякога непоносимо голяма, а пред мъжката - не. Това е защото жените прекарват около два пъти по-дълго там, уточнява Перез и изброява причините. Въпреки че, този проблем съществува открай време, никой не прави помещенията по-широки и с повече кабинки. И как иначе - проектите за тоалетни се изготвяли и приемали главно от мъже и не се отчитали особеностите на женската физиология и различията в социалната роля на тоалетната при двата пола

5. При ходенето на лекар - проблемът се наричал "синдром на Йентъл" (филм с Барбра Страйсънд, където героинята е принудена да се прави на мъж, за да получи образование). В медицински смисъл - това се случвало когато жените съобщават за  симптоми на едно и също заболяване, но различни от тези, срещани при мъжете (напр. сърдечен пристъп). Това водело до неправилно диагностициране, към жените се отнасяли по-зле или им казвали, че болките им са психогенни (лекарите демонстрирали "gender data gaps"). Тук не съм съгласен с авторката

6. "Преди няколко години, казва Перез в едно интервю, успях да се преборя с Bank of England да остави единствената жена, различна от Кралицата на десетпаундовата банкнота - Джейн Остин". 

Гледам обаче, все пак и кралицата са оставили тия нахалници

Дилетантизъм

1. За какво ми е да мисля - имам поне два пълни шкафа с мислители - един на работа и един вкъщи. Те да му мислят. Да не говорим, че вече тотално предпочитам светещите букви пред напечатаните, където също е пълно с мислители

2. Кубчетата са зададени и наредени от самата природа, от теб се иска да извлечеш смисъл, наблюдавайки ги и ако съвсем сгафиш - да ги пренаредиш в определени съотношения, да ги рамкираш, да им припишеш причина и следствие и др. Рамката позволява много по-изискани изказвания и даже концептуалност, в случай на нежелан диалог

3.Много ми прилича на готова картина, на която ти предлагат да дорисуваш каквото смяташ за необходимо. Понякога си мечтая за такива галерии, в които човек да има право да дорисува изложените картини. Отиваш, дават ти боички и четки (или си носиш, ако галерията е по-бедна), избираш си картина, към която ти се струва, че можеш да добавиш нещо важно и почваш. Постепенно галерията се изпълва с картини-трансформъри. Доколкото знам, засега това е забранено

4. Може би затова съм толкова як фен на дилетантизма. Той единствен ме удовлетворява с включеното в него любопитство и непрекъсната тяга към смяна на дисплеите. И най-важното - там никой не ти иска форма, само съдържания. Но след като си влетял в този Космос, мотивирай се, о Августейши, да разбереш логиката им. Тя е съвсем дилетантска - ще трябва да повярваш, че отсъствието на форма е едно от най-важните прояви на формата. Други неприятни идеи сякаш няма

5. Не може ли поне да ти разрешат да разместваш картините. Виждаш изложен Малък холандец, а до него - Нерочо ди Ланди. Чувстваш, че нещо не е наред. Проверяваш в телефона - както и подозираше - Куатроченто. Веднага нарочно откачаш Нерочо и го отнасяш при другите куатроченти и т.н.

6. Дилетантизмът иска известна подготовка единствено за първоначалното различаване на доброто от злото, после всичко е лесно за еднo истински (т.е. в настоящето) щастливо far niente. Kакто и самата дума обещава - от лат. delecto – забавлявам, радвам, възхищавам

* A. Монастирски "Клонче"

За децата в стил Бетълхайм

1. Малки, красиви, нежни, говорещи и движещи се свръхумни машинки, направени от истинска кожа, с малко несръчна моторика, но с бърза мисъл и брилянтни идеи, стига да си наблизо за да се вслушаш. И стига гордостта ти на всезнайко да ти позволи да ги изслушаш

2. Имат много повторения, което е аргумент да кажеш: “изнервяте ме, не сега”. Изнервят те, защото изглежда са по-умни от теб. И понеже са тотални смислотворци през цялото време докато са будни - изморителни са. Да не си стоглава ламя, да следиш непрекъснато променящата се нишка на разсъжденията им и да си вършиш и другата работа

3. Първоначално си мислех, че децата са създадени за да ти правят смешки срещу умерена грижа и шоколадов бонбон, но после разбрах, че това е само една минимална част от възможностите им, един дар, толкова ежедневен, че не си струва даже да го споменаваш

4. Докато ги слушаш и се замисляш за дискрепанса между 10-минутното чакане на тролея и твърдението на Д.(4 г.): “Чакаме тук цяла вечност” и ти просветва, че времето ти наистина си отива изпълнено със задължителни глупости, а Д. ти напомня, че той е на “ти” с вечността си и е загрижен, че пилееш своята

5. Но пък, който не се възползва максимално от тези носители на парадоксално знание и режеща протоинтуиция - просто си губи времето, честно

* сн.: Андрей Качалян

Логики в стил Хармс

Логика 1

Веднъж на гости на Аристотел дошъл приятелят му Теофраст. Аристотел седял на масата и ядял авокадо.

- О, анахронична закуска! - почтително отбелязал Теофраст - знаеш ли, че на старогръцки “анахронизъм” означава “срещу времето”?

- Дебил - отвърнал Аристотел - нали ние с теб говорим именно на старогръцки. Това, че ни превежда х.георгиев е илюстрация на изтънчена графомания. Но да ти се похваля: днес измислих, че две противоречащи  си съждения, не могат да са едновременно истинни. Вземи си авокадо - виж какви са едри.

- Благодаря ти, Аристотел - казал Теофраст и взел един плод. Само че, този изобщо не е толкова голям.

- Невъзможно е да е едновременно голям и малък! - разгневил се Аристотел - или е голям или е малък. Характер ли пак проявяваш?

Теофраст помрачнял. “Характери”, помислил си.

Логика 2

Веднъж Уайтхед влязъл при Ръсел (директор на Института по математическа логика), който нервно мятал дартс-стрелички по врата на секретарката си.

- Алфред! - казал Ръсел - време е и Вие да напишете статия по логика! Вече всички написаха!

- Е, чак пък всички? - недоверчиво промълвил Уайтхед.

- Гьодел написа, Чомски написа - отговорил директорът.

- Даа, наистина всички - промърморил Уайтхед. Изведнъж погледът му просиял - но тогава, ако всички вече са написали, значи и аз съм написал!

Ръсел се натъжил. “Проблемите на философията”, помислил си.

Логика 3

Рудолф Карнап седял на брега на един по-спокоен приток на Дунава и ловял слънчевки. До него се приближил един познат, също Рудолф Карнап.

- Вчера Гьодел написа статия за логиката - казал пришълецът.

- Не познавам никакъв Гьодел - отбелязал Карнап- рибарят - а след като не познавам никакъв Гьодел, то статията е написана от кого?

- От никого - промърморил Карнап две.

- А "никой" може да напише какво?

- Нищо - съвсем се разстроил навлекът Карнап.

- Това се опитвам да ти докажа.

“Логически синтаксис на езика” - помислил си двойникът.

* сн. Arno Fischer

Джаз и инициация

1. Почти единодушно приемат, че пиесата "Giant steps" ("Гигантски стъпки") на Колтрейн не е създадена за публика. Това е "музикантско парче" - музиканти си го свирят, те му се кефят, те му се чудят. Някои дори смятат, че това е пиеса-инициация - джазмените от 60-те насам, е трябвало да могат да я свирят и импровизират върху темата, т.е. да минат през "ритуала GS", за да бъдат признати от Динозаврите (които естествено са мъже - свирещи жени в джаза практически нямало)

2. Звучи хуманно - стига вече онези ужасни обреди дето те водят в гората, живееш там месец в скотски условия, правят ти боди арт, обрязват те и т.н. за да се върнеш обратно в племето с права на половозрял и възможност да пипаш жени и те теб

3. Като става дума за жени (винаги са наоколо), критиците отбелязват колко силно тази пиеса привлича мъжете-джазмени и по никакъв начин не успява да грабне вниманието на жените изпълнителки. Имах някои догадки, но в един текст за Колтрейн го видях съвсем изчистено, без смрадливи психологизми. Авторът - пианист и преподавател, беше питал две свои колежки-саксофонистки какво мислят по въпроса и беше получил кристално чист отговор:

„Това е нещо мъжко“ (‘It’s a guy thing’). „GS“ не ме привлече емоционално. Става въпрос за чиста техника. Това е типична композиция, служеща за състезаване с други музиканти, за да се види кой е най-добрият. Тя задейства конкурентния инстинкт, който е много по-силен при мъжете, отколкото при жените. Личното ми мнение е, че жените по-често се състезават със себе си, отколкото с другите. С мъжете е обратното.”

4. Сега се замислих, кои ли са парчетата-инициации в рока? Едно от тях, за кварталните китаристи по мое време беше "Магистралата" на Пърпъл ("Highway star"). Отказвам на "Smoke on the water" и на "Stairway to Heaven", търсим сложност, все пак. Сега инициациите са други

* горе: рисунка на Колтрейн, докато композира GS. Кварто-квинтовият кръг, превърнат в мандала

Neowisе

1. На един плаж чакам кометата Neowise, но се появиха облаци и не знам дали ще стане днес. А искам да я видя, защото следващият път щяла да се появи след 6800 години и надали ще имам възможност

2. Така е с всичко. Прозорецът на възможностите се отваря закратко и докато чупиш стойки, се затваря. Не е трагедия, естествено, изчакваш малко (6800) и опитваш пак

На сн. е Велека